— Както и Кали — съгласи се жрецът. — В казуса и на двете божества, не веднъж съм намирал оправдание на атеизма. За съжаление, те се проявяват прекалено силно в този свят, за да може сериозно да се отрече тяхното съществувание. Жалко.

Войникът избухна в смях.

— Жрец, който вярва въпреки желанията си! Това ми хареса. Ето, купи си буре със сома — ще ти помогне в жертвоприношенията.

— Благодаря ти, войнико. Ще го сторя. Не искаш ли да се присъединиш към мен?

— Кълна се в Кали, искам! Но само по една малка.

Той пое след жреца към централната сграда, след това по тясна стълба се спуснаха в подземието, където веднага бе отворено буренце със сома и им предложиха два черпака.

— За твое здраве и дълголетие — вдигна тост странникът.

— За твоите мрачни покровители — Яма и Кали — отвърна жрецът.

— Благодаря ти.

На един дъх погълнаха те силната напитка и си наляха още.

— Това ще загрее гърлото ти през нощта.

— Така е.

— Добре че най-сетне си тръгват поклонниците — рече жрецът. — Набожността им обогатява нашия Храм, но затова пък са толкова отегчителни за всички служители.

— За заминаването на поклонниците!

— За заминаването на поклонниците!

Отпиха отново.

— Все си мислех, че повечето от тях идват да видят Буда — отбеляза Яма.

— Вярно — кимна жрецът. — Но от друга страна, не искат да подминават с пренебрежение и боговете. Така че, преди да посетят пурпурната горичка, те поднасят дарове и извършват жертвоприношения в Храма.

— Какво знаеш за онзи, когото наричат Татхагата и за неговото учение?

Събеседникът му зарея поглед.

— Аз към жрец на боговете и брамин, войнико. Не желая да говоря за него.

— Значи и теб те е засегнал?

— Стига! Казах ти вече, че не искам да говоря на тази тема!

— Това няма особено значение — а скоро ще има още по-малко значение. Благодаря ти за вкусната сома. Лека нощ, жрецо.

— Лека нощ, войнико. Нека боговете дарят с усмивка твоя път.

— И твоя също.

Странникът пое нагоре по стълбите, напусна Храма и се отправи към града.

Когато стигна пурпурната горичка, в небето висяха три луни, зад дърветата мъждукаха светлините на лагерните огньове, призрачно сияние се издигаше над града, а листата потрепваха от влажния ветрец.

Странникът продължи безшумно напред и влезе в гората.

Когато излезе на една осветена поляна, той се изправи лице в лице с насядали неподвижно, мълчаливи фигури. Всяка една носеше жълто расо, а лицето й бе покрито с жълта качулка. Стотици бяха насядалите пред него и никой от тях не издаваше и най-малък звук.

Той застана до най-близкия.

— Дойдох да видя Татхагата, наречен Буда — произнесе.

Човекът сякаш не го чуваше.

— Къде е той?

Човекът не отговори.

Странникът се наведе напред и се вгледа в притворените му очи. Постоя така малко, но другият като че ли бе изпаднал в транс, защото очите му не трепваха.

Тогава странникът повиши глас, за да го чуят всички на поляната.

— Дойдох да видя Татхагата, наречен Буда. Къде е той?

Сякаш разговаряше с поле от камъни.

— Да не смятате по такъв начин да го скриете от мен? — извика той. — Или си мислите, че понеже сте много и облечени еднакво, няма да успея да го открия сред вас?

В отговор се чу само песента на вятъра. Светлините на огньовете потрепнаха, а сенките на дърветата затанцуваха.

Той се изсмя.

— В това може би сте прави — наложи се да признае. — Но все някога ще ви се наложи да се размърдате — ако възнамерявате да живеете — а аз мога да чакам не по-зле от всеки простосмъртен.

При тези думи той приседна, облегна се на едно дърво и зачака, положил сабята върху скръстените си нозе.

Почти мигновено го налегна дрямка. Главата му клюмна няколко пъти. После странникът опря брадичка в гърдите и захърка.

Вървеше през синьо-зелена равнина, тревата се огъваше пред него за да му стори път. Отсреща се виждаше огромно дърво. Не беше израснало това дърво върху света, а по-скоро сякаш го крепеше с могъщите си корени и простираха се клоните му сред звездите.

