Муруган се усмихна.

— Преди време смятах, че за теб тя е повече от мимолетно увлечение.

— Прекалено хладна и насмешлива — рече Рудра.

— Отхвърли ли те?

Рудра извърна лицето си, което не знаеше що е усмивка към русокосия бог на младостта.

— Вие, божествата на плодородието сте по-лоши дори от марксистите — каза той. — Мислите си, че между хората съществува само това. Ние бяхме просто приятели за известно време, но тя е прекалено строга към приятелите си и затова ги губи.

— Значи наистина те отхвърли?

— Така предполагам.

— А сетне тя прие за любовник Марган, поетът на равнините — онзи, който се въплъти в песнопойна птица и отлетя, а ти се пристрасти към ловът на песнопойни птици и само за месец ги изби почти всичките със стрелите си.

— Аз и сега обичам да стрелям по песнопойни птици.

— И защо?

— Не ми харесват песните им.

— Прекалено хладна и насмешлива — съгласи се Муруган.

— Не обичам да ми се подиграват, повелителю на младостта. Който и да е. Ще надбягаш ли стрелите на Рудра?

Муруган се усмихна повторно.

— Не, — отвърна, — и моите приятели локапалите също, но на тях не им е нужно.

— Когато приемам моя Облик, — заговори Рудра, — и вдигам големия лък, подарен ми от самата Смърт, мога да изпратя ориентираща се към топлината на тялото стрела, която ще лети много мили, преследвайки бягащата мишена, докато накрая я порази като гръм.

— Да поговорим тогава за друго — рече Муруган, внезапно заинтересуван от мишената. — Научих, че нашият гост преди няколко години се надсмял над Брама в Махартха и поругал светите места там. От друга страна, казват, че той бил онзи, който основал религия на мира и просветлението.

— Той е.

— Интересно.

— Изясни се.

— Какво ще предприеме Брама?

Рудра сви рамене.

— Един Брама знае — отвърна той.

В мястото, наречено Краят на света, където отвъд късчето небе няма нищо, освен проблясващия в далечината свод и — далеч долу — гола земя, скрита под млечно-белия воал на изпаренията, там се издига откритият от всички страни Павилион на Тишината, на чийто кръгъл, сив покрив никога не пада дъжд, сутрин терасите и колоните му изчезват в мъгла, а по здрач из тях се носи вятърът; из чийто просторни зали крачат или лежат отпуснати в стилните, черни кресла замислени богове, съкрушени воини или изнемогващи от любовна треска влюбени, дошли да поразмислят за всичко преходно и пагубно тук, под небето, което е отвъд Божествения мост, в сърцето на този скалист край, където цветовете са малко и единственият звук е шумът на вятъра — където почти от времето на Първите, са присядали замислени философи и магьосници, магове и мъдреци, самоубийци и аскети, освободили се от мечтата за прераждане и обновление. И тук — в самия център на отрицанието и отказа, отдръпването и изхода са разположени пет стаи, наречени Памет, Страх, Разбито сърце, Прах и Отчаяние. Построен бил този павилион от дебеланкото Кубера, който ни най-малко не се трогвал от тези явления, но като близък приятел на Богинята Калкин, издигнал тази конструкция по настоятелна молба на Свирепия Чанди, известен още като Дурга или Кали, защото сред всички богове само той владее Атрибута одушевяващ неодушевеното и по такъв начин е вложил в създаденото от своите ръце онези чувства и страсти, които е съдено да преживеят бъдещите посетители.

Седяха в стаята, наречена Разбито сърце и пиеха сома, но не бяха опиянени.

В целия Павилион на Тишината цареше здрач и край тях полъхваше небесния вятър.

Облечени бяха с черни наметала и ръката му бе отпусната върху нейната, на масата, която ги разделяше, а по стената, която разделяше небето от Небесата се носеха хороскопите на техните отминали дни и те мълчаливо прелистваха страниците на изминалите столетия.

— Сам, — най-сетне проговори тя, — нима бяха лоши?

— Не — отвърна той.

— А в онези древни дни, преди да напуснеш Небесата за да заживееше сред хората — тогава обичаше ли ме?

— Не си спомням — отвърна той. — Това беше толкова отдавна. И двамата бяхме толкова различни — различни умове, различни тела. Може би тези другите двама са се обичали. Но аз не помня.

