Танците обикновено продължаваха до зори и приключваха с първите лъчи на слънцето. Малко преди зазоряване, обаче, от града пристигна един от жълторасите монаси, проправи си път през тълпата и прошепна нещо на ухото на Просветления.

Буда понечи да се надигне, после изглежда промени намерението си и се намести отново. Той даде кратко нареждане на монаха, който кимна и се отдалечи.

На пръв поглед все така невъзмутим, Буда отново насочи вниманието си към сцената в полето. Един от наблизо седящите монаси забеляза, че потропва с пръст по земята, но реши че вероятно следи ритъма на музиката, тъй като общоизвестно бе, че Просветленият стои над такива неща като нетърпението. Когато драмата свърши и Сурия-слънцето украси в розово Небесата над източния пръстен на света, тълпата се изправи, сякаш отърсила се от вълшебен и страшен сън, на който бе присъствала зад пределите на нощта.

Буда и последователите му поеха незабавно към града. Без да спират никъде за почивка, те пресякоха целия Алундил с бърза, но изпълнена с достойнство крачка.

Когато навлязоха в пределите на горичката, Просветленият нареди на своите сподвижници да отдъхнат, а той самият пое към един малък павилион навътре в гората.

В павилиона го чакаше същият този монах, който бе донесъл посланието по време на драмата. Тъкмо се бореше с тежкия пристъп на треска, който измъчваше странника, намерен от него в тресавищата, защото именно там, сред смрадливите изпарения монахът често медитираше за неизбежното разложение на своето тленно тяло.

Татхагата огледа проснатия на нара спящ мъж. Тънки и бледи бяха устните му, челото му — високо, изпъкнали скулите, веждите му бяха посивели и Татхагата реши, че под склопените клепачи се крият бледосиви или светлосини очи. От тялото му се излъчваше някакво… призрачно?…сияние, което може би се дължеше на треската, изгаряща тялото му, ала едва ли само болестта бе причина за него. На този дребничък човек съвсем не му подхождаше да носи със себе си страшната вещ, която сега Татхагата държеше в ръка. На пръв поглед той изглеждаше старец. Ала вгледаш ли се по-внимателно, веднага ще осъзнаеш, че безцветните му коси и крехкото телосложение не свидетелстват за преклонна възраст, а по-скоро в тях имаше нещо детинско. По външния му вид Татхагата стигна до извода, че не му се е налагало твърде често да се бръсне. И да имаше бръчки лицето му, може би се бяха скрили в ъгълчетата на устата. А може би нямаше.

Буда вдигна аления шнур за душене, който имаше право да носи само светият палач на богинята Кали и измери здравината му с ръце. Без никакво съмнение той бе предназначен да се увие около неговата шия. Почти несъзнателно стисна двата края и повтори онези движения, с които това се правеше.

После сведе поглед към монаха, който го гледаше с широко отворени очи, усмихна му се невъзмутимо и остави шнура настрана. Монахът протегна влажната кърпа и отри потта от бледото чело.

При допира спящият на нара мъж потрепера и отвори очи. В тях се четеше безумието на треската и когато тези очи се впиха в лицето на Татхагата, последният се отдръпна.

Черни като антрацит бяха тези очи и почти невъзможно бе да се различи зеницата от ириса. Имаше нещо крайно противоестествено в погледа на този човек с иначе хилаво и изтощено тяло.

Татхагата разпери пръсти и докосна ръката на мъжа — сякаш бе докоснал стомана, хладна и неподатлива. Той заби нокти в гърба на ръката. Ноктите се плъзнаха като по стъкло, а по кожата не остана и най-малка следа. Татхагата притисна с пръсти палеца на лежащия мъж. Цветът на нокътя на се промени, сякаш ръката бе отдавна умряла или бе изкуствена.

Той продължи обследването на болния. Странният феномен се губеше някъде над лактите, за да се появи отново на други места. Ръцете, гърдите, коремът, шията и части от гърба изглежда са били потопени в умъртвяващата вана и това им придаваше тази неуязвимост и неподатливост. Цялостното потопяване, без съмнение, би било фатално, а по този начин за сметка на частична загуба на чувствителността, мъжът се бе сдобил с цял набор от невидими на пръв поглед доспехи — нагръдник, шиен протектор и ръкавици от най-здрава стомана. Той наистина бе личният убиец на страховитата богиня.

