Много рядко е стъпвал човешки крак на пътеката, която води към Адския кладенец. Немногочислените посетители идвали предимно за да се уверят, че великата врата съществува, а когато се връщали по родните места и разказвали, че са я виждали с очите си, взимали ги на присмех.

Само драскотините по ключалката свидетелстват, че някои от тях са правили опит да влязат. Но да се доставят и съоръжат пред вратата инструменти, с които да се отвори е направо невъзможно. Не повече от педя е широка пътеката, която води към Адския кладенец, през последните триста стъпки до него, и не повече от шест души могат да застанат на малката площадка пред вратата.

Казват че Паналал Мъдрия, след като изострил ума си с медитация и аскетизъм, успял да разгадае божествената тайна на ключалката и проникнал в Адския кладенец. Прекарал той в утробата на планината един ден и една нощ. А оттогава го наричат Паналал Безумния.

Върхът наричан Чанна, който е приютил великата врата, се намира на пет дена път от най-близкото село. Тази област е част от далечното северно царство Малва. А селцето няма име, защото неговите горди и свободомислещи жители не желаят да го има на картата на бирниците, които всяка година изпраща раджата. Що се отнася до раджата, достатъчно е да се отбележи, че е със среден ръст, на средна възраст, хитроумен, леко напълнял, нито е набожен, нито знаменит, нито пък приказно богат повече от обичайното за един раджа. Богатството му идва от данъците, с които непрестанно облага своите поданици. А когато тези поданици започнат да роптаят и из страната плъзнат слухове за предстоящо въстание, той незабавно обявява война на съседното царство и мигом удвоява данъците. Не потръгне ли на добре войната, раджата екзекутира няколко генерала и заповядва на своя министър на мира да сключи мирен договор. Но ако случайно му провърви в битките, той облага противника с данък за онова въображаемо оскърбление, което е предизвикало войната. Най-често, всичко завършва с примирие и поданиците му, озлобени и от войната и от съперника и от неудачните сражения, се примиряват с високите данъци. Нарича се този раджа Видегха и има голяма челяд. Той обича птиците-гракали, които могат да пеят неприлични песни, обича змиите, и нерядко ги храни с онези гракали, които пеят фалшиво, и освен това обича да играе на зарове. А това, което не обича са децата.

Адския кладенец започва с огромна врата високо в планината, в най-северния край на Видегховото царство, отвъд което няма други царства на хората. От там започва, а сетне като гигантски тирбушон се вие надолу из планината, към самото сърце на Чанна, разклонявайки се на безбройни просторни пещери и тунели, незървани от човешкото око подземни проходи, които се простират дълбоко под планинската верига Ратнагари и протягат своите кухи пипала право към корените на света.

И пред тази врата застана пътникът.

Беше простичко облечен, пътуваше сам и както изглежда добре знаеше къде е тръгнал и с какво се е захванал.

Почти цялата сутрин отиде за да се добере до своята цел — вратата.

Когато най-сетне се изправи пред нея, той поспря да почине, отпи глътка вода от манерката, избърса устата си с ръка и се усмихна. След това приседна, опря гръб на вратата и бавно погълна своя обяд. Когато приключи, пътникът събра листата, с които бе увит обядът и ги хвърли отвъд края на скалната площадка. Дълго време наблюдава той странния танц на падащите в бездната листа, отнасяни в различни посоки от въздушните течения, докато най-накрая не се изгубиха от погледа му. Тогава извади лулата и я запали.

Отдъхнал, странникът отново застана пред вратата.

Ръката му се спря върху бутоните на ключалката и пръстите бавно се спуснаха в познатата серия от движения. Когато приключи, иззад вратата се разнесе мелодичен звук.

Тогава странникът сграбчи масивната халка и напрегна мускули. Вратата поддаде, в началото бавно, след това все по-бързо. Той отстъпи встрани, а вратата се разтвори и краят й увисна над бездната.

На вътрешната страна на вратата имаше втора халка, точно копие на външната. Странникът я сграбчи, когато минаваше покрай него и налегна с цялата тежест на тялото си, забивайки пети в земята.

