Храмът бе издигнат на един невисок хълм близо до центъра на града, четирите му страни красяха просторни порти. Както вратите, така и самите стени на храма бяха гъсто покрити с изящна резба, изображения на музиканти и танцьори, воини и демони, богове и богини, зверове и артисти, любовници и полу-човеци, стражи и деви. И водеха тези врати към външния двор, където имаше още стени и още врати, водещи на свой ред към вътрешния двор. Във външния двор бе разположен малък пазар, където се продаваше всичко, необходимо за поклонение пред боговете. Освен това, тук имаше множество малки светилища, посветени на второстепенните божества. Тук се срещаха просяци, медитиращи светии, усмихнати деца, сплетничещи жени, горяха ароматни пръчици, пееха птички, гъргореха грехопречистващи резервоари и бръмчаха молитвени автомати по всяко време на деня и нощта.
За разлика от него, вътрешния двор, със своите масивни светилища посветени на главните божества, беше място изключително само за религиозна дейност. Хората пееха, или произнасяха на глас молитви, мърмореха строфи от ведите7, едни стояха, други бяха коленичели, трети лежаха проснати пред каменните изображения, които нерядко бяха така гъсто покрити с цветни венци, намазани с червеникав кум-кум и заобиколени от купища дарове, че бе невъзможно да се разбере, кое е божеството потопено в такова безмерно поклонение. От време на време тръбяха храмовите тръби, след това настъпваше момент на почтително мълчание, преди отново дворът да се изпълни с глъчка.
И на никой и през ум не му минаваше мисълта да оспори неоспоримото, а именно, че царица на този храм е самата Кали. Нейната висока, белокаменна статуя доминираше над вътрешния площад. Едва забележимата й усмивка, може би леко презрителна към другите богове и техните поклонници, притежаваше не по-малка притегателна сила от огърлицата от черепи на шията й. В юмруците си стискаше кинжали и в позата й сякаш се четеше колебание — дали да затанцува или да насече онези, които се кланяха в краката й. Устните й бяха сочни, а очите — големи, широко отворени. От трепкащите светлини на факлите, тя сякаш леко помръдваше.
Съвсем естествено бе, светилището й да е разположено срещу това на бог Яма, Смъртоносецът. Единодушни бяха както свещенослужителите, така и архитектите, че от всички божества, именно на него се полага да прекара вечността в нейната компания и непрестанно да среща погледа й и насмешливо извитите устни. Дори най-екзалтираните посетители избягваха пространството между тези две светилища, а когато над града се спускаше мрак, тишина и покой възцаряваха в тази част на Храма и рядко се срещаха тук закъснели богомолци.
Когато от север над областта повя пролетният вятър, появи се по тези места човек на име Рилд. Дребен бе той на ръст, с побелели коси — макар и млад на години и носеше черните дрехи на поклонник. Но когато го откриха да се въргаля свален от треска в една канавка, по аления шнур, увит около ръката му мигом познаха истинската му професия: Рилд Удушвача.
Рилд дойде в Алундил с пролетта, по времето на празненството. В същия този Алундил със сините дръвчета, схлупените колиби, дървените къщички, калните пътища, многобройните страноприемници, пазари, светии и разказвачи, с великото религиозно възраждане и с неговия Учител, прославен далеч отвъд пределите на областта и с неговият Храм, където царуваше покровителката на града.
Времето на празненството.
Само допреди двадесетина години, празникът на Алундил си оставаше изключително местен обичай. Но сега, когато тук се стичаха безчислените пътешественици, привлечени от славата на Просветления, който проповядваше учението за Осемизмерния Път, празненството в Алундил се превръщаше в такова многолюдно сборище, че всички стаи в страноприемниците се оказваха препълнени. Трикратни наеми събираха притежателите на палатки. Дори в конюшните бяха настанени хора, а полята наоколо се превръщаха в лагерни градчета.
