— И ти си готов да се сражаваш с Небесата заради това знание? Готов си да взривиш стените на Небесния град и да разкриеш съкровищата му пред света?

— Знаеш че е така.

— Тогава може би нашата кауза е обща.

— Не, мадам, не се самозалъгвай. Ти си предана на Небесата, а не на света. И го знаеш. Ако извоювам свободата си и ти се присъединиш към мен в борбата, може би за известно време ще бъдеш щастлива. Не независимо дали ще спечелим, или ще загубим, сигурен съм, че накрая ще си по-нещастна от преди.

— Послушай ме, мекосърдечни светия от пурпурната горичка. Много мило от твоя стана, че се грижиш отсега за чувствата ми, но Кали се разпорежда с предаността си както тя пожелае и никому нищо не дължи. Тя е богиня-наемница, запомни това! Може би всичко, което казваш е вярно и тя те мами, когато ти казва, че все още те обича. Но по природа безпощадна и жадуваща за схватки, тя следва винаги мирисът на кръвта. Чувствам, че тя може да стане акселерист.

— Внимавай какво говориш, богиньо иначе могат да те чуят.

— Никой не ни подслушва, — отвърна тя, — защото в това място рядко се чува човешка реч.

— Толкова по-заинтригуващ ще е за минувачите нашият разговор.

Тя потъна известно време в мълчание, сетне повтори:

— Никой не ни подслушва.

— Силата ти е пораснала.

— Ще приемеш ли тогава моя меч, моя щит, моя лък — в името на акселеризма?

— Не.

— Защо не?

— Твърде лесно даваш обещания. А още по-лесно ги нарушаваш, затова и не мога да ти се доверя напълно. Ако влезем в сражение и победим в името на акселеризма, възможно е това да е последната велика битка в историята на този свят. А това е нещо, което ти нито жадуваш, нито би позволила да стане.

— Глупаво е да говориш за последната велика битка, Сам, защото последната велика битка винаги се оказва предпоследна. Дали да не се явя пред теб с по-притегателна външност за да те убедя в правдивостта на моите думи?

— Съмнението, мадам, е целомъдрието на ума и аз нося в себе си неговия отпечатък.

— Тогава знай, че те доведох тук, в това място не за да те измъчвам и че си прав — плюя на твоя акселеризъм и твоите дни са вече преброени. Исках да ти вдъхна измамни надежди, за да е още по-болезнено твоето падение. Но само твоята глупост и малодушие те спасиха от това.

— Съжалявам, Кали…

— Не искам твоите извинения! Исках любовта ти, за да я използвам срещу теб в последните ти дни и да ги направя още по-непоносими. Но както сам казваш — ние не сме се променили твърде много — и вече не заслужаваш тези усилия. Не мисли, че не можех отново да те накарам да се влюбиш в мен — с ласки и усмивки, както някога. Защото чувствам тлеещата в теб жарава на страстта и лесно мога да я разпаля във всеки мъж. Но ти не си достоен за смъртта на могъщите, защото от висините на страстта си низвергнат в дълбините на отчаянието. И не си заслужава да си губя времето с теб за нищо друго, освен за състрадание.

Звездите се въртяха над тях, ослепително пламтящи, ръката й се измъкна от неговата за да налее в чашите сома.

— Кали?

— Да?

— Не знам, дали това ще ти донесе някакво удовлетворение, но аз все още държа на теб. Или няма такова нещо като любов, или всеки път, когато съм произнасял тази дума, съм имал в пред вид нещо друго. Но онова, което изпитвам към теб няма име — и по-добре ще е да го оставим така. Приеми го, върви си и се радвай, че го има. Знаеш, че победим ли нашите общи врагове, не след дълго ще се вкопчим един друг в гърлата. Не веднъж сме се сдобрявали, но нима си забравила след какви мъки ставаше това? Знай, че си победила и че си богиня, пред която се прекланям — защото, не са ли религиозното преклонение и благоговение смесица от любов и омраза, желание и страх?

Те отпиха по глътка сома в стаята, наречена Разбито сърце, а върху тях се спускаше магията на Кубера.