От тунела зад него нахлу вълна топъл въздух.

Странникът придърпа вратата и я затвори, след това се спря за да запали предварително приготвената факла. Коридорът, по който пое постепенно се разширяваше.

Подът рязко пое надолу и след стотина крачки, таванът над главата му изчезна.

А след двеста крачки странникът застана на ръба на кладенеца.

Сега от всички страни го обграждаше гъст, непроницаем мрак, в който едва мъждукаше светлината на неговата факла. Стените бяха изчезнали, само далеч назад нещо слабо се белееше. На няколко крачки пред него подът внезапно изчезваше.

Отвъд ръба лежеше нещо, което напомняше на бездънна пропаст. Не можеше да я разгледа в мрака, но знаеше, че отворът й е почти кръгъл и колкото по-надолу слизаш, толкова по-голям става нейният радиус.

Той се спусна по пътечката, която се виеше спираловидно надолу покрай стената на кладенеца, усещайки непрестанния напор на извиращия от дълбините топъл въздух. Пътечката беше изкуствена, това се усещаше независимо, че бе стръмна. Тя беше тясна и рискована, пукнатини я пресичаха на много места, а тук-там се срещаха и скални отломки. Но нейният неизменно извиващ надясно наклон подчертаваше, че в съществуването й има смисъл и преднамереност.

Внимателно се спускаше той по тясната пътечка. Отляво беше стената. Отдясно нямаше нищо.

След като измина период от време, който му се стори равен на век и половина, пътникът съзря далеч под себе си едва забележима потрепваща светлинка, която висеше във въздуха.

Пътечката обаче, продължаваше да следва кривината на стената и не след дълго светлината се оказа не само отдолу, но и леко вдясно от него.

Още един завой и тя пое право към светлината.

Когато преминаваше покрай скалната ниша, в която проблясваше светлинката, в главата му изкрещя нечий глас:

— Освободи ме, господарю, и аз ще положа в краката ти целия свят!

Но той ускори крачка без да поглежда към подобието на лице, което мъждукаше в нишата.

Сега вече, в океана на мрака, който се простираше под краката му мъждукаха много подобни светлинки.

Кладенеца продължаваше да се разширява. Той се изпълни с блещукащи светлинки, като пламъчета на огньове, но не бяха това огньове, а очертания на лица, форми и полузабравени образи. И всяко едно от тях, когато минаваше покрай него, крещеше в главата му:

— Освободи ме! Освободи ме!

Но той не спираше.

Пътникът се спусна на дъното на кладенеца и го пресече, пробивайки си път през скалните отломъци и заобикаляйки цепнатините в пода. Най-сетне се добра до отсрещната стена, пред която танцуваше огромен оранжев пламък.

Докато наближаваше, пламъкът стана огненочервен, а когато спря пред него се оцвети в синьо, като сърцето на сапфир.

Дваж по-висок бе пламъкът от него, той пулсираше, трептеше, от време на време протягаше напред огнени езици, които мигом се прибираха, сякаш натъквайки се на невидима бариера.

Докато се спускаше, пътникът бе минал покрай толкова много огньове, че бе загубил техния брой. Но той знаеше, че още безброй светлинки се крият из тунелите и страничните проходи.

Всеки огън, покрай който бе минавал по пътя си надолу, го призоваваше, използвайки своите собствени средства за комуникация и в главата му непрестанно кънтяха едни и същи думи — заплашващи, умоляващи и обещаващи. Но от този, най-голям от всички пламък, не излизаше никакво послание. Никаква форма не се извиваше в неговото ярко сърце. Огън си беше и си оставаше огън.

Пътникът запали нова факла и я втъкна в една цепнатина на стената.

— Значи се завърна, Омразни!

Думите се спуснаха върху него като удари на бич. Той се овладя, впери поглед право в сърцевината на огъня и отвърна:

— Теб ли наричат Тарака?

— Онзи, който ме окова тук, трябва да знае как ме наричат — се чу в отговор. — Не си мисли, о Сидхартха, че щом като носиш друго тяло си станал неузнаваем. Аз виждам потоците енергия, които са твоето истинско същество, а не плътта, която ги прикрива.