— За нас ще бъде чест, — каза Баларама, — такъв свят човек да почете манастира ни със своето присъствие. Ако има нещо, с което бихме могли да ти помогнем сега и за в бъдеще и е в нашите възможности, моля те да ни го съобщиш.

Арам го фиксира с немигащото си око и после каза:

— Монахът, който пръв ме забеляза не носеше расото на вашия орден — той докосна с ръка черната роба, с която го бяха наметнали. — Доколкото мога да вярвам на единственото си око, расото му беше в друг цвят.

— Вярно, — кимна Баларама, — защото тук сред нас си отдъхват последователите на Буда, преди отново да поемат в странство.

— Това е твърде интересно — каза Арам. — Отдавна мечтая да се запозная с тях и може би — да науча повече за техния Път.

— Останеш ли сред нас за по-дълго, сигурно ще ти се отдаде тази възможност.

— Така и ще направя. Те колко време възнамеряват да останат?

— Не ми е известно.

— А кога ще мога да разговарям с тях?

— Всяка вечер в определен час монасите се събират и могат да общуват по между си, с изключение на онези, които са дали обет за мълчание.

— Е, ще прекарам времето до тогава в молитва — каза Арам. — Благодаря ти.

Двамата се поклониха и после жрецът излезе.

Същата вечер, Арам се присъедини към монасите в часа за общуване. Членовете на двата ордена се бяха смесили и оживено разговаряха. Не участваха в тези срещи само Яма, Так и Сам.

Арам седна на края на дългата маса, край която се бяха разположили няколко монаси будисти. Известно време разговаря с тях, обсъждаха доктрината и практиката, кастите и вероучението, времето и текущите дела.

— Не е ли странно, — попита той, като изчака удобен момент, — че вашият орден е проникнал толкова далече на запад и на юг. В земята на закърнялата почва и в сезона на гръмоносните бури? Може би тук се крие някакво тайнство, нещо, което бих искал да узная и аз.

— Цялата вселена е едно голямо тайнство — отвърна монахът. — Всичко се мени, и всичко остава непроменено. Денят следва нощта… всеки ден е различен, но въпреки това е ден. Почти всичко в този свят е илюзия, но формите на тази илюзия следват принципите, наложени от божествената реалност.

— Да, да — кимаше Арам. — Запознат съм с пътищата на илюзията и реалността, това което ме интересува е дали някой нов учител не се е появил из тези краища, или се е върнал стар проповедник, или може би е имало богоявление, което да вдъхнови обезверения ми дух.

Докато говореше, просякът помете от масата червения, голям колкото палец бръмбар и понечи да го смачка.

— Моля те, братко, не му причинявай вреда — намеси се монахът.

— Но те са плъзнали навсякъде. Освен това, Господарите на Карма твърдят, че човекът не може да се превъплъти в насекомо и следователно убийството на насекомо не е грях.

— Въпреки това, — отвърна монахът, — ние тук в манастира гледаме на всички живи същества като на едно цяло и подчинявайки се на доктрината ахимза, се въздържаме от отнемане на живота.

— Така е — съгласи се Арам. — Патанджали, например, смята че управлява не актът, а намерението. Следователно, ако убия с любов, а не със злоба — все едно че не съм извършил убийство. Признавам, че конкретният случай не е точно такъв, защото злият умисъл е налице, от което произлиза, че вината пада върху мен, заедно с намерението. Така че в края на краищата — мога да смачкам бръмбара, без това да промени нещо и напълно в съответствие с принципите на ахимза. Но като гост на този дом, длъжен съм да се съобразявам с местните обичаи и затова не ще го сторя — при тези думи той премести тежкия си сандал от бръмбара, който стоеше неподвижно, ако се изключат трепкащите антени.

— Ето човек, роден за учен — прошепна един от монасите.

Арам се усмихна.

