Просякът изглежда се бе издължил, косата му стана по-гъста, а плещите — два пъти по-широки. В движенията му се долавяше незабележима преди грациозност.

Той отстъпи още крачка назад.

— Да, Мара, пред теб е Богът на Смъртта, — произнесе със стиснати зъби Яма. — Низвергнат, или не — в очите ми се таи истинската смърт. Време е да погледнеш в тях. Когато стигнеш стената, няма накъде повече да отстъпваш. Ще почувстваш, как те напускат силите. После ръцете и краката ти ще започнат да изстиват.

Мара оголи зъби в страшна гримаса. Вратът му беше дебел като на бик. Бицепсите му — като стълбове. Гърдите му бяха като кладенци на силата, краката му — като стъбла на дървета.

— Да изстиват ли? — попита той и протегна ръце. — Мога да прекърша гръбнака на циклоп, стига да поискам, Яма. А ти не си нищо повече от един полузабравен бог. Сърдитият ти поглед може да плаши само старците и децата. Очите ти могат да смразяват само животните и онези хора, които се родеят с тях. А аз стоя толкова високо над теб, колкото звездите над безбрежния океан.

Ръцете на Яма, облечени в червени ръкавици, се впиха в шията му.

— Тогава, вкуси от силата, на която се присмиваш, Сънотворецо. Виждам, че вече прие фигурата на могъществото. Използвай го! Надвий ми, но не с приказки!

Гъста червенина заля лицето на скитника. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, всичко наоколо се заля в призрачнозелена светлина.

Мара падна на колене.

— Стига, Господарю Яма! — произнесе с мъка той. — Не ще убиеш себе си, нали?

Той се променяше. Чертите му се размиваха, сякаш отнасяни от буен поток.

Яма сведе поглед и видя своето собствено лице, между здраво стиснатите ръце

— Виждам, че отчаянието ти расте, Мара, заедно с напускащия те живот. Но Яма не е дете, за да се страхува да счупи огледалото, в което си се превърнал. Опитай още веднъж, преди да си напуснал този свят.

Но още веднъж плувнаха чертите на Мара и още веднъж се промени лицето му.

И този път Яма се поколеба и отпусна страшната си хватка.

Русите й къдри се стелеха нежно по ръцете му. Очите й безмълвно го молеха. Огърлица от сребърни черепи се полюшваше на нежната й, кадифена шия. Сарито й бе в цвета на кръвта. Ръцете й сякаш галеха неговите…

— Богиньо! — прошепна той.

— Не ще убиеш Кали… Дурга, нали? — задави се тя.

— Отново грешиш, Мара — отвърна Яма. — Не знаеш ли, че всеки мъж е обречен да убива жената, която обича? — при тези думи ръцете му се извиха и в тишината изпращяха натрошените кости.

— Трижди проклет бъди — произнесе Яма със стиснати очи. — И никога да не се възродиш.

Той разтвори ръце.

В краката му лежеше, строен, благороден на вид мъж, склонил глава на рамо.

Очите му се затвориха завинаги.

Яма преобърна с крак проснатото тяло.

— Издигнете клада и изгорете трупа — нареди той на монасите. — Не пропускайте нито един от погребалните ритуали. Днес умря един от Великите.

След това той вдигна поглед от делото на своите ръце, завъртя се рязко и излезе от залата.

Същата вечер светкавици разкъсваха небесния свод, а дъждът барабанеше по покривите като залпов огън.

В стаята на кулата, която се издигаше над североизточния край седяха четирима.

Яма стана, приближи се с нервна крачка до прозореца и погледна навън.

Другите го гледаха мълчаливо.

— Те подозират, — произнесе той, — но не знаят. Не ще посмеят да опустошат манастира на един от техните богове, за да не разкрият пред хората раздора между тях. Поне докато не научат със сигурност. А тъй като са неуверени, засега само разследват. Това означава, че все още имаме време.

Другите кимнаха.

— Един брамин, тръгнал по широкия свят да търси спасение за душата си, отбивайки се в манастира стана жертва на нещастен случай и умря от истинска смърт. Тялото му беше изгорено, а пепелта — хвърлена в реката, която води до морето. Ето как стана всичко… Нищо повече от случайно съвпадение е фактът, че по същото време в манастира се намираха монасите от Ордена на Просветления. Малко след инцидента те се отправили по своя път. Кой би могъл да знае къде води той?