В основата на дървото седеше със скръстени нозе човек, а на устните му играеше лека усмивка. Веднага разбра, че този човек е Буда, приближи се и спря пред него.

— Приветствам те, о Смърт, — произнесе седналият и като корона блесна ореолът над главата му.

Вместо отговор Яма извади сабята.

Буда продължаваше да се усмихва, Яма направи крачка напред и изведнъж до слуха му достигна ехото на далечна музика.

Той замря и се огледа, вдигнал над главата си острието.

Те се появиха от четирите страни, Пазителите на света, спуснали се от планината Шумерну — приближаваше се Господарят на Севера, следван от своите якаши, целите в злато, яхнали жълти коне, а щитовете им блестяха със златна светлина, идваше Ангелът на Юга, съпроводен от своите кумбханди, на сини коне и със сапфирени щитове; от изток се зададе Господарят, чийто конници имаха щитове от перли и бяха облечени в сребро, а от запад препускаше Властелинът на нагите, с кърваво-червени коне, червени доспехи и щитове от корал. Копитата на конете сякаш не докосваха тревата, а единственият звук, който се чуваше, беше далечната музика, която постепенно се усилваше.

— Защо приближават Пазителите на света? — чу гласа си Яма.

— Дойдоха да приберат останките ми — отвърна все така усмихнат Буда.

Пазителите дръпнаха юздите на своите коне, ордите зад тях спряха и Яма се изправи на среща им.

— Дошли сте да отнесете останките му, — рече Яма, — но кой ще отнесе вашите?

Пазителите слязоха от конете.

— Не е за теб този човек, о Смърт — рече Господарят на Севера, — защото той принадлежи на света и ние като Пазители на света ще го защищаваме.

— Чуйте ме, Пазители от планината Шумерну, — извика Яма и прие своя истински Облик. — Във вашите ръце е съдбата на света, но Смъртта е тази, която избира кого да вземе със себе си. И не е ваша работа да оспорвате моите Атрибути или начините на тяхното използване.

Четиримата Пазители застанаха между Яма и Татхагата.

— Що се отнася до този човек, Господарю Яма, ние оспорваме твоето право върху него. Защото в ръцете си той държи съдбините на нашия свят. Можеш да се докоснеш до него едва след като си оборил четирите сили.

— Така да бъде — каза Яма. — Кой от вас пръв ще застане срещу мен?

— Аз — отвърна събеседникът му и извади своя меч.

Яма, приел своя същински Облик, замахна с ятагана и преряза като масло острието пред него, след това удари с плоската част Пазителя и го просна на земята.

Страхотен вопъл се надигна от редовете на якашите и двама от позлатените конници избързаха да приберат тялото на своя предводител. След това се извърнаха и поеха на север.

— Кой е следващият?

Пазителят на Изтока пристъпи напред, стиснал дълъг сребърен меч и мрежа от сплетени лунни лъчи.

— Аз — извика той и хвърли мрежата.

Яма я настъпи с крак, после я уви около китката си и я дръпна, а съперникът му загуби равновесие. Той се залюля напред, в този миг Яма замахна и го удари в лицето с предпазителя на ятагана.

Двама сребристи войни го огледаха свирепо, след това се наведоха и отнесоха своя Господар на Изтока, съпроводени от нестройна музика.

— Следващият! — каза Яма.

И тогава пред него застана плещестият Властелин на нагите, който захвърли оръжията и свали доспехите си.

— Аз ще се боря с теб, Повелителю на Смъртта — рече той.

Яма на свой ред постави оръжията си на земята и си свали плаща.

През цялото това време Буда продължаваше да седи в сянката на титаничното дърво, все така усмихнат, сякаш тези битки нямаха никакво отношение към него.

Властелинът на нагите сграбчи с една ръка Яма за врата и го придърпа към себе си. Яма понечи да стори същото, но противникът му го обви през раменете с другата си ръка и започна да го притегля надолу, като същевременно извиваше тялото му. Тогава Яма се пресегна зад гърба му, впи пръсти в лявото му рамо, след това го прехвана с другата ръка под коленете и като дръпна рязко, откъсна и двата крака от земята.