А когато Тарака изпиваше прекалено много вино и се просваше задъхан на просторното ложе на своя харем, по малко отслабваше хватката върху тялото, което бе откраднал. Но Сидхартха бе все още твърде слаб, разумът му не бе напълно възстановен от травмата, а тялото му бе или пияно, или изтощено и той знаеше, че още не е дошло време за да премери сили с господаря на демоните.
А понякога той виждаше не с очите на тялото, което някога е било негова собственост, а през погледа на демона, едновременно във всички посоки, пронизвайки обвивката от плът и кости на онези, които бяха наоколо, за да съзре пламъкът на тяхната истинска същност, оцветен с оттенъка на техните чувства и страсти, ту ослепителна завист или злоба, ту мъждукаща алчност, болка или омраза. Разноцветен бе неговият ад, понякога се озаряваше от прохладно-синьото сияние на някой учен, друг път от бялата светлина на умиращ монах, розовият ореол на знатна дама, или танцуващите простички цветове на играещи деца.
Той се разхождаше из просторните зали и широките галерии на двореца в Паламайдзу, който бе спечелил. Принц Видегха беше окован и хвърлен в собствената си тъмница. Никой от неговите поданици в царството не подозираше, че на трона бе седнал демон. Нещата си вървяха по старому. Сидхартха бе споходен от видение, че се носи по улиците на града, възседнал слон. На всички жени бе наредено да застанат пред вратите и той си избираше сред тях онези, които смяташе достойни за своя харем. Неочаквано, Сидхартха осъзна, че и той участва в подбора и дори спори с Тарака за достойнствата, или недостатъците на тази, или онази матрона, дама или девойка. Сякаш той самият бе заразен от алчността и сластолюбието на господаря на демоните. След като осъзна този факт, Сидхартха като че ли премина в нов стадий на пробуждане и вече не винаги ръката на демона бе онази, която поднасяше каната с вино към устата, или размахваше камшика в тъмницата. Все по-дълго и по-дълго оставаше той в съзнание и с ужас започна да осъзнава, че вътре в него, както във всеки друг човек, живее един демон, способен да се отзове на повика на своите събратя.
И ето че един ден той въстана срещу силата, която управляваше тялото му и бе подчинила неговия разум. Вече почти се бе възстановил и делеше с Тарака всички негови преживявания, не само като безмълвен наблюдател, но често и като активен участник.
Стояха на терасата над градината и се любуваха на зараждащия се ден. Само с един единствен жест Тарака бе превърнал в черни всички цветя в градината. Гущероподобни твари се катереха по дръвчетата и скачаха в езерото, огласяйки с крясъци сенчестата градина. Гъсти и тежки бяха ароматите, които се носеха из въздуха, а над земята се стелеше черен дим.
Три опита за покушение бяха правили срещу него. Последният, който се опита бе капитанът на дворцовата гвардия. На сабята му се бе превърнала в змия, която тутакси се извърна и се впи в лицето му, изтръгна очите и напълни жилите му с отрова, от която тялото почерня, подпухна и капитанът умря в страшни мъки, молейки за глътка вода.
Сидхартха преценени състоянието на демона и реши, че моментът е подходящ за атака.
Постепенно при него се връщаше онази сила, която бе притежавал в деня, в който слезе в Адския кладенец. Независима, по някакъв неясен начин от плътската си обвивка, както се бе опитал веднъж да му обясни Яма, тази сила се въртеше като воденично колело около един център в пространството, който бе самия той.
Тя се завъртя още по-стремително, Сидхартха се напрегна и я запрати към своя противник.
Тарака нададе вик и ответният удар от чиста енергия се понесе като копие право към Сидхартха.
Донякъде му се отдаде да отбие този удар, дори да абсорбира част от енергията. Но въпреки това почувства болка и объркване от прякото попадение в самото му същество.
Нито за миг не се отвлече той, а удари отново, като копиеносец, който забива острието в тъмната бърлога на страшно чудовище.
И отново от устата му се откъсна стон.
А сетне демонът започна да издига черна стена срещу неговата сила.
Но тази стена се тресеше от яростните му атаки.
