— Аз съм, — продължаваше да се усмихва мъжът — Сам. Аз съм Сам. Веднъж… преди много-много години, аз воювах. Нали така? Дълги години…

— Ти беше Махатма Сам, ти беше Буда. Не си ли спомняш?

— Може и да съм бил… — отново в очите блесна пламъче. — Да — кимна той. — Да, аз бях. Смирен — сред гордите, най-горд — сред смирените. И се сражавах. Учех Пътя… известно време. Сражавах се, после учех, после пак се сражавах, занимавах се с политика, вълшебства, отрови… Дадох велика битка, толкова страшна, че чак слънцето се прикри да не гледа кървавата сеч между богове и хора, животни и демони, духове — земни и небесни, огнени и водни стихии, гущери и коне, мечове и колесници…

— И загуби — довърши Яма.

— Да, загубих я. Но вярвам ще се съгласите, че гледката беше впечатляваща. Незабравима. Ти, Смъртоносецо Яма, водеше моята колесница. Сега вече си спомням съвсем ясно. Паднахме в плен и Боговете на Карма трябваше да са наши съдници. Ти се измъкна чрез предсмъртното желание и Пътя на Черното Колело. А аз не можах.

— Точно така. Миналото ти лежеше като на длан пред тях. И те отсъдиха… — Яма погледна към двамата монаси, които бяха коленичили на пода, свели почтително глави — Да умреш от истинска смърт, щеше да означава сами да те превърнат в мъченик. Да крачиш по света, в кожата на коя и да е земна твар би означавало да ти оставят вратичка за връщане. Ето защо, точно както ти бе заимствал учението си от Готама — от друго време и място — така и те заимстваха от там разказът, за това как са приключили дните му сред рода человечески. Осъдиха те и те признаха достоен за нирвана. Твоят атман2 беше пренесен не в друго тяло, а в гигантското магнитно поле, което обхваща нашата планета. Това стана преди близо половин век. И сега ти си обявен за аватар3 на Вишну, чието учение било неправилно изтълкувано от някои от най-ревностните му почитатели. А ти самият продължи съществуванието си под формата на самосъхраняващи се магнитни вълни, които ми се отдаде да уловя.

Сам затвори очи.

— И ти дръзна да ме върнеш обратно?

— Да, точно така.

— През цялото време осъзнавах своето положение.

— Подозирах го.

Очите му блеснаха гневно.

— Знаеше го и въпреки това дръзна да ме върнеш?

— Да.

Сам склони глава.

— И правилно те наричат Бог на Смъртта, Яма-Дхарма. Успя да ме лишиш от моя безкраен опит. Да пречупиш в черния камък на твоята воля онова, което е отвъд разбирането, отвъд великолепието достъпно за обикновения смъртен. Защо не ме остави да обитавам на воля морето на съществуванието?

— Защото светът има нужда от твоето смирение, твоята благочестивост, твоето велико учение и твоето макиавелианско остроумие.

— Аз съм стар, Яма — рече той. — Стар съм, колкото е стар човекът на този свят. Знаеш, че аз бях един от Първите. Един от най-първите, които пристигнаха и се установиха тук. Всички останали вече са мъртви, или богове — dei ex machini4… И аз имах шанс да стана бог, но го проиграх. Много пъти. Защото никога не съм искал да съм бог, Яма. Поне не наистина. Едва по-късно, когато видях какво правят, започнах да събирам сили. Но вече беше късно. Бяха прекалено могъщи. Всичко което искам сега е да спя, да спя векове, да позная Великия Покой, безкрайното блаженство, да слушам песните на звездите, които отекват о бреговете на Великия океан.

Ратри се наклони напред и надникна в очите му.

— Имаме нужда от теб, Сам — рече тя.

— Зная, зная — отвърна й той. — Отново познатата история. Имате породист жребец и искате отново да го пробвате срещу другите — но той се усмихна при тези думи и тя го целуна нежно по челото.

Так заскача радостно по леглото.

— Весели се човешкият род — отбеляза Буда.

Яма му подаде наметалото, а Ратри завърза на краката му сандали.

