Той застина за миг, притиснал съперника си като мъничко дете, след това го вдигна до гърдите си и разтвори ръце.

В мига в който Пазителят се удари в земята Яма скочи с колене върху него и сетне се изправи. Но противникът му не помръдваше.

След като се оттегли конницата на нагите, на полето остана само Ангелът на Юга, целият облечен в синьо.

— А ти? — произнесе Смъртоносецът и отново вдигна оръжията си.

— Аз не ще вдигна срещу теб оръжие, било то от стомана, кожа или камък, не съм дете, за да играя на тези игри. Няма и да меря с тебе сили — заговори Ангелът. — Знам, че ме превъзхождаш във всичко това, защото никой не може да се мери с теб в боя.

— Качвай се тогава на своя син кон и изчезвай — отвърна Яма.

Ангелът не отговори, а хвърли своя син щит във въздуха и той се завъртя като колело от сапфир и увисна над тях, като ставаше все по-голям и по-голям.

После падна на земята и започна да потъва в нея, докато не изчезна от погледите, като не преставаше да расте, а тревата отново покри мястото, където се изгуби.

— И какво значи това? — попита Яма.

— Не ти съпернича. Просто се защищавам. Моята сила е силата на пасивната съпротива. Това е силата на живота, а твоята е силата на смъртта. Каквото и да изпратя срещу теб — ти ще го унищожиш, но ти не можеш да унищожиш всичко, о Смърт. Моята сила е силата на щита, не на меча. Животът ще се изправи срещу теб, Господарю Яма, за да защити твоята жертва.

И Синият се извърна, яхна своя син жребец и препусна на юг, последван от своите кумбханди. Но музиката не изчезна с него, а остана да се носи из въздуха.

Отново направи няколко крачки напред Яма, стиснал сабята в ръка.

— Усилията им бяха напразни — каза той. — Удари твоят час.

И той замахна със сабята.

Ударът, обаче, не достигна целта, защото помежду им се спусна клон на гигантското дърво и отби оръжието от ръката му.

Яма посегна да го вдигне, но тревата вече се бе сплела над него като непробиваема ограда.

Проклинайки, той извади кинжала и замахна на свой ред с него.

Още по-голям клон се спусна пред жертвата и кинжалът потъна дълбоко в меката дървесина. След това клонът се изправи рязко, отнасяйки със себе си оръжието.

А Буда медитираше със затворени очи и в сянката над главата му блестеше ореол.

Яма пристъпи отново напред и вдигна ръце за удар, но тревата плътно обви краката му и го задържа на място.

Той направи опит да се откопчи, дърпайки с все сила неподатливите корени. След това се отказа, изви глава назад, вдигна ръце към небето, а в очите му сияеше смъртта.

— Чуйте ме, о Сили! — извика той. — От сега и занапред това място ще носи в себе си проклятието на Яма! И нито едно живо същество не ще помръдне на тази земя! Не ще запее птица, не ще пропълзи змия! Безплодна и мъртва ще бъде тази почва, само пясък и островърхи камъни! Едно стръкче трева не ще се покаже тук! Нека вината за това проклятие да падне върху защитниците на моя враг!

Тревата залиня и изсъхна, но още преди да успее да се измъкна от отслабналата й хватка, се раздаде оглушителен трясък и дървото, чийто корени крепяха света и в чийто клони бяха заловени звезди, като риби в мрежата на рибаря, се наклони напред, разцепи се по средата, короната му раздра небето, а корените разровиха бездна в земята, докато над всичко като синьо-зелен дъжд се спускаха листа. Огромно парче от ствола се понесе право към него, разпръсквайки пред себе си сянка, мрачна и тъмна като нощта.

А в далечината все още се виждаше Буда, потънал в медитация, сякаш дори не подозираше за настъпилия наоколо хаос.

После се спусна мрак и се разнесе тътен, подобен на гръмотевица.

Яма стреснато вдигна глава и отвори очи.

Седеше в пурпурната горичка, опрял гръб на едно дърво, а на коленете му лежеше сабята.

Наоколо всичко изглеждаше непроменено.

От двете му страни седяха, потънали в медитация монасите. Ветрецът бе все така хладен и влажен, а далечните огньове продължаваха да потрепват.