И, сражавайки се, те разговаряха:
— О, човеко на много тела, — призоваваше го демонът, — нима ти се свидят дори тези няколко дни, които ми позволи да преживея в това тяло? Та то не е тялото, в което си бил роден, а също като на мен ти е било заето. Защо тогава считаш за оскверняване моето докосване? Рано или късно ще получиш друго тяло, недокоснато от мен. Тогава защо гледаш на моето присъствие като на болест, на недъг? Дали не защото в теб има нещо, по което приличаш на мен? Дали не е защото и ти обичаш наслажденията, и ти подобно на ракашаcите гледаш на болката, която причиняваш като на удоволствие, налагайки волята си над другите, за да изпълняват и най-дребните ти прищевки? За това ли е? Защото и ти познаваш и жадуваш за тези неща, но освен тях си белязан с човешкото проклятие, наречено вина? Ако е така, аз се надсмивам над твоята слабост, Обуздателю. И отново ще те покоря.
— Това е, защото аз съм такъв, какъвто съм — отвърна Сидхартха, събирайки силата си за поредния удар. — Защото съм човек, който прозира отвъд жалките въжделения на своя стомах и фалос. Не съм светецът, за който ме мислят будистите, нито съм герой от легенда. Аз съм човек познал страха, човек изпитал на гърба си вината. Но най-вече, аз съм човек, избрал своя път и именно ти си застанал на моя път. Затова ще наследиш моето проклятие, дали ще спечеля, или ще загубя Тарака, твоята съдба вече е променена. Ето го проклятието на Буда — ти никога вече няма да си такъв, какъвто си бил.
И целия този ден прекараха на терасата, а дрехите им бяха пропити от пот. Стояха като статуя, докато най-сетне слънцето се спусна от небосвода и златопъстрата лента не раздели тъмния котел на нощта. Над градинската ограда изплува луна. Не след дълго към нея се присъедини втора.
— Какво е проклятието на Буда? — повтаряше безспирно Тарака, но Сидхартха не отговаряше.
Под неговия напор бе рухнала и последната стена и сега двамата се дуелираха с потоци от енергия, като ослепително сияещи стрели.
От далечния Храм достигна ритмичният тътен на барабан, в градината от време на време се обаждаше нощна твар, прелиташе птица или кръжеше рой насекоми.
И тогава, като звезден дъжд се спуснаха те, яхнали нощния вятър… Освободените от Адския кладенец, останалите демони, които се бяха разпилели по света.
Появиха се в отговор на призива на Тарака, който се нуждаеше от тяхната сила.
И той се превърна във вихрушка, в приливна вълна, в буря от мълнии.
Сидхартха почувства, че го помита титанична лавина, смачква го и го погребва под себе си.
Последното, което чу бе своя собствен гръмогласен смях.
Не знаеше колко време е изминало, преди да дойде на себе си. Този път пробуждането бе значително по бавно и се събуди той в дворец, където му прислужваха демони.
Когато отпаднаха и последните вериги на упойващата умствена умора, странно и причудливо му се видя всичко наоколо.
Гротескните пирове продължаваха. Забава кънтеше в тъмницата, където демоните се вселяваха в мъртви тела, за да преследват своите жертви. Навсякъде се вършеха мрачни чудеса, например от нийде израсна горичка от криви дръвчета, а хората, които я обитаваха спяха непробудно и сънуваха безкрайни кошмари, които ги караха да крещят на сън. Но в двореца се бе заселила и друго, още по-странно нещо.
Нещо бе станало с Тарака.
— Какво е проклятието на Буда? — отново се зае да разпитва той, когато почувства до себе си Сидхартха.
Сидхартха и този път не отговори.
Другият продължи:
— Чувствам, че скоро ще ти върна твоето собствено тяло. Вече се уморих от тези безкрайни празненства и от този дворец. Да, уморен съм вече и чувствам, че не е далеч денят, когато ще тръгнем на война срещу Небесата. Какво ще кажеш, Обуздателю? Нали ти казах, че държа на думата си?
Сидхартха не отговори.
— С всеки изминал ден намаляват моите удоволствия! Не можеш ли да ми кажеш защо, Сидхартха? Кажи ми откъде се появи това странно чувство, което потушава моята радост от всички приятни усещания, притъпява вкусът на наслажденията, черпи от силата ми, хвърля ме в униние, когато трябва да ликувам и да бъда изпълнен с щастие? Това ли е проклятието на Буда?
