От седлото на своята бяла кобила принцът проследи как се отдалечават, сетне се обърна към хората си и заговори с гръмък глас, та всички да го чуят:

— Отпърво ще влезем деветима. Дваж свирне ли рогът — ще ни последват останалите. Ако окажат съпротива — накарайте ги да съжаляват за своята несъобразителност, а знайте че трикратно изсвири ли рогът, от планините на помощ ще дойдат още петдесет конници. Това е храм за благочестия, а не крепост, готова за отбрана. Всички Господари да бъдат взети в плен. Не причинявайте вреда на машините и не позволявайте на който и да е да ги поврежда. Ако пък не ни окажат съпротива — толкова по-добре. Тогава ще прекосим Храмът на Господарите и Залата, като малко момче през голям и добре устроен мравуняк. Успех! И не дай боже, боговете да са с нас!

При тези думи той извърна коня и се понесе по пътя, следван от осмина копиеносци.

Принцът прелетя през широката двойна врата, портите бяха разтворени и неохранявани от никого. Още щом влезе, той се замисли дали Стрейк не е пропуснал да забележи някое тайно средство за защита.

Дворът беше гол, лишен от растителност и оскъдно павиран. В градината отсреща, многобройни слуги се занимаваха с прекопаване, подрязване и поливане на растенията. Принцът се огледа за място, където да остави оръжията си, но не забеляза такова. Още щом влезе слугите вдигнаха погледи към него, но не прекъснаха своите занимания.

Залата, съградена от черен камък се издигаше на отвъдния край. Принцът се отправи натам, следван от копиеносците, докато се изравни със стълбите на Храма отдясно, откъдето някой го повика.

На това място дръпна той юздите и се извърна натам. А насреща му стоеше мъж в черни дрехи, на гърдите си носеше жълт кръг, а в ръката си жезъл от ебонит. Беше висок, с могъщо телосложение, а лицето му бе увито в черна кърпа, та се виждаха само очите. Мъжът не повтори поздрава си, а остана в очакване.

Принцът насочи коня си към подножието на стълбата.

— Трябва да говоря с Господарите на Карма — заяви той.

— Имаш ли назначена среща? — запита мъжът.

— Не, — поклати глава принцът, — но въпросът е много важен.

— Тогава съжалявам, но си изминал целия този път напразно — отвърна другият. — Трябва да имаш назначена среща. Можеш да си уговориш такава в Храма в Махартха.

При тези думи мъжът удари с жезъл в земята, обърна се и понечи да влезе в сградата.

— Изтъпчете градината, — нареди на хората си принцът, — отсечете дръвчетата, после струпайте всичко накуп и го запалете.

Мъжът в черно се спря, после отново се извърна към тях.

Само принцът бе останал в подножието на стълбите. Хората му вече препускаха към градината.

— Не можеш да постъпиш така — рече мъжът.

Принцът в отговор се усмихна.

Хората му скочиха от конете и се заеха да секат дръвчетата и да тъпчат цветята.

— Кажи им да спрат!

— Защо? Дойдох да говоря с Господарите на Карма, а ти ми казваш, че не мога. Аз пък ти казвам, че мога и ще говоря с тях. Да видим кой от нас е прав.

— Нареди им да спрат — отвърна другият, — и тогава ще занеса посланието ти на Господарите.

— Спрете! — извика принцът. — Но бъдете готови да започнете отново.

Мъжът в черно изтича по стълбите и изчезна през вратата. Принцът вдигна ръка и стисна висящият на врата му рог.

Съвсем скоро след това от вратата започнаха да излизат въоръжени мъже. Принцът вдигна рога и свирна дваж.

Мъжете бяха облечени в кожени доспехи, които се мъчеха да натъкмят в движение — и калпаци също от кожа. Късите им саби бяха привързани към предмишниците, в ръцете си държаха кръгли металически щитове с изображения на жълти кръгове. Пиките им бяха дълги с извити накрайници. Мъжете запълниха стълбите и зачакаха по-нататъшни нареждания.

Мъжът в черно се появи отново и слезе сред хората си.

— Хайде сега, — извика той, — щом имаш послание към Господарите — кажи го.

— А ти не си ли Господар? — запита принцът.

— Господар съм.

