— Не…

— Тогава изхвърлете го от мислите си и напуснете залата.

— Толкова ли е лош, наистина?

— По-лош отколкото си мислите.

— Тогава, защо се усмихваш, докато ми казваш тези неща?

— Защото съм несериозен човек. Характерът ми няма нищо общо, с онова, което се опитвам да ви внуша. Вървете.

— Но изглежда ти знаеш всичко за него. Архиварите да не са недосегаеми от подобни списъци?

— Не съвсем. Всъщност — моето име е първо там. Но не защото съм архивар. Той е мой баща.

— Той? Твой баща?

— Да. Разсъждавате съвсем като дете. Съмнявам се, че той дори се досеща за своето бащинство. Какво е бащинството за боговете, които непрестанно менят своите тела, оставяйки зад себе си потомци? Аз съм син на едно от телата, които някога е обитавал, роден от друга, също минала през многобройни прераждания, а и самият аз отдавна не живея в тялото, в което съм бил роден. По такъв начин родствената връзка е доста мъглява и е предмет по-скоро на метафизични спекулации. Кой е истинския баща на човека? Може той е рожба по-скоро на обстоятелствата, които някога са събрали неговите родители? На факта, че някога са се обичали повече от всичко на света? Или това е било само жажда на плътта — или любопитство — или желание? Или било е нещо друго? Съжаление? Самота? Стремеж към налагане? Кое чувства или мисъл е довела до зачеването на моето първо тяло? Зная, че човекът, обитавал бащиното тяло в онзи момент е сложна и силна личност. Но в действителност, за нас хромозомите не значат нищо. В наши времена, ние не носим със себе си техните позорни белези. Не наследяваме нищо — освен имущество — движимо, или недвижимо. Телата значат толкова малко в далечна перспектива, че без съмнение е много по-интересно, да се поразсъждава за мисловните процеси, които са ни изтръгнали от хаоса. Доволен съм, че именно той ме е призовал на бял свят и нерядко градя предположения, за възможните причини. Господарко, виждам, че лицето ви внезапно побледня. Не бих искал да ви притеснявам с моите дрънканици, а само да удовлетворя любопитството ви и да ви разкрия онова, което мислим ние — старите — по тези въпроси. Сигурен съм, че някой ден и вие ще гледате по този начин. Мъчно ми е да ви гледам толкова разстроена. Моля, седнете. Простете ако в нещо съм прекалил. Вие сте Господарка на Илюзията. Нима нещата, за които говоря не сродни с материята, с която вие работите? Сигурно сега вече разбирате, защо името ми е първо в списъка, за който ви споменах. Това е типичен случай за преклонение пред героя — не мислите ли? Моят създател е толкова знаменит… а, сега пък се изчервихте. Искате ли нещо разхладително? Само за момент… Ето. Отпийте от това. А сега, за акселеризма — това е най-обикновена доктрина на разпределението. В нея се твърди, че ние — Небесните обитатели, трябва да споделим нашите блага, сили и способности с онези, които живеят долу. Целта на този милосърден акт е да се подобрят условията на тяхното съществуване и максимално да бъдат доближени до нашите. Както се досещате, тогава всеки ще е бог. В резултат, естествено, богове няма да има, ще има само хора. Ние ще им дадем познания за науката и изкуството, които притежаваме, и по такъв начин ще разрушим тяхната вяра и ще ги лишим от надежда за по-добро бъдеще — защото най-добрия начин да унищожиш вярата и надеждата е като им позволиш да бъдат изпълнени. Трябва ли да позволим на хората да страдат колективно от бремето на божествеността, както това искат акселеристите, когато можем да ги дарим с него индивидуално, според заслугите? Когато навърши шестнадесет години, човек се явява в Залата на Карма. Там го съдят и ако се е държал добре, спазвал е правилата и ограниченията на неговата каста, отдавал е дължимото уважение на Небесата, развивал се е морално и интелектуално, тогава този човек ще бъде прероден в по-висша каста и така с течение на времето може да получи дори божественост и да се пресели тук, в Града. В края на краищата всеки получава онова, което е заслужил — като изключим, разбира се, нещастните случаи — и по такъв начин всеки отделен човек, а не скоропостижно побратименото човечество, може да наследи божествеността, която амбициозните акселеристи искат да разпилеят сред всички, дори и онези, които не са готови за подобен дар. Сама виждате, че подобна позиция е ужасно нечестна и пролетарски ориентирана. Това, което всъщност искат да постигнат акселеристите е понижаване на божествените изисквания. А тези изисквания по необходимост са изключително стриктни. Бихте ли дали силата на Шива, на Яма или Агни в ръцете на едно дете? Само глупак би го направил. Или човек, който няма нищо против да се събуди някоя сутрин в свят, който вече не съществува. Ето тук се криеше грешката на акселеристите и затова бяха спрени. Сега вече знаете всичко за акселеризма… Наистина, страшно сте зачервена. Дайте да ви закача наметалото, докато ви приготвя още едно питие… Така… А сега, докъде бяхме стигнали, Майя? О, да — бръмбари в сладкиша… И така, акселеристите заявяваха, че всичко, което току що казах е вярно, стига разбира се системата да не е корумпирана. Но те поставят под съмнение неподкупността на онези, които извършват преценките за превъплъщенията. Някои от тях си позволяват да казват, че Небесата са пълни с безсмъртни аристократи, своеволни хедонисти, които си играят със света като с играчка. Други смеят да твърдят, че най-добрите сред хората никога не получават божественост, а се срещат с истинската смърт или биват превъплъщавани в по-низши форми. Ще се намерят и такива, които да заявят, че красавици като вас са били избрани за обожествяване само защото външния им вид е пробудил низките страсти на някое похотливо божество, а не заради останалите очевидни достойнства, скъпа моя… Ей, ама вие сте цялата в лунички!…Та ето какво проповядват тези проклети акселеристи. И със срам трябва да призная, че зад тях стои и моят ако не духовен, то физически баща. Какво да прави човек с подобно тежко наследство? Той помни времена на велики победи, а сега е последната заплаха за боговете. Макар и очевидно да олицетворява злото, все пак моят баща е могъщ герой и аз го уважавам, както в древни времена синовете са уважавали телата на своите родители… Студено ли ви е? Позволете ми… сега… ето… ето… А сега, красавице моя, изплетете ми една илюзия, в която светът да е лишен от подобни безумия… Сега насам… Тук завиваме… И нека в нов Рай се превърне този бункер, зеленоока моя… Но какво е това?…Какво в този миг е над всичко в мен?…Истината, красавице моя — и искреността — и желанието да споделя…

