— А как е с горивото? — запитах внимателно аз, защото не знаех какво се крие под капака.

— Няма да имате трудности. Едно зареждане ще ви стигне до пълното износване на двигателя. Като се включат и парастатите, разбира се.

— Добре — казах аз. — Искам нещо мощно, издръжливо. Нека да не бъде голямо, но да бъде бързо.

— В такъв случай бих ви посъветвал да вземете този джиабил или оня модел…

И той ме поведе към дъното на залата покрай машините, който светеха като нови.

— Разбира се — продължаваше продавачът, — те не могат да се мерят с глидерите, но автомобилът вече не се използува като транспортно средство.

А за какво?… — исках да запитам аз, но премълчах.

— Добре — казах аз. — Колко струва тази кола? — и показах една светлосиня лимузина с дълбоко скрити в корпуса сребърни фарове.

— Четиристотин и осемдесет ита.

— Но бих искал да я имам в Клавестра — казах аз. — Наел съм там вила. Точния адрес можете да научите от Бюрото за пътешествия, тук, на тази улица…

— Отлично. Можем да ви изпратим колата с улдер: и това няма нищо да ви струва.

— Аха, за там ще пътувам с улдер, така ли?

— Да, ще трябва само да ни съобщите датата и ние ще доставим машината на вашия улдер, така ще бъде най-просто. Освен ако не пожелаете да…

— Не, не. Нека бъде така, както казвате.

Платих за лимузината — с калстера вече си служех доста добре — и напуснах антикварната, изпълнен с уханието на лакове и гума. Стори ми се направо разкошно!

С дрехите не ми провървя. Нямаше почти нищо от онова, което познавах. Затова пък най-после разбрах предназначението на тайнствените металически бутилки в онова шкафче с надпис: „Хавлии за баня“. Не само такъв халат, но и дрехи, чорапи, пуловери, бельо — всичко можеше да се направи от вечната пластмаса в пулверизатор. Това сигурно беше интересно за жените — защото служейки си с няколко бутилки, изхвърлящи течност, която моментално застиваше под формата на тъкан с гладка или грапава фактура, всеки път можеха да си направят нов тоалет от кадифе, кожа или еластичен метал. Разбира се, не всички жени го правеха сами, имаше специални школи за пластиране (ето с какво се занимаваше Наис!), но произтичащата от това твърде „тясна“ мода не беше по моя вкус. Самият процес на обличане с помощта на пулверизатори ми се стори излишно усложнен. Имаше също и готови дрехи, но не ми ставаха; дори на най-големите не им достигаха поне четири номера до моя ръст. В края на краищата реших все пак да прибягна до помощта на пулверизаторите, защото виждах, че ризата ми няма да изкара още дълго време. Можех, разбира се, да си донеса и останалия багаж от „Прометей“, но и там нямах нито костюми, нито бели ризи — не ми бяха чак толкова нужни в покрайнините на съзвездието Фомалхаут. Затова си взех няколко чифта работни панталони, за работа в градината; защото само те имаха сравнително широки крачоли и можеха да бъдат удължени; за всичко това заплатих само един ит — толкова струваха панталоните. Останалото беше безплатно. Наредих да изпратят избраните неща в хотела, а аз от любопитство се реших да посетя един моден салон. Прие ме някакъв тип, приличащ на художник, огледа ме най-напред внимателно и се съгласи, че би трябвало да нося по-широки дрехи; забелязах, че не беше възхитен от мен. Но аз от него също. Всичко завърши с това, че той ми направи няколко пуловера на място — стоях с вдигнати ръце, а той се въртеше около мен, манипулирайки с четири флакона наведнъж. Течността, бяла като пяна във въздуха, застиваше моментално. Така той ми направи четири пуловера в най-различни цветове, единият с ивица на гърдите, червено на черно; най-трудно беше, както забелязах, изработката на ръкавите и яките. За това наистина беше необходима подготовка.

