Изведнъж, без всякакво предупреждение, един от тях прие формата на пернат дракон и полетя право към него, разтваряйки острите си като саби нокти.

За миг цялото му внимание бе приковано в него.

Драконът издаде отчаян вик и тутакси се разпадна, превръщайки се в облак от сипещи се искри.

После искрите угаснаха и от него не остана нищо.

Из пещерите се възцари тишина, само светлинките в нишите мъждукаха.

Сидхартха концентрира вниманието си върху най-ярката светлина — на Тарака.

— И този ли ме нападна, за да изпита силата ми? — запита. — За да види дали мога да убивам, както ти казах?

Тарака приближи внимателно и увисна пред него.

— Атаката му не беше по моя воля — произнесе той. — Предполагам, че е изгубил разсъдък от продължителния затвор.

Сидхартха сви рамене.

— Известно време разполагай със себе си, както пожелаеш — рече той. — Аз ще отдъхна след днешния ден.

Той слезе отново на дъното на кладенеца, зави се в одеяло и заспа.

И му се яви сън.

Бягаше.

Сянката му се простираше пред него и колкото повече бягаше, толкова по-дълга ставаше тя.

Сянката растеше и растеше и накрая се превърна в някакъв чудовищен контур.

И изведнъж той осъзна, че просто неговата сянка е била покрита от сянката на преследвача му, покрита, погълната, засенчена, покорена.

Внезапно, съвсем за кратко го завладя ужасяваща паника, там, над пустинната равнина, през която бягаше.

Той знаеше, че сега това е неговата сянка.

Проклятието, което го преследваше, вече не се криеше зад гърба му. Беше се превърнал в собственото си проклятие.

И като го узна, той най-сетне успя да се настигне, и се изсмя гръмко, макар че му се искаше да вие.

Когато отново се събуди, осъзна че върви нанякъде.

Крачеше по извитата като спирала пътечка на Адския кладенец.

Зад него оставаха пленените огньове.

— Освободете ни, господари!

И бавно започнаха да се топят ледените остриета на неговия ум.

Господари.

В множествено число. Не в единствено.

Господари — казваха те.

И тогава разбра, че не върви сам.

И нито една от танцуващите, мъждукащи форми не се носеше из мрака около него.

Пленниците си оставаха пленници. А освободените си бяха отишли.

И той се катереше нагоре по високата стена на кладенеца и не осветяваше пътя му факел, но въпреки това виждаше пътя.

Виждаше съвсем ясно пътеката под него, сякаш бе осветена от лунна светлина.

Макар да знаеше, че очите му не са способни на подобно умение.

И към него се обръщаха в множествено число.

И тялото му се движеше, но не се подчиняваше на неговата воля.

Опита се да спре, да застане неподвижно.

Но продължаваше да върви, а устните му сами оформиха думите:

— Виждам, че си се пробудил. Добро утро.

В главата му се появи въпрос, на който незабавно бе даден отговор през устата:

— Да и как се чувстваш сега, когато си обуздан самия ти, Обуздателю — в собственото ти тяло?

Сидхартха оформи още една мисъл:

— Не съм предполагал, че някой от вас е в състояние да овладее тялото ми — дори когато спя.

— Честно да си призная, — отвърна другият, — аз също не съм предполагал. Но от друга страна, аз разполагах с обединените сили на много от нас. Заслужаваше си да се опита.

— А останалите? Те къде са?

— Отидоха си. Скитат се по света, докато не ги повикам.

— А тези, които останаха оковани? Ако беше почакал още малко, щях да освободя и тях.

— Какво ме е грижа за тях? Свободен съм и разполагам с тяло. Какво повече ми трябва?

— Да разбирам ли, че твоето обещание за помощ е било измама?

— Не съвсем — отвърна демонът. — Скоро ще се върнем към този въпрос. Твоята идея наистина ми хареса. Чувствам, че войната с боговете ще е доста вълнуващо занимание. Но преди това, бих искал известно време да се наслаждавам на достойнствата на плътта. Нима ще ме лишиш от някои дребни забавления, след като ме бе обрекъл на вековна тъмница?

— Доколкото за целта се готвиш да използваш моето собствено тяло.

— Както и да е, ще се наложи да се примириш за известно време. Освен това ти също ще имаш възможност да се наслаждаваш на това, на което и аз, така че защо просто не се възползваш?