— Тогава сигурно ще си най-низшият сред тях, щом са те сложили да пазиш вратата. Искам да говоря с най-старшия от вас.

— Ще си платиш за наглостта и в този живот и в следващия — отбеляза Господарят.

И в този миг три дузини копиеносци нахлуха през вратата и застанаха от двете страни на принца. Осмината, които се бяха заели да тъпчат градината побързаха да се присъединят към тях.

— На кон ли да вляза в Храма, — запита принцът, — или ще повикаш най-сетне другите Господари, с които искам да говоря?

Лице в лице с воините на принца стояха близо осемдесет въоръжени мъже. Господарят изглежда преценяваше шансовете на двете сили. Той стигна до извода, че най-добре ще е да не рискува необмислено при така създалото се положение.

— Не прави нищо прибързано, — извика, — защото хората ми ще се защищават по-особено жесток начин. Чакай завръщането ми. Ще извикам останалите.

Принцът напълни лулата си и я запали. Хората му бяха неподвижни като статуи, стиснали копия в ръка. Изпотени бяха единствено лицата на въоръжените мъже от предната редица на стълбите.

За да мине по-бързо времето, принцът се обърна с кратка реч към своите конници.

— Да не сте посмели да показвате майсторството си, като сечете глави, както предишния път — при обсадата на Капил. Целете се в гърдите.

Също така, — продължи той, — не бива да поругавате телата на ранените и убитите — защото това е свято място.

От друга страна, — добави, — ще го възприема като лично оскърбление, ако не ми осигурите поне десет пленника, за жертвоприношение в чест на Нирити Черния — моят персонален покровител — естествено зад пределите на тези стени, където изпълнението на обреда не ще призове проклятие върху ни…

При последните думи се разнесе тропот и войникът вляво, който разглеждаше с разширени от ужас очи закривената пика на Стрейк се свлече по стълбите.

— Спрете! — извика черната фигура, която в този миг се бе появила на вратата придружена от още шестима — също облечени в черно. — Не осквернявайте с кръвопролитие Дворецът на Карма. Кръвта на този паднал войник вече…

— …нахлува обратно в главата му — довърши принцът, — защото той е само припаднал, а не е убит.

— Какво искаш? — фигурата в черно, която този път говореше с него, беше средна на ръст, но с огромна талия. Стоеше като необхватна черна бъчва, а жезълът блестеше като мълния.

— Преброих седем, — рече принцът, — а доколкото знам тук обитават десет Господаря. Къде са останалите трима?

— В този момент те са на прием в трите читални на Махартха. Какво искаш от нас?

— Ти ли си най-старшия тук?

— Само Великото Колело на Закона може да властва тук.

— Тогава ти ли си най-старшия представител на Великото Колело в пределите на Двореца?

— Аз.

— Много добре. Искам да говоря с теб насаме — ей там — принцът посочи черната зала.

— Невъзможно!

Принцът изчука лулата си в тока на обувката, остърга дъното с острието на кинжала и след това я прибра в кесията. После се изправи на седлото и стисна рога с две ръце. Очите му се впиха в лицето на Господаря.

— Абсолютно ли си уверен в това? — запита.

Устата на Господаря се изкриви мъчително и той направи няколко безуспешни опита да отвърне.

— Както кажеш! — проговори той най-накрая. — Пуснете ме да мина — при тези думи Господарят се спусна надолу по стълбите и застана пред бялата кобила.

Принцът стисна бедра и насочи коня си към черната зала.

— Задръжте позицията докато се върна! — извика Господарят.

— Вие също — добави принцът на хората си.

Двамата пресякоха двора и пред вратите на залата принцът спря и слезе от коня.

— Дължиш ми едно тяло — произнесе той с тих глас.

— За какво става дума? — запита Господарят.

— Аз съм принц Сидхартха Капилски, Обуздателят на Демоните.

— Сидхартха вече беше обслужен.

— Така си мислиш. Обслужихте го с тяло на епилептик — както ви е наредил Брама. Ала сгрешихте. Човекът, когото измамихте днес е само един неволен самозванец. Аз съм истинският Сидхартха, о безименни жрецо и дойдох за да получа своето тяло — силно, здраво, без скрити пороци. И ти ще ме обслужиш както желая. Ще ме обслужиш — волю или неволю.