За да дойдеш на себе си след покой, който надхвърля границите на всяко въображение е необходимо време. Сам беше потънал в сън. Докато спеше сънуваше, а докато сънуваше викаше или просто стенеше. Нямаше апетит, но Яма му бе избрал тяло здраво, силно и издръжливо, напълно способно да понесе всички психосоматични изменения, породени от божественото превъплъщение.

Той често седеше неподвижно с часове, вперил поглед в някое камъче, мъничко зрънце или листенце. И невъзможно бе в подобни случаи да го пробудиш.

Яма прозря в това някаква опасност и реши да обсъди ситуацията с Ратри и Так.

— Тревожно е, че често напуска този свят по този начин. Опитвах се да му говоря, но все едно че виках на вятъра. Сигурно не може да си върне онова, което е оставил в миналото. Самият опит му струва твърде много сили.

— Може би неправилно възприемаш усилията му — предположи Так.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни как е втренчил поглед в зрънцето, което сам е поставил пред себе си. Виждаш ли как се напрягат очите му?

— Да. И какво от това?

— Той примижава. Да не би да е късоглед?

— Не е.

— Тогава защо примижава?

— За да изучи по-добре зрънцето.

— Да го изучи? Това не е Пътят, на който той ни учеше. И все пак, той наистина го изучава. Той не медитира, опитвайки се да постигне в дълбините на предмета освобождение от субекта. Не.

— Какво прави тогава?

— Обратното.

— Обратното?

— Той изучава предмета и се опитва да се обвърже с него. Търси в него оправдание на собственото си съществуване. Може би се опитва да се обгърне с воала на Майя — илюзията за света.

— Мисля че имаш право, Так! — възкликна Ратри. — Как да му помогнем?

— Не съм съвсем сигурен, госпожо…

Но Яма кимна и тъничкият слънчев лъч, който падаше през тесния прозорец блесна в косите му.

— Ти успя да забележиш онова, което бе останало скрито за мен — рече той. — Той все още не се е върнал напълно сред нас, макар да се е сдобил с тяло, да крачи по земята и да разговаря. Но мислите му са някъде извън нашия свят.

— какво да сторим тогава? — повтори Ратри.

— Ще го изведем на голяма разходка сред природата — предложи Яма. — Ще го тъпчем с деликатеси. Ще радваме душата му със стихове и песнопения. С напитки силни ще го гощаваме, каквито не се намират тук, в манастира. Ще го облечем в скъпи одежди от коприна. Ще му намерим куртизанка и дори три. Отново ще го потопим във вихъра на живота. Само така ще успеем да го освободим от божествените окови. Какъв глупак съм, че не се досетих по-рано…

— Нищо чудно — прекъсна го Так.

Черен огън пламна в очите на Яма, но той намери сили да се усмихне.

— Ето че си получих заслуженото, дребосък, за макар и неволните коментари, които отправих по адрес на косматите ти уши. Поднасям извиненията си, човекоподобни. В душата си, ти си оставаш човек — умен и прозорлив.

Так отвърна с поклон.

Ратри се засмя.

— Кажи ни, премъдри Так — защото може би прекалено дълго сме били богове и сме загубили способността си да гледаме като теб — как да се справим с проблема, та час по-скоро да го върнем сред хората?

Так се поклони последователно пред Яма и Ратри.

— Както вече предложи самият Яма — отвърна той. — Още днес, госпожо, го изведете на разходка в подножието на планината. А утре лично аз ще го заведа в гората, сред дърветата, тревите и цветята. И тогава ще видим.

— Така да бъде — отсече Яма. Така и направиха.

През следващите няколко седмици, отношението на Сам към споменатите разходки постепенно се менеше — отпърво едва забележимо нетърпение, сетне — сдържан ентусиазъм, докато накрая се превърна в нескрито желание. Предпочиташе да излиза сам, разходките ставаха все по-дълги и по-дълги, в началото — няколко часа всяка сутрин, после — по няколко часа сутрин и вечер, а накрая не се прибираше по цели дни. Една сутрин в края на третата седмица, Яма и Ратри седяха на верандата и беседваха.