— Но аз помня пролетта на този свят сякаш беше вчера — онези дни, когато влизахме рамо до рамо с теб в битките и нощите, когато сваляхме звездите от прясно изрисувания небосвод! Светът тогава бе съвсем млад и толкова различен от днешния, заплаха се криеше във всяко цвете и всеки изгрев можеше да се превърне във взрив. Ние победихме заедно този свят — ти и аз — защото нищо не ни искаше тук и всичко се противопоставяше на появата ни. Ние изсякохме, прогорихме своя път през суша и море, сражавахме се в морските дълбини и в небесата, докато накрая не остана нищо, което да ни се съпротивлява. След това бяха построени градове, основани царства и ние избирахме кой да ги управлява, а сетне — когато нашите избраници преставаха да ни забавляват, ние ги сваляхме. Какво знаят по-младите богове за онези дни? Как да разберат властта, с която разполагахме ние — Първите?

— Не могат — прозвуча отговор.

— Когато издигнахме дворец на брега на морето и аз те дарих с много синове, а нашите кораби браздяха моретата за да покоряват острови, нима не бяха онези дни изпълнени с красота и величие? А нощите, сгрени от огъня, виното и благоуханията… Обичаше ли ме тогава?

— Вярвам, че онези двамата са се обичали.

— Онези двамата? Нима ние сме други? Не сме се променили толкова. Макар столетията да летят край нас, вътре остава нещо неизменно, вечно, колкото и тела да сменим, колкото и любовници да имаме, колкото и красиви и грозни дела да извършим, колкото и мисли да премислим и да почувстваме чувства. Защото в центъра на всичко това е нашата същност, която наблюдава.

— Разрежи един плод и ще откриеш семе. Това ли е центърът? Отвори семето и вътре не ще намериш нищо. Това ли е центърът? Ние сме съвсем други, различни от онези господари на битките. Хубаво е, че ги помним, но това е минало.

— Защо отиде да живееш сред хората — защото беше уморен от мен ли?

— Исках да сменя гледната точка.

— Много, много години те мразех, затова че си отиде. Седях в стаята, наречена Отчаяние, но нямах сили да прекрача отвъд Края на света. После настъпи време, когато ти простих и призовах седемте риши11 да пресъздадат пред очите ми твоя образ, за следя как прекарваш дните си и сякаш отново двамата бяхме заедно. Ала имаше и дни, в които жадувах за твоята смърт, но ти превърна моя палач в свой приятел със същата лекота, с която бе превърнал гнева ми в опрощение. Наистина ли искаш да кажеш, че вече не изпитваш нищо към мен?

— Това, което искам да кажа е, че вече не те обичам. Наистина би било чудесно, ако във вселената имаше поне едно нещо, което да е постоянно и нетърпящо промени. И ако има, то ще е по-силно от любовта, но за мен е непознато.

— Аз не съм се променила, Сам.

— Помисли внимателно, мадам, върху всичко, което каза и за всичко, което си спомни днес. Защото всъщност ти не си спомняше човека, а си спомняше онези кървави дни, през които си яздила редом с него. Но сега светът живее в далеч по-спокойни дни. Ти мечтаеш за миналото, за стомана и огън. Струва ти се, че тъгуваш по човека, ала тъгуваш по съдбата, която сте споделяли двамата, и която е отминала, но продължава да вълнува мислите ти, и я наричаш ти любов.

— Както и да я наричам, тя не се е променила! И не са забравени тези дни. Именно тя е онова единствено постоянно и непроменливо нещо във вселената и аз те призовавам да го споделиш с мен отново!

— А какво ще стане с Бог Яма?

— Какво ли? Ти вече се справи с онези, които могат да се нарекат равни с него.

— Значи привлича те само неговия Облик?

Тя се усмихна под покривалото на мрака.

— Разбира се.

— Мадам, мадам, мадам — забрави за мен! Иди при Яма и остани негова единствена любов. Отминали са нашите дни и аз не искам да се връщат. Хубави дни бяха, но вече са минало. Всяко нещо с времето си и на всяко нещо му идва краят. Настъпи време да се утвърди победата на човека над този свят. Време за засаждане на знания, а не за кръстосване на мечове.