Литмир - Электронная Библиотека

— Значи онзи, когото наричаха Ралтарики наистина е демон? — попита Так.

— Да — и не — отвърна Яма. — Ако под „демон“ разбираш някое злостно, свръхестествено същество, обладаващо огромна сила, жизненост и способност макар и за кратко да приема всякаква външна форма — тогава отговорът е не. Това е общоприетото определение, но в едно отношение то не отговаря на действителността.

— Така ли? И в кое точно?

— Споменатото същество няма свръхестествен произход.

— Но всичко останало…

— Всичко останало е вярно.

— Тогава не разбирам, каква е разликата. Дали е свръхестествено или не — това няма кой знае какво значение, след като така или иначе е злобно, обладава огромна сила и продължителност на живота и притежава способността да променя външния си облик.

— Не, все пак споменатото отличие е много важно. Става дума за разликата между непознаваемото и непознатото, между науката и измислицата — в това е същината на въпроса. Четирите полюса на компаса са логиката, знанието, мъдростта и непознатото. Не малко се прекланят именно пред тази четвърта посока. Тези хора са или светци, или глупаци. Не ми трябват нито едните, нито другите.

Так сви рамене и отпи глътка вино.

— А демоните…?

— Познаваеми. Дълги години съм експериментирал с тях, може би си спомняш, че бях един от Четиримата, които дръзнаха да се спуснат в Адския Кладенец, след като Тарака се скри от Господаря Агни в Паламайдзу. Нали ти си Так архиваря?

— Бях.

— Не си ли чел записките за първите контакти с ракашасите?

— Чел съм за онези дни, в които са били обуздани…

— Значи знаеш, че те са истинските обитатели на този свят и че са били тук още преди човекът да пристигне от изчезналата Гея.

— Да.

— Те са създания от енергия, а не от материя. В техните легенди се разказва, че преди много години са имали тела и са живели в градове. Но в търсене на безсмъртието, те са поели по път, различен от този на човека. Открили са начин да се увековечават под формата на стабилни енергетични полета. Оттогава напуснали телата си и заживели като силови завихряния. Но не се превърнали в чист интелект. Защото не успели да се отърват от предишното си „его“, а с него останало и влечението към плътта. Макар че могат за кратко да възприемат различни форми, дори за това им е необходима чужда помощ. Векове наред, безцелно са блуждаели те из този свят. Но покоят им бил нарушен, когато се появил Човекът. За да прогонят нашественика, те започнали да се явяват под формата на неговите най-страшни кошмари. Ето защо се наложило да бъдат обуздани и оковани в бездните на Ратнагари. Не успяхме да ги унищожим всичките. Но не биваше повече да им позволяваме да продължават с опитите си да завладеят машината за прераждане и превъплъщаване в човешки тела. Ето защо ги примамихме в капан и ги затворихме в огромни магнитни бутилки.

— Но въпреки това Сам освободи известно количество от тях и ги подчини на волята си.

— Вярно. Той сключи с тях договор и ги пусна да се носят свободни по света. Може би затова, от всички хора, демоните уважават единствено Сидхартха. Но и те като нас си имат порок.

— И кой е той?

— Страстни поклонници са на всички хазартни игри… Готови са да заложат всичко, което имат и игралните дългове за тях са въпрос на чест. Така и трябва да бъде, без уважение и доверие към другите партньори ще се изгуби и самото удоволствие от залагането. И тъй като силите им са неизмерими, дори принцовете са готови да играят с тях — с надежда, че ще ги спечелят на служба. Не едно царство е било изгубвано по този начин.

— Ако наистина, както ти смяташ, Сам е играл на някоя древна игра с Ралтарики, тогава какъв е бил залогът?

Яма изпи чашата и си сипа още вино.

— Сам е глупак. Не, не е. Той е комарджия. Има разлика. Ракашасите могат да контролират по-низшите от тях енергетични същества. Сам, с помощта на пръстена който носи, може да властва на цяла армия от огнени елементи, които е спечелил от Ралтарики. Това са смъртоносни и неразумни създания — и всяко едно носи в себе си заряда на мълния.

Так остави празната чаша.

— Но какво би могъл да заложи в тази игра самият Сам?

Яма въздъхна.

