Так бавно се спусна по стената.
Над североизточния край на манастира се издигаше кула. Вътре в кулата имаше стая. Според поверието, тази стая се обитаваше от самата богиня. Всеки ден я почистваха, сменяха бельото, палеха благовонни пръчици и оставяха пред вратата дарове. Но вратата обикновено беше залостена.
Но стаята, естествено имаше и прозорци. Въпросът, дали някой човек би могъл да проникне през прозорците си оставаше открит. Защото що се отнася до маймуните, Так смяташе, че този въпрос е решен.
Като се покатери на манастирския покрив, той се засили и задраска с нокти по издатините на кулата, под навъсеното небе, докато най-сетне увисна под самия прозорец. Дъжд плискаше по хлъзгавата стена.
Отнякъде дрезгаво изкряка птица. Так вдигна глава и видя, че от прозореца виси краят на една синя, измокрена от дъжда кърпа.
Той се вкопчи в ръба на прозореца и надникна предпазливо в стаята.
Беше с гръб към него. Облечена бе в тъмносиньо сари, приседнала на една малка пейка до отсрещната стена.
Так приклекна на парапета на прозореца и многозначително се покашля.
Жената се извърна. Лицето й не се виждаше под плътния непроницаем воал. След като погледа известно време към него, тя бавно се изправи.
Так я разглеждаше смутен. Някога стройната й фигура, сега изпълваше широката роба, нямаше я гъвкавата й походка и дори през плътния воал се различаваха грубите очертания на масивния нос и двойната брадичка.
Так побърза да склони глава.
— „И яви се ти сред нас и с твоята поява, в дома си бяхме ние — изрецитира той, — като птички, родното гнездо открили.“
Тя стоеше в средата на стаята, неподвижна като статуя.
— „Пази ни от вълка и вълчицата и пази ни от крадеца-скитник, о Нощ, и смили се над краткия ни живот.“
Тя вдигна ръка и бавно я положи на косматата му глава.
— Благославям те, създание нищожно, — произнесе замислено тя. — За нещастие, това е всичко, което мога да ти дам сега. Не мога да ти обещая покровителство, нито да те даря с красота защото за мен и едното и другото са недостъпен разкош. Как те наричат?
— Так.
Тя нежно докосна челото му.
— Познавах един Так… отдавна… в незапомнени времена… в далечното минало…
— Аз съм този Так, мадам.
Тя приседна до него на парапета. Мина известно време преди Так да осъзнае, че жената тихичко хлипа под плътния воал.
— Не плачи, богиньо. Так отново е с теб. Спомняш ли си Так архиваря? От времето на Ослепителното Копие? Ето го пред теб, готов да изпълни всяко твое желание.
— Так… — промълви тя. — О, Так! И ти ли? Не знаех! Не бях чула…
— Колелото отново ще се завърти, мадам, и тогава — кой знае? Може всичко да е за добро.
Раменете й се разтърсиха от ридания. Той протегна ръка, но после я дръпна назад.
Тя се извърна и я стисна.
Измина безкрайно много време, преди да заговори отново.
— Не ще се решат проблемите ни от само себе си, Так, Пресветли копиеносецо. Трябва сами да си пробием път към истината.
— Какво имаш пред вид? — попита той. — Сам?
Тя кимна.
— Той и никой друг. Той е нашата единствена надежда срещу Небесата, скъпи Так. Успеем ли да го върнем сред нас, може би пак ще заживеем както преди.
— Значи затова се излагаш на такъв риск, затова си пъхнала глава в страшната паст на тигъра?
— А защо иначе? Когато няма никаква истинска надежда, трябва сами да я изковем. Даже и фалшивата монета може да послужи понякога.
— Фалшива ли? Не вярваш ли, че той е бил Буда?
Тя се усмихна.
— Сам беше най-големият шарлатанин в историята човешка — и на боговете. Но също така беше най-опасният противник, който някога се е изправял срещу Тримурти1. Нима си изненадан от думите ми, архиварю? Знаеш, че той е заимствал и смисълът и материята на своето учение, пътят и достиженията, с една дума — всичко, от забранените праисторически източници. То беше само оръжие и нищо повече. Неговата сила се криеше в лицемерието. Ако можехме да си го върнем обратно…
— Мадам, светец или шарлатанин, той вече е сред нас.
