Рилд се засмя отпаднало.

— Така да бъде — въздъхна той.

— И какво ще правиш сега, след като се отказа от мисията си?

— Не знам. Прекалено голям е грехът ми, та да се върна обратно. Сега и аз оскърбих Небесата и богинята ще отвърне милостта си от мен. Аз я подведох.

— Щом е така, остани при нас. Поне ще ми правиш компания в проклятието.

— Чудесна идея — съгласи се Рилд. — И без това нямам голям избор.

Той отново потъна в сън, а Буда — в търпеливо очакване.

В дните, които последваха, докато стихията на празненството постепенно утихваше, Просветленият неуморно проповядваше пред сбиращите се в гората поклонници. Говореше за единството на всички неща, големи и малки, за законите на причинността, за раждането и умирането, за илюзорността на света, за искрицата на атман, за пътя на спасението, чрез пълно самоотричане и единение с цялото, говореше за реализацията и просветлението, за безсмислието на браминските ритуали като ги сравняваше със съдове, изпразнени от съдържание. Слушаха го много, някои го чуваха и още по-малко оставаха в пурпурната горичка за да носят шафрановото расо и да застанат на пътя към истината.

И всеки път, когато проповядваше, мъжът на име Рилд присядаше наблизо, облечен в своите черни дрехи и не откъсваше замислен поглед от лицето на Просветления.

На втората седмица след своето оздравяване, Рилд пресрещна учителя, докато се разхождаше из градината за медитация. Той закрачи редом с нето и след кратко мълчание заговори.

— Просветлени, слушах твоите проповеди и ги слушах внимателно. Много мислих върху думите ни.

Събеседникът му кимна.

— Винаги съм бил страстно вярващ, — продължи Рилд, — иначе едва ли щях да бъда избран на този пост, който заемах до скоро. Но след като осъзнах, че е невъзможно да изпълня своята мисия, почувствах огромна празнина. Подведох своята богиня и животът изгуби смисъл за мен.

Другият го слушаше мълчаливо.

— Но чух словата ти, — продължи Рилд, — и те ме изпълниха с радост. Те ми показаха друг път за спасение и той, както ми се струва, превъзхожда пътя, който следвах до сега.

Докато говореше, Буда разглеждаше внимателно лицето му.

— Твоят път на отричане е строг, но чувствам, че е правилен. Той съответства на нуждите ми. Ето защо моля за разрешение да встъпя в твоето съобщество и да следвам пътя ти.

— Уверен ли си, — запита го Просветленият, — че не се стремиш към самонаказване, заради онова, което тежи на съвестта ти?

— Уверен съм — отвърна Рилд. — Приех дълбоко в мен твоите слова и почувствах истината, която се крие в тях. Докато бях на служба при богинята, избих повече мъже, отколкото пурпурни листа има на този храст. Дори не броя жените и децата. Така че, не е никак лесно да ме убедиш с думи, защото съм чул прекалено много гласове с най-разнообразна интонация — гневни, молещи, проклинащи. Но твоите думи ме трогнаха и те превъзхождат проповедите на брамините. Бих бил щастлив да стана твой личен палач и да изпращам в отвъдния свят враговете ти с помощта на шафранен шнур — с кинжал, пика или голи ръце, защото съм добре сведущ във всички оръжия, след като посветих три живота да ги изучавам — но знам, че не това е твоят път. Животът и смъртта за теб са едно и също и ти не се стремиш към унищожаване на твоите противници. Ето защо моля да бъда допуснат в твоя орден. За мен, уставът му не ще е толкова тежък, колкото за останалите. Те трябва да се откажат от семейство и деца, от произход и собственост. Аз съм лишен от всичко това. Те трябва да прекършат волята си, а за вече го сторих. Единственото, което все още нямам е жълтото расо.

— Имаш го, — рече Татхагата, — заедно с моята благословия.

Рилд навлече расото на будистки свещеник и с усърдие се отдаде на пост и медитации. След седмица, когато празненството наближаваше своя край, той взе със себе си паничката за подаяния и се отправи с останалите монаси към града. Но не се върна с тях. Настъпи здрач, после дойде нощта. На полето се разнесоха последните звуци на нагасуарам, роговете на Храма и много пътешественици вече бяха напуснали празненството.

