— Разбирам — отвърна другият.
— Да ми се надсмееш ли дойде, в моя затвор?
— Нима ти се надсмивах в дните на Обуздаването?
— Не, не ми се надсмиваше.
— Направих това, което трябваше да бъде направено за да спася моя народ. Хората тогава бяха малко и слаби. Твоята раса се нахвърли върху тях и щеше да ги унищожи.
— Ти открадна нашия свят, Сидхартха. Ти ни окова тук. На какво ново унижение се готвиш да ни подложиш?
— Може би има начин да получиш известно възмездие.
— Какво искаш?
— Съюзници.
— Искаш да застанем до теб в борбата?
— Точно така.
— И когато всичко свърши, да ни оковеш отново?
— Не, ако не стигнем до някакво съглашение.
— Кажи ми твоите условия — произнесе пламъкът.
— В отдавна отминалите дни твоят народ се разхождаше — видим или невидим — по улиците на Небесния град.
— Това е вярно.
— Сега той е далеч по-добре укрепен.
— В какъв смисъл?
— Вишну-Пазителят и Яма-Дхарма, Господарят на Смъртта са покрили цялото небе — а не само Града, както беше в онези времена — с някакъв, както казват непроницаем свод.
— Няма непроницаеми сводове.
— Повтарям само онова, което съм чул.
— Много пътища водят към този град, Господарю Сидхартха.
— Ще ги откриеш ли заради мен?
— И това ли ще е цената на моята свобода?
— На твоята — да.
— А за другите?
— В замяна на свободата им, ще трябва да обещаете да ми помогнете в обсадата на Града — и в неговото превземане.
— Освободи ни и Небесата ще паднат!
— От името на всички ли говориш?
— Аз съм Тарака. Аз говоря за всички.
— А каква гаранция ще ми дадеш, че договорът ще бъде изпълнен?
— Моята дума? Готов съм да се закълна във всичко, което пожелаеш…
— Готовността да се закълнеш във каквото и да е — не е най-обнадеждващото качество, когато става дума за сделка. Пък и освен това твоята сила се превръща в слабост във всяка сделка. Ти си толкова силен, че не можеш да посочиш друга такава сила, която да контролира твоята. Нямаш богове, пред които да се закълнеш. Единственото, което зачиташ са хазартните дългове, но тук нямаме нито мотиви, нито възможности за залагане.
— Ти обладаваш силата, способна да ни контролира.
— Може би поотделно. Но не всичките заедно.
— Да, проблемът наистина е сложен — рече Тарака. — Бих дал всичко за нашата свобода, но всичко което притежавам е силата — в най-чистия й вид, практически непредаваема. Само по-голяма сила може да я подчини, но това не е решение. Наистина не знам какви гаранции бих могъл да ти дам, че ще изпълня поетото обещание. На твое място не бих се доверил на такъв като мене.
— Да, налице е известна дилема. Ще направим така — ще освободя само теб за да отлетиш на Полюса и да разузнаеш всичко, що се отнася до защитата на Небесата. А в твое отсъствие ще обмисля обстойно възникналия проблем. Постъпи както ти казвам и може би като се върнеш, вече ще разполагам с готово решение.
— Съгласен! Свали от мен своето проклятие!
— Познай тогава силата ми, Тарака, — произнесе пътникът, — защото както те обуздах, така мога и да те пусна!
Огънят отскочи от стената.
Той се превърна в пламтяща топка, която се понесе с бясна скорост из кладенеца, сякаш бе комета, ослепително блестяща като малко слънце, което прогони вечния мрак, а скалните стени ту сияеха ярко, ту потъваха в сянка.
Сетне кълбото увисна над пътника, когото наричаха Сидхартха и стовари върху него своите пулсиращи слова:
— Не можеш да си представиш, колко ми е хубаво, че отново съм на свобода. Намислил съм още веднъж да изпитам твоята мощ.
Мъжът под него сви рамене.
Огненото кълбо започна да се свива. Колкото по-малко ставаше, толкова по-ярко блестеше то и накрая се спусна на пода.
Лежеше на скалното дъно като падналото листо на някое титанично цвете, после бавно се плъзна и отново влезе в опразнената ниша.
— Доволен ли си? — запита Сидхартха.