— Не се шегувай с мен, Так.
— Богиньо моя, идвам при теб направо от залата, където господарят Яма вече празнува своя успех.
— Срещу тази авантюра стоят превъзхождащи сили… Бог Агни веднъж ми каза под секрет, че да се извърши подобно нещо е невъзможно.
Так се изправи.
— Богиньо Ратри, — произнесе той — кой, бил той човек или бог, би могъл да знае повече от Яма по този въпрос?
— Не зная, Так, защото такъв едва ли ще се намери. Но откъде да знаем със сигурност, че той е пипнал в мрежата именно рибката, която ни е нужна?
— Защото той е Яма.
— Тогава вземи ръката ми, Так. Поведи ме отново, както вече си го правил. Искам да зърна спящия Бодхисатва.
Той я поведе през вратата, надолу по стълбите, към подземните покои.
Светлина, родена не от трепкащите факли, а от генераторите на Яма, заливаше цялото подземие. Издигнатия на специална платформа одър, беше закрит от три страни със завеси. По-голяма част от машините също бяха покрити с калъфи. Из залата безшумно се носеха облечените в шафранови раса монаси. Яма, майсторът на майсторите, стоеше досами одъра.
При ненадейната им поява, няколко от иначе школованите в невъзмутимост монаси, не се сдържаха и възкликнаха развълнувано. Так се извърна към жената до него и после, притаил дъх, постепенно забави ход.
Тя вече не беше натежалата матрона, с която бе беседвал доскоро. Редом с него отново бе безсмъртната Нощ, за която бе написано: „Изпълваше Богинята неизмеримо пространство, в дълбочина и ширина. Сиянието й мрака прогонваше.“
Так я погледна и тутакси прикри очи. Тя все още носеше в себе си отпечатък от предишния си Облик.
— Богиньо… — понечи да заговори той.
— При спящия — прекъсна го тя. — Той помръдна.
Двамата наближиха одъра.
И тук, пред тях се разкри картина, на която бе съдено да краси коридори с тълпящи се поклонници, стени на храмове и тавани на великолепни палати, защото в този миг отвори очи онзи, когото наричаха Махасаматман, Калкин, Манджурши, Сидхартха, Татхагата, Победоносният, Майтрея, Просветленият, Буда и Сам. Отляво стоеше Богинята на Нощта, Смъртта стоеше отдясно, а Так, маймуната, бе коленичил в краката му, сякаш олицетворение на вечната връзка между божественото и животинското.
А имаше появилият се обикновено на вид, мургаво тяло и среден бе той на ръст и на възраст. С нищо особено не се отличаваха чертите му, а когато вдигна поглед, видяха че очите му са черни.
— Приветствам те, Господарю на Светлината! — така се обърна към него Ратри.
Очите премигнаха. Все още не можеха да се концентрират. В залата всички замряха.
— Здравей, Махасаматман — Буда! — изрече Яма.
Очите гледаха право напред — невиждащи.
— Здрасти, Сам — рече Так.
Бръчки преминаха по челото, очите се присвиха, спряха се на Так и после се плъзнаха из залата.
— Къде…? — прошепна немощно той.
— В моя манастир — отвърна Ратри.
Безстрастно разглеждаше той красивото й лице.
Сетне склопи очи и ги стисна, а в ъгълчетата се образуваха ситни бръчки. Болезнена усмивка превърна устните му в лък и в стрели стиснатите му зъби.
— Наистина ли си онзи, с чието име те нарекохме? — попита го Яма.
Мъжът не отговори.
— Не си ли вождът, който спря Небесната армия край бреговете на Ведра?
Устните леко се свиха.
— И който обичаше Богинята на Смъртта?
Очите потрепнаха. Лека усмивка пробяга отново по устните.
— Той е — изрече Яма. А после добави: — Кой си ти, човече?
— Аз ли? Аз съм никой — отвърна другият. — Листенце сред водовъртежа, перце, подхванато от вятъра…
— Много лошо — каза Яма, — защото на този свят има предостатъчно перца и листа, че да полагам толкова много усилия само и само да умножа броя им. Трябваше ми човек, способен да продължи войната, прекъсната заради неговото отсъствие, могъщ човек, който да противопостави волята си срещу тази на боговете. Мислех че ти си този човек.