— Кой още знае за него? — запита Буда.

— Монахът Симха, — отвърна другият, — той ми помогна да го пренесем тук.

— Той видя ли… — Буда махна с ръка към аления шнур — …това?

Монахът кимна.

— Тогава незабавно го доведи при мен. Не споменавай пред никой за случилото се, кажи само че наглеждаш един повален от треска поклонник. Аз лично ще се заема с неговото лечение.

— Да, Победоносни.

Монахът забърза към изхода на павилиона.

А Татхагата приседна край спящия мъж и зачака.

Изминаха цели два дни преди да намалее треската и съзнанието да се върне отново в тези черни очи. Всеки, който минаваше покрай павилиона през тези два дни можеше да чуе гласът на Просветления, монотонна песен, която ту се издигаше, ту утихваше. От време на време болният отвръщаше с несвързани викове, както често се случва по време на треска.

На втория ден мъжът отвори очи и впери поглед в тавана. След това се намръщи и завъртя глава.

— Добро утро, Рилд — изрече Татхагата.

— Кой си ти…? — запита другият с неочаквано дълбок баритон.

— Онзи, който преподава пътя на освобождаването.

— Буда?

— Така ме наричат.

— Татхагата?

— И това име са ми дали.

Болният направи опит да се надигне и отново се отпусна на постелята. Очите му оставаха все така празни.

— Откъде знаеш името ми? — рече той най-накрая.

— Каза ми го по време на треската.

— Да, бях болен и сигурно съм надрънкал доста глупости. Простудих се в онова проклето тресавище.

Татхагата се усмихна.

— Един от недостатъците на самотното пътуване е, че ако паднеш в блато, няма кой да те измъкне.

— Вярно — кимна другият, очите му се затвориха и той потъна в укрепителен сън.

Татхагата остана да чака, заел поза лотос.

Когато Рилд се събуди отново, беше вечер.

— Жаден съм — проговори той.

Татхагата му даде да пие.

— Гладен ли си? — запита.

— Още не. Ако хапна стомахът ми ще се разбунтува.

Болният се надигна на лакът и спря поглед на своя лечител. После отново се отпусна на нара.

— Значи това си бил ти — произнесе той.

— Да.

— Какво смяташ да правиш?

— Да те нахраня, когато ми кажеш, че си гладен.

— Имам предвид — след това?

— Ще те наглеждам, докато спиш, за да не почнеш отново да бълнуваш.

— Не говорех за това.

— Зная.

— След като се нахраня, наспя се и събера сили — тогава какво?

Татхагата се усмихна и извади изпод расото аления шнур.

— Нищо — рече той. — Абсолютно нищо — при тези думи той протегна ръка и положи шнура на рамото на Рилд.

Мъжът поклати невярващо глава, отпусна се назад и придърпа шнура. Сетне го уви около китката си и нежно го погали.

— Той е свещен — рече, след известна пауза.

— Така изглежда.

— Знаеш за какво е предназначен, нали?

— Разбира се.

— Тогава защо не предприемаш нищо?

— Не ми се налага да върша нещо или да действам. Всичко идва при мен. Ако нещо трябва да стане, ти си този, който ще го сториш.

— Не разбирам.

— И това знам.

Мъжът се загледа в сенките над него.

— Мисля, че сега мога да хапна нещо.

Татхагата му подаде купичка с бульон и хляб и мъжът бавно се нахрани. Сетне отпи няколко глътки вода и когато свърши, гърдите му се повдигаха тежко.

— Ти оскърби Небесата — заяви той.

— Това ми е известно.

— Нанесе ущърб на величието на богинята, което никога не е било поставяно под съмнение.

— Зная.

— Но аз ти дължа живота си, ядох от твоя хляб…

Нямаше отговор.

— И заради това, трябва да наруша своята свещена клетва — довърши Рилд. — Не мога да те убия, Татхагата.

— Тогава и аз ти дължа своя живот. Да смятаме, че сме квит.