Так се мъчеше да седи колкото се може по-изправен.

— Господарю Яма, — взе думата той, — тази история ще свърши работа за седмица, или месец. Може би дори по-дълго. Но достатъчно е само един от присъстващите да попадне в ръцете на някой от Повелителите на Карма и да бъде подложен на съд и всичко ще излезе наяве. Като се имат предвид обстоятелствата, това може да стане съвсем скоро. Какво ще правим тогава?

Яма си сви акуратно цигара.

— Трябва да направим така, че онова което казах, да се превърне в действителност.

— И как ще успеем? Когато мозъкът на човека се подложи на кармично преглеждане, всички събития, на които е бил свидетел през своя последен жизнен цикъл се извъртат отново пред погледа на съдника и машината като развиващ се свитък.

— Вярно — кимна Яма. — Но никога ли не си чувал, архиварю Так за палимпсест — свитък, който е бил използван, изтрит и сетне използван отново?

— Чувам съм, разбира се, но човешкият ум не е свитък.

— Не е ли? — усмихна се Яма. — А какво мислиш, представлява истината? Истина е онова, което направиш да изглежда истина.

Той запали цигарата.

— Тези монаси станаха свидетели на странно и страшно събитие — продължи Яма. — Видяха ме, да приемам своя Облик и да използвам един Атрибут. Видяха и Мара да прави същото, тук, в този манастир, където сме съживили забравените принципи на ахимза. Те, разбира се, знаят, че боговете са способни на подобни постъпки без да стоварват допълнителна тежест на своята карма, но с това шокът от видяното едва ли е намалял. А окончателното изгаряне тепърва предстои. Докато приключим с този акт, всичко което ви казах, трябва да се превърне в истина за тях.

— Как? — запита Ратри.

— Още в тази нощ, още в този час, — нареждаше той, — докато в съзнанието им пламти образът на видяното, а мислите им са объркани, ще бъде сътворена и изкована в душата им новата истина… Сам, достатъчно дълго си почива. Това е твоя работа. Трябва да им прочетеш проповед. Трябва да призовеш в тях онези благородни пориви и висши духовни ценности, които превръщат човешкия дух в благодатна почва за божественото вмешателство. А ние с Ратри ще комбинираме силите си, за да се роди новата истина.

Сам се намръщи и затвори очи.

— Не знам, дали ще успея да го направя. Толкова време измина откакто…

— Който веднъж е бил Буда, остава Буда завинаги, Сам. Изтупай праха на някоя от твоите стари притчи. Имаш на разположение около петнадесет минути.

Сам протегна ръка.

— Дай ми малко от твоя тютюн.

Той хвана подхвърлената кесия и си сви цигара.

— Огън?…Благодаря. — Сам пое дълбока глътка дим, после издиша и се закашля мъчително. — Уморих се да ги лъжа — продължи най-накрая. — А доколкото разбирам точно това се иска от мен.

— Да лъжеш ли? — възкликна Яма. — Кой те е карал да лъжеш? Изрецитирай им Планинската проповед, ако искаш. Или нещо от Попол-Вух, или Илиадата. Не ме интересува какво ще им дрънкаш. Просто малко ги стресни, утеши ги, ако можеш. Това е, което искам от теб.

— А после?

— После? После аз ще се заема със спасението на техните — и нашите души!

Сам кимна замислено.

— Както го описваш… май все още не съм във форма за подобни изпълнения. Добре, ще подбера няколко изпитани истини и ще ги разбъркам с подходящата доза набожност — но дай ми поне двайсетина минути.

— Двайсет, да бъдат. След това започваме да събираме багажа. Утре ще тръгнем за Хайпур.

— Толкова скоро? — попита Так.

— По-скоро късно — поклати глава Яма.

Монасите бяха насядали по пода на рефекторията. Масите бяха избутани назад към стената. Изчезнали бяха всички насекоми. Навън, дъждът продължаваше да вали.

Махатма Сам, Просветленият, влезе и се настани.

След него в залата се появи Ратри, облечена като будистка послушница и с плътен воал на лицето.