Алундил боготвореше своя Буда. Не един и два града, се бяха опитвали да го примамят в своята обител. Шенгоду, Цветът на Планините му предложи дворец и собствен харем само за да дойде да преподава по хълмовете. Но Просветленият отказа да отиде в планината. Много слонове и кораби му предложи град Канака, край Змийската река, а също голяма къща и вила в околията, за да възнася учението си от пристана. Но Просветленият не отиде и на реката.
Буда остана в своята горичка и всичко живо се стичаше към него. Все по-голямо ставаше празненството с течение на годините, като добре охранен дракон, чийто люспи блестят на слънцето. Местните брамини не одобряваха антиритуалистичните учения на Буда, но благодарение на неговото присъствие се пълнеха раклите им с пари и те се научиха да живеят в сянката на учителя и никога да не произнасят на глас думата тир-тхика — еретик.
И така Буда остана в своята горичка и всичко живо се стичаше при него, в това число и Рилд.
Времето на празненството.
Вечерта на третия ден забиха барабаните.
На третия ден подеха своя ритъм масивните барабани на катхакули. Тътенът им се понесе на много мили през полето, прелетя над града, над горичката и тресавищата, които лежаха отвъд нея. Барабанчиците, обути в бели мундуси, с разголени, мургави гърди и покрита с плътен слой пот кожа, удряха на смени, толкова изнурителен бе поддържания от тях могъщ ритъм и нито за миг не бе прекъснат тътенът, даже когато новата смяна заемаше места пред силно изпънатата кожа на инструментите.
С падането на нощта, поклонниците и жителите на града чули барабанния бой се стекоха към празничното поле, просторно като старите бойни полета. Тук всеки намери своето място и зачака да настъпи нощта и да започне драмата, като междувременно отпиваха подсладен чай, който си бяха купили от тентата сред дърветата.
В центъра на полето стоеше висок колкото човешки бой меден котел пълен с масло, а от всички страни се спускаха надолу напоени фитили. Запалиха фитилите и край палатките на актьорите засвяткаха факли.
Отблизо тътенът на барабаните бе направо оглушителен, в него имаше нещо хинпотизиращо, този ритъм ставаше все по усложнен, коварно унасящ. С наближаване на полунощ прозвучаха първите славославящи песнопения, следвайки ритъма на барабаните и ту затихваха, ту се усилваха, оплитайки в невидима мрежа хорските мисли.
Изведнъж всичко утихна, защото съпроводен от своите монаси облечени в жълти раса, на полето се бе появил сам Просветленият. Монасите отметнаха назад своите качулки и насядаха със скръстени крака право на земята. И отново въздухът и умовете на зрителите се изпълниха с тътенът на барабаните и песнопенията на богомолците.
Когато се появиха актьорите, превърнати в гиганти от многопластния грим и съпроводени от звъна на завързаните за прасците им звънчета, посрещнаха ги не с аплодисменти, а със заострено внимание. Танцьорите катхакали бяха прославени надалеч, учеха се от съвсем малки на акробатика, както и на изпитани от времето образци на класически танци, познаваха те и деветте различни движения на шията и очите, стотиците положения на ръцете, необходими за да се пресъздадат на сцената древни епични предания за любов и сражения, за стълкновения между богове и демони, за героични двубои и кървави предателства и измени. Музикантите гръмко рецитираха строфи от сказанията за подвизите на Рама и братята Пандави, а в същото време актьорите мълчаливо ги възпроизвеждаха на сцената. Изрисувани в червени, или зелени цветове, с черни или бели маски, те се носеха през полето с развети дрехи, а огледалата над главите им блестяха като ослепителни златни ореоли под светлините на лампите. От време на време някоя от тези лампи блесваше ярко или угасваше съскайки и тогава тези ореоли се преливаха в най-различни неземни или земни оттенъци, обърквайки напълно смисъла на преданията и заставяйки самите зрители да се почувстват рожби на илюзията, а единствено реални в този свят бяха колосалните фигури, които танцуваха своят циклопски танц.