Обогатен с това преживяване, което при това не ми струваше нищо, излязох на улицата, осветена от щедрото обедно слънце. Глидери имаше вече по-малко, затова пък въздухът гъмжеше от приличащите на пури машини. Цели тълпи от хора слизаха с ескалаторите на по-долните етажи, всички бързаха, само аз имах време. Грях се на слънцето около час, под рододендрона с втвърдени люспи по изсъхналите листа, после се върнах в хотела. В хола на партера ми дадоха машинка за бръснене; когато започнах да се бръсна в банята, забелязах, че трябва малко да се наведа надолу към огледалото, макар да помнех, че преди това се оглеждах в него изправен. Разликата беше минимална, но още преди това сваляйки ризата си, констатирах нещо странно: беше станала по-къса. Сякаш се беше свила. Огледах я внимателно. Нито ръкавите, нито яката се бяха променили. Разгънах я на масата. Беше съвсем същата, както и преди, но когато я облякох, оказа се, че едва ми достига до кръста. Не тя, а аз се бях изменил. Бях пораснал.

Мисълта беше абсурдна и все пак ме разтревожи. Свързах се с инфора на хотела и помолих да ми дадат адреса на някой лекар — специалист по космическа медицина. Към Адапта не исках да се обръщам колкото може по-дълго. След секунда мълчание — сякаш автоматът се колебаеше — чух адреса. Лекарят живееше на същата улица, няколко блока по-нататък. Отидох при него. Роботът ме въведе в голяма затъмнена стая. Освен мен там нямаше никого.

След малко дойде лекарят. Приличаше на някого, слязъл от семейната фотография в кабинета на моя баща. Беше нисък, но не беше слаб, носеше къса бяла брадичка и златни очила — първите стъкла, които забелязах на човешко лице, откакто се приземих. Казваше се д-р Джуфон.

— Хел Брег? — запита той. — Вие ли сте?

— Аз съм.

Той дълго мълча и ме гледа.

— От какво се оплаквате?

— Всъщност от нищо, докторе, само… — и аз му разказах за своите интересни открития.

Без да каже нещо, той отвори вратата пред мен. Влязох в малък кабинет.

— Съблечете се, моля!

— Гол ли?

— Да.

Той ме прегледа.

— Такива мъже вече няма — промърмори той, сякаш на себе си. Преслуша сърцето ми, допирайки до гърдите ми студен стетоскоп. И след хиляда години ще бъде същото, помислих си аз и тази мисъл ми достави мъничко удоволствие. Докторът измери ръста ми, после ми каза да легна. Внимателно огледа белега под дясната ми ключица, но не каза нищо. Прегледът продължи цял час.

Рефлексите, обемът на дробовете, електрокардиограмата — нищо не беше забравено. Когато се облякох, той седна зад малко черно бюро. Чекмеджето скърцаше, когато той го изтегляше, търсейки нещо. След всички тези мебели, които се движеха като живи около човека, това старо бюро изведнъж ми се хареса.

— На колко сте години?

Обясних му как стоят нещата.

— Вие имате организъм на тридесет и няколко годишен мъж — каза лекарят. — Подлагали ли сте се на хибернация?

— Да.

— Дълго ли?

— Една година.

— Защо?

— Връщахме се при постоянно растящо ускорение. Трябваше да лежим във вода. Амортизация, както знаете, и понеже е трудно да се лежи цяла година във вода, бодърствувайки…

— Разбира се. Мислех, че сте се намирали в състояние на хибернация по-дълго време. Тази година можете съвсем спокойно да не я броите. Не четиридесет, а само тридесет и девет години.

— А… онова?

— Това е нищо, Брег. Колко имахте?

— Ускорение ли? Две g.

— Виждате ли? Мислехте, че растете, така ли? Не. Не растете. Това са просто междупрешленните дискове. Знаете ли какво е това?

— Знам, едни такива хрущяли в гръбначния стълб…

— Именно. Те започват да се разтягат сега, когато вече сте излязъл изпод пресата. Колко сте висок?

— Когато отлитах — сто деветдесет и седем сантиметра.

— А след това?

— Не съм се мерил; имах други грижи, не ми беше до това.

— Сега сте висок два метра и два сантиметра.

— Хубава работа — отговорих аз — и дълго ли ще продължи така?

— Не. Вероятно това е краят… Как се чувствувате?

— Добре.

— Всичко ви се струва твърде леко, така ли?

— Все по-рядко. В лунния Адапат ми дадоха таблетки за намаляване напрежението на мускулите.

— Дегравитираха ли ви?