— Целият ми труд, всички мои изследвания в продължение на половин век.

— Имаш предвид неговото тяло?

Яма кимна.

— Човешкото тяло е най-висшата ценност, която може да бъде предложена на един демон.

— И защо Сам ще рискува толкова много?

Яма впери невиждащи очи в своя събеседник.

— За него това е единственият сигурен начин да пробуди в себе си волята за живот и чувството за дълг — като застане доброволно на ръба на пропастта, като постави самото си съществуване на карта.

Так си наля още вино и го изпи на един дъх.

— Ето това е непознаваемото за мен — рече той.

Но Яма поклати глава.

— Непознато, не непознаваемо. Сам не е светец, но не е и пълен глупак. Не съвсем — приключи разговора Яма и още същата нощ напръска навсякъде из манастира с репелент против демони.

На сутринта, пред вратата на манастира застана дребничък човек, намести се до главния вход и постави до себе си паничка за подаяния. Носеше грубо съшито наметало, което се спускаше свободно надолу чак до коленете. Лявото му око бе скрито зад омазнена черна превръзка. Това, което бе останало от косата му се спускаше в безпорядък надолу по раменете. Имаше тънък и дълъг нос, малка брадичка и изострени черти, които му придаваха лисичи израз. Кожата му бе напукана и потъмняла от слънцето. Единственото му зелено око никога не мигваше.

Изминаха близо двадесет минути преди някой от монасите да го забележи и да докладва на хората от ордена на Ратри. Човекът, на когото бе предадена информацията побърза на свой ред да съобщи на един от жреците. Жрецът, решен да направи впечатление на богинята с добродетелта на нейните последователи, тутакси нареди да поканят скитника в манастира, да го изкъпят, нахранят и да му дадат нова премяна. А после да го оставят да спи колкото иска в някоя свободна килия.

Скитникът прие гощавката с достойнството на брамин, но не хапна нищо друго освен хляб и плодове. Съгласи се да се раздели със захабената си наметка и прие робата, която му предложиха монасите от Ордена. Сетне се изтегна на постелята.

— Благодаря ти, предостойни отче — произнесе той с дълбок, басов глас, който някак не подхождаше на крехкото му тяло. — Благодаря ти и ще се моля твоята богиня да те дари със сияйната си усмивка за добрината, която прояви към мен.

При тези думи жрецът се поклони доволно, надявайки се в този миг Ратри да мине по коридора и да оцени добротата и любезността, която бе проявил от нейно име. Но надеждите му останаха излъгани. Всъщност, на хората от ордена твърде рядко им се отдаваше да се изправят лице в лице със своята богиня, дори нощем, когато, както бе известно, тя се обличаше във власт и крачеше по дългите коридори. Защото само онези, които носеха шафранови роби, бяха допуснати до раждането на Сам и знаеха, кой се крие под това име. Обикновено Ратри се движеше из манастира, когато нейните последователи се събираха за вечерна молитва или след като се оттеглят в покоите си. През деня богинята спеше, а наложеше ли се да излезе, винаги бе с прикрито с дебел воал лице и облечена с широка роба. Желанията и заповедите й се предаваха направо чрез Гандхиджи, главата на ордена, който през този цикъл бе навършил деветдесет и три години и почти бе ослепял.

Както нейните монаси, така и носителите на шафрановите роби жадуваха да я зърнат и по някакъв начин да спечелят благоволението й. Смяташе се, че благословията й е в състояние да осигури следващото превъплъщение в брамин. Единствен Гандхиджи не се стремеше към нищо, защото бе приел пътя към истинската смърт.

След като се увери, че богинята не ще се появи, жрецът продължи прекъснатия разговор.

— Наричат ме Баларама — заяви той. — Мога ли да узная името ти, добри ми човече и може би, накъде си поел?

— Казвам се Арам — отвърна просякът, — и съм приел обет за десетгодишна нищета и седемгодишно мълчание. За щастие, изминаха седем години от приетия обет и вече мога да разговарям с моите добродетели и да отговарям на въпросите им. Отправил съм се към планините, където ще потърся някоя пещера, подходяща за молитва и медитация. Смятам да отдам дължимото на вашето гостоприемство и да си отдъхна няколко дена, преди да продължа своя път.

6
{"b":"283534","o":1}