Отмина лятото. Вече нямаше никакво съмнение, че двама бяха просветлените: Татхагата и неговият дребничък ученик, който всички наричаха Сугата. Говореха дори, че Сугата бил изцелител и когато очите му блестели със странен огън, а ледените му ръце докосвали някой навехнат или счупен крайник, този крайник мигом заздравявал. Говореха също, че по време на една от проповедите му прогледнал слепец.

Самият Сугата вярваше в две неща: в Пътя на Спасението и в Татхагата, наречен още Буда.

— Победоносни, — рече му той един ден, — животът ми бе лишен от съдържание, преди да разкриеш пред мен Истинския път. Какво почувства, когато бе просветлен? Видя ли ослепителен огън, или тътен на падаща вода, докато ти се сливаше с всичко и ставаше част от него — дърветата, облаците, животните в гората, хората, снегът по планинските върхове и разпилените из полето кости?

— Да — рече Татхагата.

— Аз също познах радостта на всички тези неща — отвърна Сугата.

— Да, зная — кимна Татхагата.

— Сега вече разбирам, защо веднъж ми каза, че всичко идва при теб. Да дариш на света подобно учение — нищо чудно, че боговете ти завиждат. Нещастните! Те са достойни за съжаление. А ти знаеш. Ти познаваш всички неща.

Татхагата не отговори.

И когато отново над страната повяха пролетните ветрове и измина още една година от появяването на втория Буда, в един ден от небесата се разнесе ужасяващ вопъл.

Жителите на Алундил излязоха на улиците и впериха погледи в небето. Судравите зарязаха полската работа и вдигнаха глави. Внезапна тишина се възцари в големия Храм на хълма. В пурпурната горичка отвъд пределите на града, монасите бяха устремили погледи нагоре.

И премина над тях родената да властва над ветровете… Дойде от север, зелена и червена, жълта и кафява… Полетът й бе като танц, а въздухът й бе пътека…

Не след дълго се разнесе втори вопъл, последван от свистенето на могъщи криле, докато онова, що се бе появило се издигна нагоре сред облаците и се превърна в мъничка точка.

А после се спусна право надолу, като метеор, избухна в пламъци в най-различни цветове на дъгата, докато растеше и ставаше все по-голямо и невъзможно бе да се предположи, че нещо с подобни размери, подобен размах и подобно великолепие е живо същество…

Наполовина дух, наполовина птица, небето бе затъмнено от легенда.

Над Алундил кръжеше Птицата Гаруда.

Птицата направи няколко кръга, а сетне се скри зад скалистите хълмове на хоризонта.

— Гаруда! — тази дума се понесе от уста на уста из целия град, през полето, през храма и достигна пурпурната горичка.

Ако не летеше сама, само бог мажеше да управлява Птицата Гаруда.

Над града се спусна мълчание. След оглушителния тътен и ужасяващите вопли на небето, гласовете на хората от само себе си утихваха в шепот.

Просветленият стоеше на пътя, недалеч от горичката, заобиколен от тревожно суетящи се монаси и гледаше към далечните хълмове.

Сугата се спря до него.

— Беше миналата пролет… — поде той.

Татхагата кимна.

— Когато се провали Рилд — довърши Сугата. — Какво ли ново ни изпращат Небесата?

Буда сви рамене.

— Страхувам се за теб, учителю мой — продължи другият. — През целия си живот не съм срещал по-добър приятел от теб. Твоето учение ми дава душевен покой. Защо не те оставят на мира? Ти си най-безобидният от всички хора, а твоето учение е най-благородното. Какво зло би могъл да им причиниш?

Татхагата се извърна.

В този миг, пляскайки оглушително с крила, Птицата Гаруда отново се издигна над хълмовете и от разтворения й клюн се разнесе познатият ужасяващ вопъл. Но този път тя не прелетя над града, а се издигна право нагоре в небето и после пое на север. С такава скорост летеше тя, че само след няколко секунди се изгуби на небосклона.

— Ездачът вероятно е слязъл на хълмовете — предположи Сугата.

Буда се отправи към пурпурната горичка.

Той се зададе откъм каменните възвишения, без да бърза.