Кали заговори:

— Искаш ли сега да падна пред теб, да те целуна и да призная, че съм те лъгала, когато ти казвах, че лъжа — за да можеш да ми се надсмееш и да ми заявиш, че и ти си ме лъгал и да постигнеш своето отмъщение? Върви, Господарю Сидхартха! По-добре един от нас да загине в Адския кладенец, защото велика е гордостта на Първите. Не трябваше да идваме тук — на това място.

— Да.

— Да си вървим?

— Не.

— Съгласна съм с теб. Да поседим още малко и да си отдадем дължимото.

Ръката й се спусна нежно върху неговата.

— Сам?

— Да?

— Искаш ли да ме любиш?

— И да си подпиша сам присъдата? Разбира се.

— Тогава да вървим в стаята, наречена Отчаяние, където утихва вятърът, и където има ложе…

Той я последва в стаята наречена Отчаяние, а кръвта все по-силно пулсираше в слепоочията му, и когато я положи гола върху ложето и прокара длан по бялата й, мека като кадифе кожа, за първи път осъзна колко велико е било умението на най-могъщия сред локапалите — Кубера, защото чувството, на което бе посветена тази стая го изпълни ведно с бушуващото желание, когато я облада — и на мястото на напрежението дойде облекчение, той въздъхна, а от очите му бликнаха всеизгарящи сълзи.

— Какво желаете, Господарко Майя?

— Разкажи ми за акселеризма, архиварю Так.

Так протегна своето едро, ъгловато тяло и креслото под него изскърца.

Отзад бяха подредени информационните контейнери, безброй разноцветни записи изпълваха библиотечните рафтове и уханието им се носеше из въздуха.

Той измери с поглед жената пред него, усмихна се и поклати глава.Облечена в зелено, горяща от напрежение и нетърпение, с ослепителни рижави коси, фино изваян нос и закръглени, осеяни с лунички бузи. Бедрата и раменете й бяха широки, разделени от тънък, строен кръст.

— Защо клатиш глава? Всички идват при теб за информация.

— Толкова сте млада, господарко. Ако не греша, зад гърба ви са само три аватара. Не бих искал, в този ранен момент от вашата кариера, името ви да попадне в специалния списък на онези младежи, които се интересуват от този въпрос.

— Списък ли?

— Да, списък.

— И защо трябва да има подобен списък?

Так сви рамене.

— Какви ли не странни неща събират боговете, а някои от тях се интересуват и от списъци.

— Винаги са ми казвали, че акселеризмът е мъртва идея.

— Тогава откъде този внезапен интерес към един покойник?

Тя се засмя и впи зелените си очи в неговите. Архивите около него се завъртяха и той изведнъж се озова в балната зала на Километровата Кула. Нощта вече клонеше към утрото. Забавата, без съмнение, бе продължила през цялата нощ, но тълпата, сред която бе и той се бе събрала в ъгъла на една от стаите. Някои стояха подпрени на стената, други седяха на пода, но всички слушаха внимателно ниския, мургав, широкоплещест мъж, който говореше застанал до богинята Кали. Това беше току-що пристигналият Махатма Сам, Буда, със своята настоятелка. Говореше за будизма и акселеризма, за дните на Обуздаването, за Адския кладенец и за богохулствата на Принц Сидхартха в крайморското градче Махартха. Говореше, а гласът му се носеше като хипнотична вълна, към която се стичаха все повече и повече слушатели. Жените бяха доста грозновати, с изключение на една единствена — Майя, който се разсмя, плесна с ръце и отново около тях се появиха Архивите, а Так все така седеше в креслото, със застинала усмивка на уста.

— Тогава откъде този внезапен интерес към един покойник? — запита повторно той.

— Той въобще не е покойник!

— Не е ли? — запита Так. — Не е… Господарко моя, той е покойник от мига, в който стъпи в пределите на Небесния град. Забравете го. Забравете думите му. Все едно, че никога не е съществувал. Не оставяйте и следа от спомен за него в ума си. Някой ден, когато потърсите обновление, именно неговият образ ще издирват в мислите ви Господарите на Карма. Буда и учението му са еднакво ненавистни за боговете.

— Но защо?

— Защото той е анархист, готов да хвърли всичко във въздуха, той е кръвожаден революционер. Стремежът му е да свали самите Небеса. Ако искате по-сериозна информация, ще се наложи да подам запитване в машината. Готова ли сте да подпишете подобна заявка?