— Не е ли забавна?

— Не особено.

— Колко си лицемерен.

— Какво значи това?

— Един учител трябва да проявява поне привиден интерес към собственото си учение.

— Учител? Учение?

— Разбира се, Татхагата. Защо му е в наши дни на бог Вишну да слиза сред хората, ако не да ги учи на пътя към просветлението?

— Аз…?

— Приветствам те, реформаторе, ти който изкорени от хорските умове страхът от истинската смърт. И сега онези, които не се прераждат отиват направо в нирвана.

Вишну се усмихна.

— По-добре да възприемем, отколкото да унищожим, така ли?

— Звучи като епиграма.

Брама се изправи, плъзна поглед по огледалата и отраженията на Вишну.

— Значи, след като се избавим от Сам ти ще станеш истинския Татхагата?

— И как ще се избавим от Сам?

— Още не съм решил, но съм готов да приема предложения.

— Какво ще кажеш, ако го превъплътим в песнопойна птичка?

— Не е лошо. Но някой друг може да поиска тази птичка да се превъплъти в човек. Чувствам, че той вече има привърженици.

— Добре, имаме достатъчно време да обмислим назряващия проблем. Сега, когато той е под опеката на Небесата, няма за къде да бързаме. Веднага щом нещо ми хрумне ще ти го съобщя.

— Е, тогава за днес стига.

Те те те излязоха излязоха излязоха от от от Залата.

Вишну премина през Градината на Радостите на Брама и на изхода срещна Господарката на Смъртта. Тя пристъпи към осемръката статуя, която започна да свири на своята виина.

Веднага щом чу музиката, Брама се приближи.

— Кали! Прекрасна господарко… — поде той.

— Могъщи Брама — отвърна на поздрава тя.

— Да, — съгласи се Брама, — толкова могъщ, колкото може да се пожелае. Толкова рядко ме навестяваш тук, че радостта ми е неизмерима. Ела да се разходим сред цветята и да си поговорим. Колко красиви са одеждите ти.

— Благодаря.

Двамата закрачиха по пътеката.

— Как върви подготовката за сватбата?

— Добре.

— В Небесата ли ще е медения месец?

— Възнамеряваме да заминем по-далече.

— И къде, ако мога да попитам?

— Още не сме решили.

— Времето отлита на крилата на птиците, мила моя. Ако пожелаете двамата с бог Яма, може да се преместите за известно време в моята Градина на радостите.

— Благодаря ти, Създателю, но мястото е прекалено красиво за двама богове на разрушението. Ще отидем някъде другаде.

— Както пожелаеш — той сви рамене. — Какво още те безпокои?

— А какво ще стане с онзи, когото наричат Буда?

— Сам? Твоят стар любовник? Да наистина, какво ще стане с него? А теб защо те е грижа?

— Как ще… постъпят с него?

— Още не съм решил. Шива предложи да изчакаме малко, преди да предприемем някакви действия. По такъв начин ще преценим въздействието му върху обитателите на Небесата. Реших, че по исторически и религиозни причини занапред Вишну ще стане Буда. Що се отнася до Сам, готов съм да изслушам всякакви разумни предложения.

— Не му ли предложи веднъж божественост?

— Да, но той не прие.

— Защо не опиташ пак?

— А защо да опитвам?

— Този проблем нямаше да възникне, ако Сам не беше такава изключително талантлива личност. Именно благодарение на своите качества би могъл да разкраси с присъствието си пантеона.

— И на мен ми мина тази мисъл. Този път, той вероятно ще се съгласи. Уверен съм, че иска да живее.

— Има начин да се да проверим това.

— Например?

— Психотестуване.

— И ако то покаже несъгласие с идеята на Небесата — тогава какво?

— А не може ли да променим мислите му — например, Бог Мара…?

— Не предполагах, че си подвластна на сантименталност, богиньо. Но изглежда, че ужасно държиш той да продължи съществуванието си, под каквато и да е форма.

— Може би.

— Но ти знаеш добре, че след това той може да е… доста променен. И никога вече няма да е същият. Възможно е дори да се изгуби неговият „талант“.