— Да — след известно време дойде отговорът. — Не е отслабнала силата ти, Обуздателю. Освободи ме отново.
— Уморих се от този спектакъл, Тарака. Може би ще е по-добре да те оставя както си сега и да потърся другаде помощ.
— Не! Дадох ти дума! Какво повече искаш?
— Бих искал да получа уверенията ти, че между нас няма да има неразбирателства. Или ще ми служиш така, както аз желая или въобще няма да ми служиш. Това е. Избирай и бъди верен на избора си и на дадената дума.
— Дадено. Освободи ме и аз ще се прокрадна в Небесата, а после ще се върна за да ти докладвам за слабите места.
— Върви тогава!
Този път огънят излезе по-бавно. После се залюля пред него и прие почти човешки очертания.
— В какво се крие силата ти, Сидхартха? Как го правиш?
— Наричай го електронасочване, — отвърна другият, — на енергията от ума. Този термин е не по-лош от всеки друг. Но както и да го наречеш, не се изправяй срещу него отново. Тогава ще те убия, макар нито едно оръжие от материя да не може да ти стори зло. А сега върви!
И Такара изчезна като огнена птица, потънала в реката, а Сидхартха остана между камъните, осветен само от пламъка на своята факла.
Той си почиваше, а в главата му не спираше потокът от гласове — обещаващи, молещи, изкушаващи. Пред очите му плуваха видения за богатства и величие. Възхитителни хареми танцуваха пред него и се вихреха разкошни празненства. Долавяше се аромат на мускус и магнолия, примесен със синеватия дим на тлеещите благовония, доставяйки наслада за душата му. Крачеше по пътека от цветя, светлооки девойки го следваха с делви вино и го възпяваха със звънливите си гласове, а край близкото езеро танцуваха същества, невиждани от човешкото око.
— Освободи ни, освободи ни — пееха те.
Но той само се усмихваше и не правеше нищо.
Постепенно потоците от молби, жалби и обещания преминаха в хор от проклятия и заплахи. Към него настъпваха въоръжени до зъби скелети, а на ослепително блестящите им мечове бяха нанизани младенци. В краката му се разтваряха кладенци, от които бликаше огън и миришеше не на благовония, а на сяра. Пред лицето му от един клон се спусна огромна змия, а от устата й капеше отрова. Над него се спускаше потоп от паяци и жаби.
— Освободи ни — инак вечна ще е твоята агония! — ревяха гласовете.
— Ако продължавате да упорствате, — рече в отговор той, — Сидхартха ще се разгневи и ще ви лиши от едничкия ви шанс за освобождение, който имате сега.
Тогава се възцари покой, Сидхартха изпразни ума си и задряма.
Още два пъти се храни той в пещерата и още веднъж изпада в дрямка, преди да се върне Тарака, приел облика на огромна, хищна птица.
— Моите сънародници, — докладва той, — могат да проникнат вътре през вентилационните отвърстия, но за хората това е непосилно. Освен това, в планината има прокопани многобройни асансьорни шахти. През по-широките могат да проникнат твоите сподвижници. Тези шахти, разбира се, са охранявани. Но ако се избие стражата и алармата бъде изключена, останалото е лесно. Освен това, понякога самият свод се отваря в различни места, за да пропусне навътре, или навън някой летателен съд.
— Много добре, — кимна Сидхартха, — само на няколко седмици път оттук е моето царство. Вече от доста години го управлява регент, но веднага щом се върна мога да събера армия. Нова религия шества сега по земята. Хората вече не са така богобоязливи, както по-рано.
— Искаш да разграбиш Небесата?
— Да, искам да предоставя съкровищата им на света.
— Е, това ми харесва. Трудно ще е да спечелим, но можем да го постигнем, ако разполагаме с две армии — от моите сродници и от твоите хора. А сега освободи моя народ, за да започнем.
— Изглежда, не ми остава нищо друго освен да ти се доверя — рече Сидхартха. — Да започваме тогава — той пресече пода на кладенеца и се отправи към тунела, водещ надолу в недрата.
През същия ден, освободи той шейсет и пет от сродниците на Тарака, а пещерата се изпълни с техните блясъци и с потоци от светлина. Радостни ревове кънтяха из кладенеца, а въздухът свистеше от техния бесен полет, докато се носеха в радостен танц освободените, менейки непрестанно своята форма.