Дълго броди из гората Просветленият, потънал в размишления. След това и той изчезна.

Спусна се надолу в гората, заобиколи тресавищата по посока към Алундил, над който се издигаше тъмната маса на скалистите хълмове, стигна до града, който все още гъмжеше от шумни и възбудени пътешественици и пое нагоре по улицата, която завършваше при Храма.

Буда проникна във външния двор, но тук вече цареше тишина. Отишли си бяха кучетата, децата и скитниците. Отдавна спяха жреците. Един единствен служител дремеше зад една лавка на пазара. Много от светилищата бяха празни, статуите бяха пренесени вътре докато премине нощта. Пред някои от останалите бяха коленичили позакъснели поклонници.

Той влезе във вътрешния двор. Пред статуята на Ганеша, на молитвена рогозка бе коленичил потънал в молитва аскет. Застинал в пълна неподвижност, той също сякаш се бе превърнал в каменно ваяние. Четири газени лампи мъждукаха от краищата на малкия двор и трепкащите им отблясъци само подчертаваха спускащия се мрак, който покриваше със своя воал светилищата. Мънички молитвени светилници осветяваха някои от статуите.

Татхагата прекоси двора и се спря пред статуята на Кали, в чийто крака потрепваше молитвен светилник. Устните й сякаш се изкривиха в усмивка, докато богинята оглеждаше странника пред себе си.

Около протегнатата й ръка бе увит аленият шнур, а края му бе закачен на каменния кинжал.

Татхагата я погледна усмихнат и в този миг, чертите й като че ли се намръщиха.

— Това, скъпа моя, е заявление за напускане на служба — произнесе той. — Този рунд го загуби.

В отговор богинята сякаш кимна.

— Поласкан съм, че за толкова кратко време получих такова признание — продължи той. — Но дори да бе успяла в замисленото, стара приятелко, едва ли щеше да спечелиш много. Вече е твърде късно. Дадох началото на нещо, което не ще съумееш да спреш. Много са онези, които чуха древните слова. Ти мислеше че са загубени — аз също. Но грешахме и двамата. Религията, с която управляваш е много стара, богиньо, но не по-малко древно е и моето протестно учение. Така че, наричай ме протестант и помни — сега аз съм повече от човек. Лека нощ.

Той напусна Храма и светилището на Кали, където гърба му пронизваше погледът на Яма.

Много месеци изминаха, преди да се случи чудото, а когато най-сетне се случи, никой на прозря че е чудо, защото началото му не бе от вчера.

Рилд, който бе дошъл от север заедно с пролетните ветрове, на ръката си бе намотал смърт, а в очите му блестеше черен огън; Рилд — с побелелите вежди и заострените уши заговори един следобед, когато пролетта си бе отишла и дълги летни дни заляха със зной земята под Божествения мост. Той заговори със своя неочаквано дълбок баритон, за да отвърне на въпроса, зададен от някакъв странник.

Човекът зададе втори въпрос, после трети.

А той продължаваше да говори, докато наоколо започнаха да се трупат монаси и други поклонници. След въпросите, задавани вече от всички, следваха отговори и се разрастваха тези отговори и ставаха все по-дълги и изчерпателни, защото се превръщаха в притчи, примери и алегории.

Постепенно всички приседнаха в краката му и очите му се превърнаха в тъмни бездни, а гласът му сякаш идеше направо от небесата, тих, мелодичен и настоятелен.

След като го изслушаха, странниците се отправиха по своя път. Но по пътя си те разказваха за чутото на всички срещнати и още преди да свърши лятото, заприиждаха в пурпурната горичка нови поклонници, които искаха да чуят словата на ученика на Буда.

Татхагата проповядваше на смени с него. Двамата говореха за Осемизмерния път, за величието на нирвана, за илюзорността на света и за оковите, с които този свят сковава хората.

А после настъпи време, когато дори сладкодумният Татхагата започна да се вслушва в проповедите на своя ученик, който бе разкрил сърцето си за всичко, на което бе научен от учителя си, продължително бе разсъждавал и медитирал над него и сега, сякаш открил проход към незнайно море, той потапяше своята стоманена десница в този потаен източник и разпръскваше истина и красота над главите на слушателите.