— Да — рече Сидхартха.
— Тогава свали от мен проклятието си, Обуздателю, и аз ще изчезна в същия миг и ще ти върна твоето одеяние от плът. Как жадувам отново за хладните и кристално чисти ветрове на небесата! Ще ме освободиш ли сега?
— Късно е, господарю на ракашаcите. Сам си го навлече.
— Какво съм си навлякъл? В какво ме окова сега?
— Спомняш ли си, как ми се присмиваше, докато се борехме на терасата? Ти ми подхвърли, че аз също намирам удоволствие, в начина, по който сееш мъка и болка. Прав беше тогава, защото всеки човек носи в себе си една тъмна и една светла половина. Човекът е същество разделено, той не е онзи чист и ясен пламък, който беше ти някога. Често неговият интелект воюва с емоциите, волята с желанията… идеалите му са в противоречие с обкръжаващата среда и ако ги следва, той познава болката от загубата, а ако не ги последва — мъката от измяната на мечтата. Каквото и да стори, за него всичко е откритие и загуба, поява и отпътуване. Той винаги оплаква онова, което си е отишло безвъзвратно и се страхува от онова, що иде. Разсъдъкът се противопоставя на традицията. На ограниченията, наложени от други хора, се противопоставят емоциите. И от триенето между тези неща винаги възниква онова, над което ти се надсмиваше и наричаше проклятието на човешкия род — вината!
Време е да научиш, че докато пребивавахме в едно и също тяло и аз неволно вървях по твоя път — а по някога и волно — този път не беше еднопосочен. Както ти пречупваше волята ми към своите желания, така на свой ред и твоята воля се променяше под въздействие на отвращението ми, към твоите постъпки. И ти научи и позна що е това вина и отсега занапред тя винаги ще хвърля сянка върху твоите наслаждения. Ето защо искаш да избягаш. Но няма да успееш. Из целия свят ще те следва моето проклятие. То ще се възнесе с теб и в царството на чистите, хладни ветрове. Ще те преследва навсякъде. Това е проклятието на Буда.
Тарака покри лицето си с ръце.
— Ето значи какво е да плачеш — изрече той не след дълго.
Сидхартха не отговори.
— Проклет да си, Сидхартха — извика Тарака. — Ти ме окова отново, в затвор по-страшен от Адския кладенец.
— Ти сам се окова. Ти наруши споразумението. Аз удържах на думата си.
— На човек му е писано да страда, когато нарушава договора с демона, — произнесе Тарака, — но никога преди ракашас не е страдал от това.
Сидхартха не отговори.
На идната утрин, докато закусваше, някой заблъска с юмрук по вратата на неговите покои.
— Кой смее? — извика той и в същия миг вратата изскочи от пантите и рухна на пода, а строшената брава отхвръкна встрани.
В стаята се втурна ракашас — увенчана с рога тигрова глава, на плещите на горила, огромни копита на краката, дълги закривени нокти; след това рухна на пода, за миг стана прозрачен, а устата му избълва струйка дим, отново придоби материален вид, пак стана прозрачен… появи се отново. От ноктите му капеше нещо, което не беше кръв, а огромна рана от изгаряне красеше гърдите му. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряла плът и подпалени косми.
— Господарю! — провикна се той. — Дошъл е някакъв странник и иска да се срещне с теб!
— И ти не успя да го убедиш, че сега съм зает?
— Господарю, върху него се нахвърлиха една дузина хора от твоята стража, а той само махна с ръка… той махна с ръка и блесна толкова ярък блясък, че дори ракашасите не можеха да я изтърпят. Само един миг — и всички изчезнаха, сякаш никога не ги е имало… а в стената, зад мястото където бяха се появи огромна дупка… никакви отломки, само една гладка, равна дупка.
— И тогава ти се нахвърли върху него?
— Много ракашаcи се нахвърлиха върху него, но той имаше онова, което ни отблъсква. Отново махна с ръка и трима от нашите изчезнаха в светлината, която мята… а мене само леко ме опърли. После той ме изпрати, за да предам посланието… не мога повече да се държа…
При тези думи той изчезна и на мястото му във въздуха остана да виси огнено кълбо. Сега думите му се чуваха право в главата.