— Нали казваше, че си готов да воюваш срещу боговете?

— Да, така е. Жалко, че сам не се сетих за това в онези времена. Може би, така щяхме да избегнем оковите. И на света нямаше да има хора и богове. Но никога не ни е бивало за съвместни действия. Независимостта на духа за нас е неразривна от независимостта на личността. Всеки се биеше сам за себе си във войната срещу човечеството. Вярно че аз съм вожда — но по простата причина, че аз съм най-старият, най-мъдрият и най-силният. Другите идват при мен за съвет и ми служат, когато им заповядам. Но никога не съм ги командвал в битка. Предстои, обаче, да го направя. Това малко ще разнообрази досегашната монотонност.

— Съветвам те да не протакаш кой знае колко дълго, Тарака.

— Защо?

— Докато се катерех към Адския кладенец, зад мен се събираше и трупаше гневът на боговете. Сега шейсет и шест демона се разпиляха по света. Съвсем скоро твоето присъствие ще бъде почувствано. Боговете веднага ще разберат чие дело е това и ще предприемат мерки срещу нас. Факторът изненада ще бъде загубен.

— Воювали сме срещу боговете и в предишните дни…

— Но това не са предишните дни, Тарака. Боговете сега са много по-силни. Много векове беше ти в окови, а през това време могъществото им растеше. Дори ако за пръв път в историята на света успееш да оглавиш армията на ракашасите, а аз те подкрепя с армия от хора — дори тогава, изходът е несигурен. Всяко забавяне допълнително намалява нашите шансове.

— Не ми харесва, когато говориш по такъв начин с мен, Сидхартха, защото ме обезпокояваш.

— Точно към това се стремя. Колкото и да си могъщ, достатъчно е да срещнеш Червения и той ще изпие живота ти с поглед. Скоро ще е тук, в Ратнагари, защото ме преследва. Освобождаването на демоните също ще го насочи право насам. Възможно е да доведе със себе си и други. И току виж се оказало, че дори ти не си им подходящ съперник.

Демонът не отговори. Излязоха от гърлото на кладенеца и Тарака отмери двеста стъпки до огромната врата, която сега бе широко разтворена. Той пристъпи на скалната площадка и погледна надолу.

— Съмняваш се в могъществото на ракашасите, така ли, Обуздателю? — запита той. — Гледай!

И при тези думи Тарака пристъпи отвъд ръба.

Но не паднаха.

Спуснаха се плавно надолу като онези листа, които бе хвърлил — колко ли време бе изминало от тогава?

Надолу.

И се приземиха право на пътеката, която се спускаше от средата на планината, наречена Чанна.

— Аз не само овладях твоята нервна система, — изрече Тарака, — но и пропих цялото ти тяло, обвих го с енергията на моето същество. Така че изпрати ми, щом искаш, твоят Червен, който изпивал живота с поглед. С удоволствие ще се срещна с него.

— Макар да можеш да ходиш по въздуха, — отбеляза Сидхартха, — нерядко говориш прибързано и необмислено.

— Недалеч от тук, в Паламайдзу, се намира дворецът на принц Видегха, — рече Тарака, — който посетих като се връщах от Небесата. Научих, че принцът обожава хазарта. Така че, отправили сме се именно на там.

— И ако Господарят на Смъртта се присъедини към играта?

— Нека! — извика другият. — Вече не си ми забавен, Обуздателю. Лека нощ. Потъвай в сън!

И пред него се спусна мрак, а тишината ставаше все по-гъста и непроницаема.

От последвалите дни оставаха само отделни, ярки фрагменти.

До него достигаха откъслечни разговори или песни, разноцветни видения на галерии, зали и градини. Веднъж надникна в дълбока тъмница, където хората висяха на куки и чу своя собствен смях.

А между тези видения го спохождаха сънища, които се примесваха с реалността. Пламъци ги осветяваха, промиваха ги сълзи и кръв. В някаква сумрачна, безкрайна катедрала той хвърляше зарове, които бяха слънца и планети. Метеори избухваха над главата му, а през черния свод комети чертаеха огнени дъги. През пелената на страха се прокрадваха радостни възгласи и той знаеше, че макар тази радост да принадлежи на друг, в нея има и частица от него. Но страхът си беше изцяло негов.