— Така ли си мислиш?

— Така мисля — повтори принцът.

— Напред! — извика Господарят и замахна с черния си жезъл към главата на принца.

Принцът се наведе, за да избегне удара, отстъпи крачка назад и извади своя меч. Дваж успя той да отбие ударите на жезъла. На третия път жезълът се плъзна по меча и се стовари върху рамото му с достатъчна сила, та принцът да се залюлее. Принцът се въртеше около бялата кобила, избягвайки атаките на жреца. В кратък миг на отдих той бързо вдигна рога към устата си и го наду трижди. Звуците на рога литнаха над изпълненият с врява двор. Сетне задъхан принцът се извърна и вдигна меча си тъкмо на време, за да парира удар, който щеше да го убие на място.

— Писано е, — яростно съскаше в лицето му Господарят, — че онзи, който издава заповеди, без да разполага с необходимата сила за да ги изпълни е глупак.

— Преди десет години — отвърна задъханият принц, — за нищо на света нямаше да ме докоснеш с този жезъл.

И той се зае да нанася един след друг яростни удари, стремейки се да насече жезъла, но съперникът му бързо съзря опасността и го подлагаше винаги така, че ударът да пада косо и макар от жезъла да хвърчаха трески, той си оставаше цял.

Изведнъж Господарят завъртя жезъла като обикновена сопа и нанесе силен удар право в гърдите на принца. Сидхартха почувства, че ребрата му изпукват и в следния миг се стовари на земята.

Ала падайки, без да иска принцът изпусна своя меч, острието се завъртя във въздуха и подсече краката на жреца, който нададе болезнен писък и рухна.

— Ето че сме на равни начала, — рече принцът, — моята напреднала възраст срещу твоето прекомерно тегло…

Той извади кинжала, но ръката му трепереше несигурно. Принцът се надигна на лакът. Облян в сълзи, Господарят направи мъчителен опит да се изправи, после рухна отново.

И тогава до ушите им достигна шум от препускащи коне.

— Не съм глупак, — каза принцът, — и сега вече разполагам с достатъчно сила да изпълня своите заповеди.

— Какво е това?

— Пристига останалата част от конницата ми. Ако бях се появил в пълна сила, щяхте да се изпокриете в миши дупки и нямаше да ми стигне цяла седмица за да ви измъкна от там. А сега ви държа в шепата си.

Господарят вдигна своя жезъл.

Принцът замахна с кинжала.

— Свали го, — рече той, — инак ще хвърля кинжала. Може и да не уцеля, но може и да уцеля. Предполагам, че не гориш от желание да заложиш на карта, когато можеш да се срещнеш с истинската смърт?

Господарят свали жезъла.

— Ти ще опознаеш истинската смърт, — проговори той, — когато пазителите на Карма нахранят кучетата с месата на твоите конници.

Принцът се закашля, изплю кръв и го погледна безстрастно.

— А дотогава да си поговорим за политика, а? — предложи той.

Когато утихна шумът от битката, първи към него се приближи Стрейк — висок, покрит с прах, в косата му имаше почти толкова засъхнала кръв, колкото по острието на неговия меч и бялата кобила го душеше недоверчиво, докато той поздрави своя принц и каза:

— Свърши се.

— Чуваш ли, Господарю на Карма? — запита принцът. — Твоите служители ще хвърлим за храна на кучетата.

Господарят не отговори.

— Обслужи ме сега и ще получиш за награда своя живот — рече принцът. — Откажеш ли ми, аз ще го взема.

— Ще те обслужа — произнесе Господарят.

— Стрейк, — нареди принцът, — изпрати двама души в града. Единият да извика моя знахар — Нарада, а другият да отиде на улицата на тъкачите и да доведе Янавег — майсторът на платна. От трите копиеносци при Хаукана нека остане само един — да охранява до залез слънце Шан Ирабекски, а после да го върже и остави там и да ни догони.

Стрейк се усмихна и се поклони.

— А сега изпрати хора да ме внесат в двореца и наглеждай Господаря.

Своето старо тяло той изгори с телата на всички останали. Служителите на Карма бяха паднали до един в боя. От седемте безименни Господари бе оцелял само един — най-дебелият. Банките със сперма и яйцеклетки, растителните резервуари и камерите за готови тела беше невъзможно да бъдат транспортирани, но самата екипировка за телопренасяне бе разглобена под вещото ръководство на доктор Нарада и отделните компоненти бяха натоварени на конете на загиналите. Младият принц наблюдаваше от седлото на бялата кобила как изчезват в огъня труповете на убитите. Осем клади пламтяха под зазоряващото се небе. Онзи, който доскоро бе майстор на платна извърна взор към най-крайната клада, където лежеше огромното тяло в черна роба и с жълт кръг на гърдите. И когато пламъците се плъзнаха по черните одежди, в изтъпканата градина тъжно зави куче и воят му беше като тъжен хленч.

— В днешния ден, греховете ти преминаха всякакви допустими граници — рече майсторът на платна.

— Не забравяй, че имам и не малък брой молитви — отвърна принцът. — Ще се уповавам на тях. Макар че на бъдещите теолози тепърва им предстои да решат доколко са богосъобразни тези молитвени автомати и жетони. И нека Небесата да се чудят какво се е случило тук — къде съм аз, кой съм аз и дали ме има. Време е да поемем по своя път, мой капитане. Отпърво — в планините, а после ще трябва за по-голяма сигурност да се разделим. Още не знам какъв точно път ще поема, ала знам къде ще ме изведе — с оръжие в ръка пред Небесните врати.

— Обуздател на демоните — отвърна усмихнат другият.

Стотникът на копиеносците се приближи към тях. Принцът му кимна. Прозвучаха заповеди.

Напред се понесе колоната от конници, мина през вратите на Двореца на Карма и се отправи нагоре по склона в югоизточна посока, далеч от Махартха, а зад тях като утринна заря пламтяха телата на техните другари.

Близо до град Алундил имаше гъста горичка от дръвчета със сини стебла, чийто пурпурни листа приличаха на птичи пера. Тази гора се беше прославила със своята красота и със свещения покой, който цареше под нейните дебели сенки. Тя принадлежеше на търговеца Васу, преди да се обърне към вярата, а след това я предостави той на учителя, известен още като Махасаматман, Татхагата и Просветленият. Там обитаваше учителят заедно със своите последователи, и когато се появяваха те в града по обед, не оставаха празни паничките им за подаяния.

В гората непрестанно се стичаха многобройни поклонници. Вярващи, любопитни, или просто молители — един безкраен поток от хора, дошли по вода, на крак или с кон.

Алундил не беше кой знае колко голямо градче. Срещаха се в него и схлупени сламени колиби и дървени къщурки, кална и непавирана си оставаше главната улица, имаше в градчето два големи пазара и множество малки, наоколо се простираха обширни житни полета, принадлежащи на вайшите, ала обработвани от судрасите, и много страноприемници имаше в градчето (макар нито една от тях да не бе така прославена като тази на Хаукана в далечната Махартха), заради големия наплив на пътешественици, живееха тук и свети хора и разказвачи и разбира се, градчето си имаше своя Храм.