Червените му ботуши стъпваха безшумно по тясната, изрязана в скалите пътека.

Пред него се чуваше шумът на бързо течаща вода, малко по-нататък пътеката пресичаше малък поток. Като се загърна по-плътно в своето кърваво-червено наметало, той изви по пътеката, а рубинената дръжка на неговия ятаган проблясваше над алената ножница.

След като излезе от завоя той спря.

Отсреща, до прехвърленото през потока стъбло, го очакваше някой.

Той присви за миг очи, после продължи напред.

Онзи, който стоеше на пътя му, беше дребен на ръст, облечен в черните дрехи на поклонник, прихванати в кръста с тънка, кожена връв, на която се поклащаше закривен кинжал. Главата му бе избръсната до голо — с изключение на малка плитка посивели коси. Посивели бяха и веждите над черните очи, бледа бе кожата му, а ушите — щръкнали.

Пътникът вдигна ръка и поздрави срещнатия.

— Добър ден, пътешественико.

Мъжът не отговори, но вместо това запречи пътеката, която извиваше към падналото стебло.

— Прости ми, добри човече, но смятам да се прехвърля на другия бряг, а ти ми пречиш — рече новопристигналият.

— Грешите, Господарю Яма, ако си мислите, че ще минете оттук.

Мъжът в червено се усмихна и показа едрите си, равни зъби.

— Винаги ми е приятно, когато ме познаят, — кимна той, — даже когато това се съпровожда с грешки по останалите въпроси.

— Не се дуелирам с думи — заяви мъжът в черно.

— Така ли? — другият вдигна вежди с малко пресилена изненада. — И с какво се дуелирате, сър? Предполагам, че не с това парче криво желязо, което се поклаща на пояса ви.

— Именно с него.

— А аз го помислих за някаква варварска религиозна реликва. Доколкото ми е известно в този край се срещат какви ли не странни секти и примитивни култове. За миг си помислих, че и ти си привърженик на някоя подобна групичка. Но щом казваш, че това нещо е оръжие, тогава предполагам, че умееш да боравиш с него?

— Донякъде — отвърна мъжът в черно.

— Добре тогава, — кимна Яма, — защото не бих искал да убия човек, който не знае с какво се е захванал. Длъжен съм обаче да те предупредя, че когато се изправиш пред Висшия съд, ще ти бъде зачетено самоубийство.

Другият отвърна с едва забележима усмивка.

— Веднага щом си готов, Смъртоносецо, ще помогна на духа ти, да се освободи от оковите на плътта.

— Само още един въпрос, — отвърна Яма, — и ще съм готов да поставя точка на нашия разговор. Кажи ми името си, за да знам за кого да поръчам на жреците да се молят.

— Съвсем наскоро се отказах от своето последно име — отвърна другият. — И поради тази причина, светият съпруг на Кали ще трябва да умре от ръката на безименен.

— Ти си глупак, Рилд — заяви Яма и извади своя ятаган.

Човекът в черно измъкна кинжала.

— Това и заслужаваш — да умреш без име, защото предаде своята богиня.

— Животът е пълен с предателства — отвърна неговият опонент, преди да нанесе първия удар. — Като заставам с оръжие в ръка срещу теб, аз предавам и учението на моя настоящ господар. Но трябва да следвам повелята на сърцето. Нито старото ми име, нито новото ми подхождат в този миг — така че, не ме наричай по име!

И кинжалът му се превърна в огън, който скачаше навсякъде, святкаше и пробождаше.

Яма отстъпи пред тази яростна атака, крачка по крачка, с леки завъртания на китката той отбиваше сипещите се върху му удари.

После, когато наброи десет крачки назад, той се спря и закова на място. Парираше ударите с по-голяма лекота, неговите собствени контраудари бяха все по-чести и все по-остри, примесени с финтове и внезапни атаки.

Битката ставаше все по-разгорещена, пот се сипеше като дъжд от челата им, после внезапно Яма премина в настъпление, като постепенно принуди противника си да отстъпи назад. И така крачка по крачка, докато застанаха на първоначалното място.

Когато под краката им бе отново парчето земя, на което за пръв път размениха удари, Яма заговори, сред звъна на сипещите се удари.