Яма нанасяше удар след удар, с юмруци и с острата част на дланта, но със същия успех можеше да блъска статуя, защото този, който някога бе избран за палач на Кали, понасяше ударите с пълно равнодушие и ги връщаше със сила, способна да раздроби и най-здравата кост. Повечето от тези удари се забавяха във водата, или бяха блокирани от самия Яма, но един от тях попадна в ребрата, а друг се плъзна по лявото рамо и се спря в скулата.

Яма се хвърли право назад за да излезе някъде на плитко.

Противникът го последва, без да изостава на крачка и се натъкна с неуязвимия си корем право на тока на червения ботуш. В същия миг Бог Яма го сграбчи с две ръце и го дръпна с все сила към себе си. Мъжът в черно прелетя над главата на Яма и се просна по гръб в плитчината.

Яма се изправи и се завъртя, тъкмо на време, защото другият вече измъкваше кинжал от колана си. През цялото време лицето му бе останало безстрастно.

Очите им се срещнаха за миг, но този път човекът в черно не трепна.

— Вече мога да срещам смъртоносния ти поглед, Яма, — изрече той. — Научи ме на прекалено много неща!

Но в мига, когато се хвърли напред, Яма замахна с пояса си и го обви около бедрата на противника.

От изненада мъжът в черно изпусна кинжала, в същия миг Яма го обгърна с ръце, притисна го здраво към себе си и го повлече към дълбокия вир.

— Никой не възпява диханието — повтори той. — Но горко на онзи, който остане без него!

При тези думи той се хвърли право в черните води, стиснал в стоманена прегръдка съперника към гърдите си.

По-късно, много по-късно, една измокрена до кости фигура стоеше до брега на потока, поемайки си с мъка въздух.

— Ти беше… — произнесе с мъка човекът — …най-великият… от всички, които са въставали срещу мен… за всички векове… които помня… Наистина е жалко…

След това мъжът пресече потока и продължи пътя си по изрязаната в скалата пътека.

След като пристигна в Алундил, пътникът се настани в първата изпречила му се таверна. Там нае стая и поиска да му приготвят гореща вана. Докато се къпеше, слугата почисти дрехите му.

Преди да пристъпи към сервирания обяд, той се приближи до прозореца и огледа улицата. Из въздуха се носеше аромата на печени гущери, улицата тънеше в прах и глъчка.

Хората напускаха града. В двора на таверната, още от сутринта един керван се готвеше за дълъг път. Изминалата нощ бе последна за пролетното празненство. Долу, на улицата, търговците продължаваха да хвалят стоката си, майки успокояваха разплаканите си деца, а някакъв местен принц тъкмо се връщаше от лов с хората си, към ездитния гущер бяха привързани ловни трофеи — два огнепетела. Малко по-нататък една уморена проститутка оживено обсъждаше нещо с местен жрец, а той само поклащаше глава и накрая пое по улицата. Една от луните вече се бе издигнала високо в небето — и на фона на Божествения мост изглеждаше като златна — а втората, по-малката луна, тъкмо се бе появила на хоризонта. Във вечерния въздух повя хлад и донесе със себе си над всички градски миризми ароматът на зараждащата се пролет: на нежна трева и току-що поникнали цветя, на влажна почва и пълноводни ручеи. Като се наклони напред, той успя да зърне разположеният на хълма Храм.

Странникът заповяда на слугите да му поднесат обяда и да повикат един местен търговец.

Хранеше се бавно, без да обръща особено внимание на ястията и когато привършваше, на прага се появи повиканият търговец, който носеше цяла торба с образци. След кратко колебания странникът се спря на една дълга, извита сабя и къс кортик, които затъкна в пояса си.

След това той излезе от таверната и закрачи в падащия здрач, по главната улица на града. Любовници се прегръщаха страстно под капчуците. В една къща оплакваха покойник. Някакъв просяк куцука след него известно време, докато накрая странникът се извърна и процеди през зъби: „Ти не си сакат“. Онзи замръзна на място, след това побърза да се скрие в тълпата. В небето избухнаха огньовете на първите фойерверки и се спускаха надолу като дълги бледорозови ленти. От Храма се носеха пронизителните звуци на нагасуарам и дудуци. Непознат мъж се препъна в него и направи опит да се побегне, ала ръката на странника с едно движение скърши китката на непознатия, а измъкнатата кесия тупна в прахта. Мъжът злобно изпсува и повика на помощ, но странникът го бутна небрежно в отходната канавка и продължи, прогонвайки с мрачния си поглед двамата съобщници на крадеца.