— Той заповядва да излезеш незабавно насреща му. Иначе, казва че ще разруши двореца.
— А тези тримата, които изгори, също ли възприеха своите предишни форми?
— Не — отвърна демонът. — Няма ги вече…
— Опиши ми този странник! — нареди Сидхартха, прецеждайки със сила думите през собствената си уста.
— Той е много висок, — започна демонът, — носи черни бричове и черни ботуши. От кръста нагоре е облечен в странна дреха. Нещо като ръкавица, която започва от дясната ръка, достига до рамото, пресича гърдите, а отзад обгръща шията и плътно прилепва към главата. От лицето се вижда само долната част, на очите си носи черни, изпъкнали напред лещи. На пояса е завързана ножница от същия бял материал, от който е дрехата, но вътре вместо кинжал има жезъл. Под тъканта, там където се прилепва към плещите и врата, се вижда гърбица, като че ли носи малка раница.
— Бог Агни! — възкликна Сидхартха. — Ти описа Богът на Огъня!
— Да, така изглежда — отвърна ракашасът. — Когато надзърнах под плътта, за да видя цветът на неговото истинско същество, едва не ослепях от силния блясък, сякаш се бях озовал в самия център на слънцето. Ако наистина съществува бог на огъня, то това действително е той.
— Значи, дойде време да бягаме, — отбеляза Сидхартха, — тук съвсем скоро ще се разрази страхотен пожар. Не можем да се борим с него, така че по-добре да се махаме.
— Не ме е страх от богове, — заяви Тарака, — а с този бих искал да си премеря силите.
— Не можеш да надвиеш Огненосеца — укори го Сидхартха. — Непобедим е неговият огнен жезъл. Даде му го Богът на Смъртта.
— Тогава ще му го отнема и ще го насоча срещу него.
— Никой не може да го завладее, без да ослепее и да изгуби ръката си! Затова носи тези странни одежди. Да не губим повече време!
— Трябва сам да видя — опъна се Тарака. — Трябва.
— Не позволявай на току що придобитото чувство за вина да те тласка към самоунищожение.
— Вина ли? — учуди се Тарака. — Тази недорасла, разяждаща ума зараза, която ти ми предаде? Не, това не е вина, Обуздателю. Просто, от времето, когато бях най-силния — ако не броим теб — на този свят, са се появили нови сили. В онези дни боговете бяха далеч по-слаби и щом сега твърдиш, че силата им е пораснала — длъжен съм да проверя. В самата ми природа, която по същина е сила, е заложено да се боря с всяка нова сила, която се надига и или да триумфирам над нея, или тя да ме обуздае. Трябва да изпитам мощта на Бог Агни и да го победя.
— Но ние сме двама в това тяло!
— Вярно… обещавам ти, че ако това тяло бъде унищожено, ще те отнеса със себе си. Вече подсилих пламъка на твоята натура по обичая на моя народ. Ако тялото ти умре, ще продължиш да съществуваш като един от ракашаcите. Моите хора също някога са имали тела и аз помня добре как се извършва освобождаването от плътската обвивка. Не се бой, вече те подготвих за това.
— Е, благодаря ти.
— А сега, време е да се изправим лице в лице с пламъка — и да го изгасим!
И те излязоха от царските покои и се спуснаха надолу по стълбата. Далеч под тях, пленник в собствената си тъмница, принц Видегха изстена на сън.
Влязоха през скритата зад драпериите на трона врата. Когато повдигнаха единия край на драперията, видяха, че ако не се броят спящите под сянката на дръвчетата, залата е пуста, само в центъра й, скръстил ръце на гърди се бе изправил човек, а плътно обгърнатата му в бяла материя десница стискаше сребърен жезъл.
— Виждаш ли как е застанал? — запита Сидхартха. — Уверен е в силата си и има защо. Той е Агни, от локапалите8. Може да вижда оттук чак до хоризонта, сякаш всичко е на дланта на ръката му. И може да достигне всичко, което вижда. Казват, че една нощ дори оставил белези на луната, със своя жезъл. Достатъчно е да докосне основата му, до скрития в ръкавицата контакт — и ще бликне навън Огънят Всеизгарящ, ослепително ярък, помитайки на пътя си материя и разпръсквайки енергията. Още не е късно да отстъпим…
