(Какво преследваше тя?)

А редом с Небесния град, под купола на Небесата се простираше и великата гора Канибурха. Вишну, в своята мъдрост бе прозрял, че трябва да има баланс между големия град и дивата пустош. Докато природата може да съществува и без големи градове, обитателите на Града се нуждаят не само от синтетични развлечения. Дори и целият свят да беше град — разсъждаваше Вишну — жителите щяха да превърнат част от него в пустош, защото във всеки човек се крие нещо, жадуващо, някъде редът да свършва и да започва хаосът. И ето че в ума му израсна гора — пълна с буйни потоци, пропита от аромата на свежест и гнила растителност, пронизвана от крясъците на непознати твари, приютени под сянката й, разтърсвана от напора на вятъра, блестяща от дъжд, непрестанно умираща и възраждаща се отново.

Пустошта стигаше до границата на Града, но не я пресичаше, както и Градът не се разширяваше към нея.

Ала от тварите, които обитаваха гората, някои бяха хищни — те не знаеха що е граница и можеха да ходят навсякъде. Над хищниците царуваха тигрите-албиноси. И така бе предписано от боговете, че призрачните котки не можеха да съзрат Небесния град и наредено бе на очите им — посредством разположената зад тях нервна система — да свидетелстват, че няма там никакъв Град. В умовете им Градът бе само част от гората Канибурха. Те вървяха по улиците на Небесата, а виждаха пред себе си само тясна пътека в джунглата. Когато боговете галеха гъстата им козина, това беше сякаш вятърът я разрошва. За тях стръмните стълби бяха като скалисти склонове. Сградите бяха отвесни скали, дървета бяха статуите, а пешеходците бяха невидими.

Но ако обитател на града проникнеше в джунглата, тогава вече бог и котка се озоваваха в една и съща плоскост на съществуване — в лоното на природата, уравновесителка.

Тя се закашля, както често го бе правила преди и снежнобялата й козина потрепери от вятъра. Призрачна котка, която от три дни бродеше из дебрите на Канибурха, убиваше и веднага изяждаше свежата плът на своята плячка, огласяваше от време на време околностите със своя гърлен зов, ближеше козината с розовия си език, чувстваше влажното докосване на падащите капки дъжд, които ту се стичаха от надвисналите листа, ту се изливаха направо от сбраните в небосвода облаци, изгаряна от огън в слабините, спомен от предишната нощ, когато се бе съешавала с лавина от косми в цвета на смъртта, ноктите му оставили дълбоки бразди в раменете й, когато и двамата подивяха от мириса на свежа кръв; помъркваща тихичко, докато над нея се спуска прохладния здрач, а след него идват луните, златно-сребристи като блестящите полумесеци в очите й. Тя седеше на една скала, облизваше лапите си и се питаше какво всъщност преследва.

В градината на локапалите, Лакшми лежеше на благоуханно ложе редом с Кубера, четвъртия пазител на света, а в басейна до тях си играеха апсарите10. Другите трима локапали тази вечер отсъстваха… кикотейки се, апсарите пръскаха парфюмирана вода към ложето. Но именно този момент избра Господарят Кришна, за да надуе флейтата си. И веднага извърнаха девойките погледи от дебеланкото Кубера и красавицата Лакшми, подпряха лакти на ръба на басейна и се загледаха към тъмния бог, който се бе разположил под разцъфналите дръвчета, сред мехове с вино и останките от няколко пиршества.

Той премина през всички тонове на гамата от горе до долу и обратно и накрая приключи със серия от звуци, които напомняха козе блеене. Русокосата Гуари, която бе събличал близо час, а сега очевидно бе забравил напълно, се надигна бавно от мястото си, скочи в басейна и изчезна в една от многобройните подводни пещери. Кришна хлъцна, поде някаква неясна мелодия, спря и засвири друга.

— Вярно ли е онова, което говорят за Кали? — попита Лакшми.

— И какво говорят? — изръмжа Кубера и се пресегна към една купа със сома.

Тя взе купата от ръцете му, отпи и я върна обратно. Той я пресуши на един дъх и я остави на подноса, където незабавно бе напълнена от стоящия наблизо прислужник.