— С течение на времето се променят всички хора — менят своите възгледи, убеждения и вяра. Едни мисли потъват в дълбок сън, други се пробуждат. Но чувствам, че да се разруши талантът е трудна работа — докато продължава животът. По-добре да живееш, отколкото да умреш.

— Трябва да ме убедиш в това, прекрасна богиньо, стига да разполагаш с време.

— Колко време ще ти е нужно?

— Да речем, три дни.

— Три да бъдат.

— В такъв случай, да се настаним в Павилиона на Радостите, за да обсъдим пълноценно въпроса.

— Съгласна съм.

— Къде е в момента Бог Яма?

— Занимава се в работилницата си.

— Предполагам, някой дългосрочен проект.

— Не по-къс от три дни.

— Чудесно. Значи, все пак има малка надежда за Сам. Не съм напълно убеден, но съм готов да бъда убеден. Да, така е.

А осемръката статуя на богинята продължаваше да свири на виина и под звуците на нейната музика, те минаха през градината, в знойното лято.

Хелба живееше на самия край на Небесата, там, където започва дивата пустош. Толкова близо до гората се намираше дворецът, наречен Грабеж, че когато животните се промъкваха през полу-прозрачната бариера неволно го докосваха, а от стаята наречена Насилие се виждаха виещите се из джунглата пътеки.

Именно в тази стая, чийто стени бяха отрупани с крадени от предишните превъплъщения съкровища, Хелба покани своя гост, наречен Сам.

Хелба беше богът/богинята на крадците. Никой не знаеше истинския пол на Хелба, защото той/тя имаше навика да го сменя при всяко превъплъщение.

Сам впери поглед в стройната мургава жена, която носеше жълто сари и жълт воал. Ноктите на краката й както и сандалите бяха в канелен цвят, а в смолисто-черните й коси беше затъкната тиара.

— Моите симпатии, Сам, — поде Хелба с нисък и плътен глас, — са на твоя страна. — Само в онези периоди на моя живот, когато се прераждам в мъж, аз се сдобивам с Атрибут и започвам да грабя.

— Навярно и сега можеш да приемеш своя Облик.

— Разбира се.

— И да се сдобиеш с Атрибут?

— Вероятно.

— Но няма да го направиш?

— Не, докато съм в женско тяло. Като мъж, изпитвам желание да грабя каквото и откъдето мога… Виждаш ли трофеите, които висят на отсрещната стена? Онзи грамаден плащ от сини пера принадлежеше на Шрит, главатарят на демоните от Катапутна. Откраднах го от неговата пещера, когато заспаха упоените от мен кучета на ада. А онзи скъпоценен камък, който непрестанно мени формата си задигнах от самия Купол на Жаравата, по който се изкачих с привързани на ръцете и краката вакуумни дискове, докато под мене Майките…

— Стига! — прекъсна го Сам. — Всички тези истории са ми познати, Хелба, защото непрестанно се хвалиш. Толкова много време измина, откакто си извършил своята последна дръзка кражба, че вече все по-често ти се налага да поддържаш миналата си слава с приказки. Иначе току виж старите богове забравили кой си бил. Виждам, че съм сбъркал мястото — ще опитам късмета си другаде.

Той стана и се приготви да си върви.

— Чакай — размърда се Хелба.

Сам спря.

— Да?

— Би могъл поне да ми разкажеш за кражбата, която си замислил. Може би моят съвет…

— Каква полза дори от най-великия съвет, Царю на крадците? Не се нуждая от думи, а от действия.

— Ами, тогава… кажи ми!

— Добре, — съгласи се Сам, — макар че, съмнявам се да се заинтересуваш от толкова трудна задача…

— Остави тая детинска психология и ми кажи какво трябва да бъде откраднато.

— В Небесния музей, който е солидно построен и надеждно охраняван от инсталация…

— И постоянно е отворен. Продължавай.

— В тази сграда, в една защитена от компютър витрина…

— Който може да бъде надхитрен от човек с подходящите умения.

— В тази витрина, на един манекен висят сиви, люспести доспехи. А наоколо са подредени множество оръжия.

— Чии?

— Това са древните доспехи на един войн, който е участвал в северните маршове по време на войната срещу демоните.