Ганеша, създателят на богове се разхождаше с Шива в градината на Канибурха.

— Повелителю на Разрушението, — рече той, — научих, че вече си започнал репресии против всички в Града, които не извръщат презрително гръб пред словата на Сидхартха.

— Разбира се — потвърди Шива.

— С тази постъпка ти намаляваш неговата ефективност.

— „Ефективност“? Обясни ми какво значи това.

— Убий ми онази зелена птичка на най-високия клон.

Шива махна с тризъбеца и птичката падна.

— А сега убий нейния партньор.

— Не го виждам.

— Тогава която и да е птичка от ятото.

— Но аз не виждам никакво ято.

— И сега, когато птичката лежи мъртва, няма и да видиш. Така ще е и с първия поклонник на Сидхартха, който решиш да накажеш.

— Сега вече разбирам за какво говориш, Ганеша. Той ще се разхожда на свобода — поне за известно време. Обещавам ти.

Ганеша, Създателят на Богове, огледа джунглата наоколо. Макар че се скитаха из царството на призрачните котки, той не се страхуваше от нищо. Защото рамо до рамо с него вървеше Господарят на Хаоса и Тризъбецът на Разрушението му вдъхваше увереност.

Вишну Вишну Вишну гледаше гледаше гледаше Брама Брама Брама…

Седяха в Огледалната зала.

Брама разсъждаваше за Осемизмерния път и за величието на нирвана.

След като изпуши три цигари, Вишну се изкашля многозначително.

— Да, Господарю? — запита Брама.

— Защо, ако мога да попитам, ми изнасяш тази будистка лекция?