Яма се изправи, вече знаеше къде трябва да отиде за да открие онзи, когото търси.

Той премина по пътеката между монасите и потъна в гората.

Не след дълго стигна до един пурпурен павилион, но вътре нямаше никой.

Продължи още напред и горичката постепенно премина в гъсти, подивели шубраци. Тук почвата бе влажна, а над земята се спускаше ниска мъгла. Но пътят напред бе все така пусти осветен от блясъка на трите луни.

Пътеката водеше право надолу, сините и пурпурни дръвчета наоколо ставаха все по-приведени и закривени. Тук-там се виждаха локви покрити със зеленикава пяна. Блъсна го миризмата на блато, непознати твари помръдваха наблизо в калта.

Далеч зад него се носеха песни и той се досети, че монасите най-сетне са се пробудили. Явно целта на медитацията е била да обединят мислите си, за да му внушат този сън, или видение за непобедимостта на техния учител. А песните им бяха сигнал, изпратен към…

Ето там!

Той седеше на една скала в средата на обширната поляна, а над него се спускаше лунната светлина.

Яма извади сабята и закрачи напред.

Когато наближи на двайсетина крачки, другият извърна глава.

— Приветствам те, о Смърт — рече той.

— Приветствам те, Татхагата.

— Кажи ми, защо си тук?

— Беше решено, че Буда трябва да умре.

— Това обаче не отговаря на моя въпрос. Защо си дошъл тук?

— Не си ли ти Буда?

— Наричали са ме и Буда и Татхагата и Просветленият и как ли не. На ако трябва да отговоря на твоя въпрос — не, аз не съм Буда. Ти вече преуспя в онова, с което се захвана. Днес ти уби истинския Буда.

— Изглежда паметта ми отслабва, защото, длъжен съм да призная, че не си спомням да съм го вършил.

— Истинския Буда ние нарекохме Сугата — отвърна другият. — А преди това беше известен като Рилд.

— Рилд! — подсмихна се Яма. — Да не искаш да кажеш, че той не е просто палач, който си вкарал в правия път?

— Много хора са били палачи, преди да влязат в правия път. Рилд се отказа от мисията си по собствена воля и застана на Пътя. Той е единствения човек, който доколкото ми е известно е получил просветление.

— Учението, което насаждаш не е ли пацифистко?

— Така е.

Яма вирна глава и се изсмя.

— Слава Богу, че не проповядваш някое милитаристко учение! Защото твоят най-добър ученик, просветлен и така нататък, днес едва не ми отсече главата!

На лицето на Буда се спусна сянката на умората.

— Да не мислиш, че наистина би могъл да те победи?

— Не — отвърна Яма след кратко мълчание.

— А той дали го е знаел?

— Може би — рече Яма.

— Нима не се познавахте преди днешната среща? Не сте ли се занимавали заедно?

— Да — кимна Яма. — Познавахме се.

— Значи той бе запознат с твоето майсторство и би могъл да предвиди вероятния изход от схватката?

Яма не отговори.

— Доброволно е поел към своето мъченичество. Не мисля, че се е надявал да те победи.

— Тогава защо го е направил?

— За да докаже.

— Какво би могъл да докаже по този начин?

— Не знам. Знам само, че това, което казвам е вярно, защото го познавам. Достатъчно съм слушал проповедите му и съм се наслаждавал на изкусните му притчи за да си помисля, че би могъл да го стори без причина. Ти уби истинския Буда, Смъртоносецо. Знаеш кой съм аз.

— Сидхартха, — отвърна Яма, — знам, че си измамник. Знам, че ти не си Просветленият. Давам си сметка, че твоето учение можеше да си припомни всеки един от Първите. Ти си решил да го възкресиш и да си припишеш авторството. Заел си се да го разпространяваш, с надеждата, че ще създадеш опозиция срещу религията на истинските богове. Възхищавам се от твоите опити. Премислил си всичко много внимателно. Но според мен, грешката ти е, че си избрал пасивното вероучение, за да се бориш против една активна религия. Интересно ми е, защо си се спрял именно на него, при такъв широк избор?

— Може би, ми е било любопитно да видя какво ще стане, когато се сблъскат тези две противоположни течения.