Най-сетне той наближи Храма, поспря се за миг на прага и после влезе.

Продължи направо към вътрешния двор. Пред него, един жрец тъкмо пренасяше малка статуетка от една външна ниша.

Странникът огледа двора, след това се отправи с бърза крачка към статуята на богинята Кали. Известно време я разглежда внимателно, накрая извади сабята и я положи в нозете й. Когато най-сетне я вдигна отново и се обърна за да си тръгне, странникът откри, че отзад го наблюдаваше един жрец. Странникът му кимна, а другият незабавно го доближи и го поздрави.

— Добър вечер, сияйни — отвърна странникът.

— И нека Кали благослови твоето оръжие, войнико.

— Благодаря ти. Тя вече го стори.

Жрецът се усмихна.

— Говориш така, сякаш го знаеш със сигурност.

— И това ти се струва самонадеяно, така ли?

— Във всеки случай, не прави добро впечатление.

— И въпреки това, почувствах как силата й се прехвърля в мен, докато я съзерцавах в светилището.

Жрецът сви рамене.

— Независимо от службата ми, — заяви той, — бих могъл и без тази сила.

— Страхуваш се от силата?

— Трябва да отбележа, — рече в отговор жрецът, — че независимо от своето великолепие, светилището на Кали е далеч по-малко посещавано от тези на Лакшми, Сарасвати, Шакти, Шитала, Ратри и други, не толкова ужасни богини.

— Но те не могат по нищо да се мерят с нея.

— Защото е най-ужасяващата.

— Е и? Независимо от силата си, тя е справедлива богиня.

Жрецът се усмихна.

— Справедливост ли е онова, което би пожелал човек, преживял няколко десетки години, войнико? Що се отнася до мен, милосърдието ми се струва далеч по-привлекателно. Ето защо предпочитам да се прекланям пред всеопрощаващи божества.

— Добре, — отвърна другият, — но аз, както сам отбеляза, съм войник. И природата ми е близка до нейната. Ние мислим еднакво, богинята и аз. Имаме общо мнение по много въпроси. А когато възниква противоречие, спомням си, че тя е жена.

— Макар и да живея тук, — отвърна жрецът,  — не си позволявам да говоря така свойски за моите подопечни — боговете.

— Пред публика, сигурно — отбеляза другият. — Но не ми разказвай басни от живота на жреците. С много от вас съм вдигал наздравици и знам, че сте също такива богохулници като останалите простосмъртни.

— За всичко има време и място — произнесе жрецът и вдигна глава към статуята на Кали.

— Да де, да. Кажи ми сега, защо не е излъскана основата на статуята? Цялата е в прах.

— Вчера я почистваха, но от тогава минаха толкова много хора.

Странникът отвърна с усмивка.

— А защо в краката й няма никакви жертвоприношения?

— Никой не поднася цветя на Смъртта — каза жрецът. — Идват само за да я погледнат — и после отминават. Ние, местните жреци, винаги сме смятали, че двете статуи са разположени изключително удачно. Страхотна двойка се, не мислиш ли? Смъртта и повелителката на разрухата.

— Отборът си го бива — кимна другият. — Но да не искаш да кажеш, че никой не поднася дарове на Яма? Абсолютно никой?

— Никой, с изключение на нас жреците, когато го изисква храмовия календар, или някой отчаян гражданин, чиято възлюбена е на смъртно легло, а са й отказали прераждане. Вън от тези случаи не съм виждал някой да поднася дарове, или да извършва жертвоприношение в чест на Яма.

— Той сигурно се чувства обиден.

— Не е така, войнико. Защото не е ли всичко живо само по себе си жертвоприношение пред Смъртта?

— Право казваш. За какво са му потрябвали техните лицемерни дарове? Не, Яма взима от тях само онова, което иска.