— Че тя желае, в чест на нейната сватба да бъде извършено човешко жертвоприношение.

— Напълно възможно — рече Кубера. — Съвсем в нейния стил. Кръвожадна кучка, ето каква е тя. По празниците винаги се преселва в някое злобно животно. Веднъж, когато се бе трансмигрирала в огнеквачка, издраска с нокти лицето на Шитала, заради няколко необмислени думи.

— Кога е станало това?

— О, преди десетина-дванадесет аватара. Дълго време след това Шитала излизаше само с воал — чак докато получи ново тяло.

— Странна двойка — прошепна Лакшми, докато лекичко хапеше ухото му. — Твоят приятел Яма е може би единственият на този свят, който би живял с нея. Какво ще стане, ако някой ден се разгневи на своя любим и го погледне със смъртоносния си поглед? Кой освен него би могъл да го издържи?

— Не се шегувай — рече Кубера. — Нали така загубихме Картикея, Богът на Битките.

— Нима?

— Да. Странна е тя. Хем прилича на Яма, хем е различна. Вярно, той е бог на смъртта. За него е характерно бързото, чисто убийство. А Кали е по-скоро като котка.

— Яма говори ли понякога за увлечението си по нея?

— Ти за да събираш клюки ли си дошла, или да ги пораждаш?

— И двете — отвърна тя.

В този миг Кришна прие своя Облик и издигна Атрибута на божествено опиянение. И литна от флейтата му горчиво-мрачна, сладникаво-кисела, прилепчива мелодия. Божественото му опиянение се понесе на вълни из градината. Той се изправи на мургавите си, гъвкави крака и започна да танцува. Лицето му оставаше безизразно, влажните му коси се спускаха на пръстеновидни къдрици, които се сливаха с брадата. Една след друга излизаха от басейна апсарите и го следваха в неговия танц. Флейтата бродеше из дебрите на отдавна забравени мелодии и постепенно ставаше все по-настойчива и страстна, самият той се движеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая се впусна в раша-лила, Танцът на сладострастието, а отзад го следваха танцьорките, допрели ръце до бедрата си.

Кубера притисна по-плътно към себе си Лакшми.

— Ето на това му казвам Атрибут — отбеляза тя.

Мрачният Рудра опъна своя лък и пусна тетивата. Стрелата полетя и след известно време се заби право в центъра на далечната мишена.

Застанал до него, Бог Муруган се изкиска и свали своя лък.

— Печелиш отново — каза той. — Не мога да те надвия.

Двамата отслабиха натегнатите тетиви на лъковете и закрачиха към мишената.

— Още ли не си се срещал с него? — запита Муруган.

— Познавах го много отдавна — отвърна Рудра.

— Като акселерист?

— Тогава още не беше. Беше никой — в политически смисъл. Но той е един от Първите, един от онези, които са виждали с очите си Гея.

— Охо!

— Той се отличи във войните срещу Майките на Ужасната Жарава и Морския народ — при тези думи Рудра едва не се прекръсти. — По-късно си спомниха за подвизите му и му позволиха да оглави северния поход във войната с демоните. В онези дни беше известен като Калкин, а след кампанията започнаха да го наричат Обуздателят. Сдоби се и с Атрибут, който да използва срещу демоните. С негова помощ унищожи по-голяма част от якашавите и обузда ракашасите. Именно тях пусна на воля малко преди да го пленят Яма и Кали в Адския кладенец. Така че сега ракашасите отново бродят по света.

— И защо го е направил?

— Яма и Агни твърдят, че е сключил договор с техния главатар. Подозират, че му е отпуснал за известно време тялото си в замяна на обещанието, че демоните ще воюват против нас.

— Има ли опасност да бъдем нападнати?

— Съмнявам се. Демоните не са чак толкова глупави. Щом не им се отдаде да победят четирима от нас в Адския кладенец, едва ли ще рискуват да ни нападнат всичките тук, в Небесата. И дори в този момент Яма е в Просторната Зала на Смъртта и разработва специално оръжие.

— А къде е неговата бъдеща невеста?

— Кой знае? — отвърна Рудра. — И кой го е грижа?