— Благодаря, но заключението ви е малко пресилено — произнесе той. — Аз съм само един смирен търсач на истината, който не веднъж е имал възможността да се поучи от словата на истински мъдреци. Какво ли не бих дал и за в бъдеще да имам подобна възможност! Ако знаех със сигурност, че наблизо се намира някой велик учен, или прославен мъдрец, по пътека от живи въглени бих преминал, само да мога да седна в краката му и да слушам неговите речи, или пък да последвам примера му. Ако…

Той внезапно млъкна, защото очите на всички бяха вперени във вратата зад него. Използвайки удобния случай, скитникът побърза да стъпче бръмбарът, който бе замрял недалеч от ръката му. Върху грубата маса останаха да се въргалят няколко раздробени кристалчета и смачканите метални антени.

Едва тогава Арам плъзна поглед по редовете от замрели неподвижно монаси и забеляза застаналия на прага Яма, в бричове, високи кожени ботуши, копринена риза, шал и наметало — всичко това в червено, дори и навитата на главата чалма.

— „Ако“? — рече Яма. — Ти каза „ако“? Ако наблизо живее мъдрец, или знаменит учен, би искал да се запознаеш с него, нали така? Това ли имаше пред вид, страннико?

Скитникът се надигна от масата. Сетне се поклони почтително.

— Наричат ме Арам, — заяви той. — Странник и спътник на всеки, който не се бои от приключенията и търси пътя към истината.

Яма не отвърна на поздрава.

— Защо произнасяш името си отзад напред, Господарю на Илюзиите, след като словата и делата ти говорят за теб?

Просякът сви рамене.

— Не разбирам за какво говориш.

Но на устните му отново цъфтеше усмивка.

— Аз съм един от онези, които търсят Пътя и Правото — добави той.

— Трудно ми е да повярвам на думите ти, след като познавам добре хилядолетния ти лъжовен път.

— Говориш за възраст, присъща само на бог.

— Уви, прав си. Допусна груба грешка, Мара.

— И каква е тя?

— Мислиш, че ще успееш да се измъкнеш жив от тук.

— Признавам, че имах подобно намерение.

— Но си забравил за безчислените неприятности, които могат да се стоварят на главата на един беден скитник по тези диви места.

— От дълги години пътувам сам. Винаги съм мислил, че нещастните случаи са нещо, което спохожда другите.

— Сигурно смяташ, че дори ако тялото ти бъде унищожено, твоят атман, ще се пренесе под дистанционен контрол в друго, приготвено за целта тяло. Доколкото разбирам, някой е успял най-сетне да дешифрира моите записки и вече сте се научили да правите този фокус.

Скитникът сбърчи вежди.

— Но сигурно не знаеш, — продължи Яма, — че в тази сграда има специална екранираща инсталация, която прави невъзможно таково прехвърляне.

Скитникът се приближи към центъра на залата.

— Яма, — поде той, — пълен глупак си ако мислиш, че можеш да сравняваш пикливите си познания с могъществото на Повелителя на Сънищата.

— Може и да си прав, Господарю Мара, — отвърна Яма, — но твърде дълго чаках този случай за да го изпусна. Спомняш ли си какво ти обещах в Кинсет? Ако искаш да продължиш веригата на своето съществуване, ще трябва да излезеш през единствената врата в тази стая, на чийто праг съм застанал аз. Никой отвъд стените на тази сграда не може да ти се притече сега на помощ.

И тогава Мара вдигна ръце и от дланите му бликнаха огньове.

Всичко наоколо пламна. Горяха каменните стени, масите, расата на монасите. Стаята се изпълни с дим. Яма стоеше неподвижно в центъра на огнената вихрушка.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — попита той. — Хвърляш огньове навсякъде, но нищо не гори.

Мара плесна с ръце и пламъците изчезнаха.

На тяхно място се появи гигантска кобра. Главата й бе дваж по-голяма от човешка, сребристата й качулка блестеше зловещо в тъмнината. Кобрата се изви назад и се приготви за смъртоносен удар.

Ала Яма не й обръщаше никакво внимание, впил горящ от ненавист поглед в единственото око на Господаря Мара.

Кобрата избледня и изчезна без да завърши атаката. Яма направи крачка напред.

Мара — крачка назад.

Двамата останаха неподвижно, докато сърцата им отмериха три удара, после Яма направи още две крачки, а Мара отстъпи към стената. Челата им се обливаха в пот.