— Агни! — чу той вика на собствената си уста. — Помолил си за среща с местния управник?

Черните лещи се извърнаха към него. Устните на Агни се извика назад в подобие на усмивка, която изчезна веднага щом богът заговори:

— Знаех си, че ще те намеря тук — произнесе той с пронизителен, носов глас. — Малко отгоре ти дойде цялата тая святост и сега си решил малко да се поразсееш, а? Как да те наричам сега — Сидхартха, Татхагата, Махасаматман — или може би просто Сам?

— Ти си глупак — отвърна другият. — Онзи, когото наричаха Обуздателят на Демоните, сега на свой ред е обуздан. Имаш честта да разговаряш с Тарака, властелинът на ракашаcите и Господар на Адския кладенец!

Нещо изщрака и лещите станаха червени.

— Да, виждам, че това което казваш е истина — каза Агни. — Типичен случай на обладаване от зъл демон. Интересно и много поучително — той сви рамене и добави. — Но със същата лекота бих могъл да унищожа и двама.

— Така ли мислиш? — запита Тарака и вдигна и двете ръце пред себе си.

В същия миг се разнесе грохот, от пода под краката им израсна черна гора и скри стоящия пред него, обвивайки го в могъщите си корени. Грохотът продължи и подът потъна с няколко стъпки. Над главите им се разнесе трясъкът на пропукващите се сводове. От покрива се посипа прах.

Последва ослепителна светкавица и дърветата изчезнаха, оставяйки след себе си само димящи останки по пода.

Таванът се срути с оглушителен трясък.

Докато отстъпваха назад през скритата зад трона врата, те видяха как застиналата в центъра на залата фигура вдига над главата си жезъла и описва с него кръг във въздуха.

Ослепително сияещ конус се понесе нагоре, изпепелявайки всичко на пътя си. Усмивката не напусна лицето на Агни, докато наоколо се рушаха и търкаляха огромни отломъци от стените. Но нито един от тях не падаше близо до него.

Грохотът продължи, после подът се разцепи и започна да се люлее.

Хлопнаха вратата и Сам почувства, че му се завива свят от невероятната скорост, с която прелетяха през прозореца, в далечния край на коридора.

Носеха се нагоре и все по-далеч в небесата и в тялото му нещо бълбукаше и се полюшваше, сякаш целият бе съставен от течност, през която са пропуснали електрически ток.

Той се озърна едновременно във всички страни, с демоническото си зрение и видя далеч назад Паламайдзу, толкова малък, че можеше да се окачи като картина на стената. На високия хълм в самия център на града се рушеше двореца на Видегха, а от недрата му изригваха огнени стълбове, право нагоре в небесата.

— Ето го отговорът, Тарака, — рече той, — не искаш ли да се върнем, за да премериш силите си още веднъж?

— Длъжен бях да опитам — отвърна демонът.

— Нека да те предупредя още нещо. Не се шегувах, като ти казах, че той може да вижда до самия хоризонт. Достатъчно е да се освободи и да погледне към нас и ще ни види. Предполагам, че не можеш да летиш със скоростта на светлината и затова те съветвам да се снижиш и да използваш за прикритие гънките на терена.

— Направих ни невидими, Сам.

— Очите на Агни могат да прозират по-далеч във виолетовия и по-дълбоко в червения спектър, отколкото човешките.

При тези думи започнаха рязко да се снижават. Преди Паламайдзу да се изгуби от погледа, Сам забеляза, че от двореца на Видегха е останал само черен облак дим, който се издигаше над хълма.

Като смерч се носеха те право на север, докато най-сетне пред тях се разпростря планинската верига Ратнагари. Насочиха се към планината на име Чанна, плъзнаха се между върховете й и се приземиха на малката скална площадка пред широко разтворената врата на Адския кладенец.

Влязоха в тунела и хлопнаха вратата зад гърба си.

— Ще има преследване, — рече Сам, — и дори Адския кладенец не е достатъчно сигурно убежище.

— Трябва да са страшно уверени в силите си, — разсъждаваше на глас Тарака, — след като изпратиха само един!

— Нима тази увереност ти се струва неоправдана?

— Не — каза Тарака. — Ами онзи Червеният, за когото казваше, че изпивал с очи живота? Защо не изпратиха него вместо Агни?

— Да си призная, — отвърна Сам, — и аз очаквах да ме последва, когато поех насам. При последната ни срещу му причиних известно неудобство. От тогава все ми се струва, че ме следва. Кой знае — може би точно в този миг лежи в засада на дъното на Адския кладенец?

Стигнаха до ръба на кладенеца и започнаха да се спускат по пътеката.

— Не ни чака долу — заяви Тарака. — Вече се свързах, с онези, които останаха те щяха да ми съобщят, ако се бе появявал тук.

— Ще дойде — увери го Сам. — И когато Червеният слезе в Адския кладенец, никой не ще го спре.

— Но много ще се опитат — отвърна Тарака. — И ето първия от тях.

Вече се виждаше пламъкът, който гореше в първата ниша.

Когато преминаваха покрай него, Сам го освободи и пламъкът се понесе из кладенеца като пусната на свобода огнена птица.

Стъпка по стъпка се спускаха те и от всяка ниша излиташе по една огнена птица и се спускаше по спирала надолу. Някои от тях, по нареждане на Тарака се възнасяха към изхода и излизаха през голямата врата, върху чиято външна страна бяха изписани думите на боговете.

Когато стигнаха дъното на кладенеца, Тарака рече:

— Да освободим и онези, които са затворени в страничните тунели.

И така двамата продължиха през тунелите, все по-надолу, освобождавайки срещнатите по пътя демони.

Измина неопределено дълго време, преди да бъдат освободени всички.

И тогава ракашаcите се събраха на дъното на кладенеца, построиха се в безкрайна фаланга и сляха крясъците си в една равна и звънтяща мелодия, която се люшкаше и блъскаше в главата му, докато най-сетне той не осъзна с трепет, че те пеят.

— Да, — потвърди Тарака, — правят го за пръв път от векове насам.

Сам се заслуша във вибрациите в главата си и зад свистенето и проблясъците започна да долавя отделни думи, чувствата, които изпълваха песента, оформяха се в редове и строфи, чието значение изплуваше от само себе си в мислите му:

Сам потрепери, докато песента се носеше отново и отново, възпявайки техните отминали победи, безкрайната увереност, че ще надживеят всички несгоди и ще посрещнат всяка враждебна сила с гъвкавите принципи на космическото джудо — придръпване, отблъскване и изчакване, за да наблюдават как техните противници обръщат силите по между си и накрая изчезват. В този момент той бе готов да повярва, че ще дойде ден, когато песента ще се превърне в реалност и тогава ракашаcите ще се носят сами над пустинния пейзаж на техния мъртъв свят.

Сам направи опит да се замисли за друго и да прогони налегналите го тъжни мисли. Но през следващите дни, а понякога и след години, този спомен отново и отново се връщаше при него като кошмарен сън, надсмиваше се над радостите му, караше го да се съмнява, да признава вината си, да потъва в печал и да се изпълва със смирение.