— Твърди, че бил известен още като Сидхартха, Обуздателят на Демоните.

— Докато чакаш благоволението ми, — нареди Брама, — можеш да изпееш няколко подходящи за случая строфи от ведите.

— Слушам, Господарю мой, — поклони се жрецът и веднага запя.

Брама се отправи към гардероба, на другия край на павилиона, чудейки се каква ще е най-подходящата дреха за случая.

Принцът чу името си и откъсна замислен поглед от интериора на Храма. Жрецът, чието име вече бе забравил, го повика от другия край на коридора. Принцът се отправи натам и попадна в просторно складово помещение. През това време жрецът опипа по стената за скритата ключалка и издърпа към себе си една библиотека, зад която се откри врата.

Принцът пристъпи прага и се озова в богато украсено светилище. Блестящ видеоекран висеше над олтарно-контролния пулт, рамката на екрана беше самата бронзова змия Нага, пъхнала опашката си в уста.

Жрецът се поклони трикратно.

— ~Приветствам те, Повелителю на вселената, най-могъщи от четирите рода богове и осемнадесетте райски войнства. ~Лотос разцъфтява на свещения ти пъп, ръцете ти се срастват с океаните, а краката ти трижди…~

— Потвърждавам истинността на това, което казваш, — прекъсна го Брама. — Чувам те и те благославям. А сега ни остави сами.

— ~?

— Точно така. Предполагам, че Сам ти е платил за разговор на четири очи?

— Господарю…!

— Достатъчно! Напусни!

Жрецът се поклони бързо и излезе, като дръпна импровизираната врата след себе си.

Брама огледа с критичен поглед Сам, който носеше тъмни кожени бричове, небесно-синя камизола, зеленикава чалма от Гея и празна ножница, окачена на верига от златни брънки.

Сам също оглеждаше своя събеседник, застанал на черен фон, с наметало от пера, прихванато от огърлица с огнен опал върху лека желязна ризница. Главата на Брама бе украсена с пурпурна корона, в която пулсираха аметисти, а в лявата си ръка стискаше скиптър, украсен с девет ослепително красиви брилянта. Очите му бяха като два тъмни отвора на лицето. Някъде зад него се носеха нежните звуци на виина.

— Сам? — попита той.

Сам кимна.

— Опитвам се да определя твоята истинска самоличност, Господарю Брама. Трябва да призная, че до момента не съм успял.

— Така и трябва да бъде, — рече Брама, — щом някому е било съдено да стане бог, какъвто е бил и ще бъде завинаги.

— Имаш много красиви одежди — отбеляза Сам. — Чудесно ти стоят.

— Благодаря ти. Все още ми е трудно да повярвам, че наистина съществуваш. Направих малка проверка и установих, че близо половин век не си получавал ново тяло. Поел си много голям риск.

Сам вдигна рамене.

— Животът е пълен с рискове, хазарт, несигурност…

— Вярно — съгласи се Брама. — Помоли се, придърпай един стол и седни. Настани се удобно.

Сам последва съвета му и когато отново вдигна очи, Брама се бе настанил на трон, изваян от червен мрамор, с подходящото божествено сияние отгоре.

— Не изглежда кой знае колко удобно — отбеляза той.

— Дунапренена възглавница — отвърна с усмивка Богът. — Ако искаш, можеш да запалиш.

— Благодаря — Сам извади лулата от торбичката на пояса, напълни я грижливо и сетне я запали.

— И какво прави през всичкото това време, — запита Богът, — откакто напусна Небесните владения?

— Работих в градината си — отвърна Сам.

— Можехме да те използваме тук, — рече Брама, — в нашия хидропонен отдел. Всъщност и сега не е късно. Разкажи ми повече за престоя ти сред хората.

— Лов на тигри, гранични свади със съседните царства, поддържане на висок дух в харема, някои дребни ботанически изследвания — такива работи. Баналните дреболии на живота — заговори Сам. — Но сега, силите ми са на изчерпване и аз отново си спомням с нега за своята младост. Но доколкото разбирам, ако искам да я получа отново, трябва да подложа мозъка си на промивка. Вярно ли е това?

— До известна степен — отвърна Брама.

— И с каква цел, ако мога да запитам?

— За да се преборим с грешниците, а на праведните да дадем път — произнесе с усмивка божеството.

— Да предположим, че аз съм грешник, — запита Сам, — как да се преборя с това?

— Ще трябва да отработиш тежестта на твоята карма.

— Имате ли някакви данни за процентното съотношение между грешниците и праведните?

— Надявам се, няма да се усъмниш в божественото ми всемогъщество, — изсумтя Брама и прикри прозявката си със скиптъра, — ако ти призная, че в момента съм забравил точните цифри.

Сам се изкиска.

— Май спомена, че имаш нужда от градинар в Небесния град?

— Да — кимна Брама. — Искаш ли да те назнача?

— Не знам — поколеба се Сам. — Може би.

— Да, или не? — запита другият.

— По-скоро не. Трябва да призная, че в добрите стари дни нямаше такова ровене в човешките мозъци. Ако някой от Първите пожелаеше телопренасяне, просто си плащаше и веднага го получаваше.

— Тези дни са отдавна отминали, Сам. Сега е друго време.

— Човек би си помислил, че искате да премахнете всички онези сред Първите, които не са с вас.

— В пантеона има място за всички, Сам. Има ниша и за теб, стига да заявиш, че искаш да я заемеш.

— А ако не искам?

— Тогава помоли се в Залата на Карма за ново тяло.

— А ако избера божественото?

— Умът ти няма да бъде сканиран. Господарите на Карма ще получат нареждане да те обслужат без никакви задръжки. Ще изпратим летяща машина да те докара в Небесата.

— Май ще трябва да го обмисля — рече Сам. — Обичам този свят, макар над него да се е спуснала тъмна епоха. От друга страна, тази любов едва ли ще ми помогне да достигна онова, което искам, а най-много да завърша дните си от истинска смърт, или да се скитам из джунглите в кожата на маймуна. Но трябва да призная, че не си падам и по изкуственото съвършенство, което съществуваше в Небесата, при последното ми посещение. Бъди търпелив, почакай, докато помисля и помедитирам малко.

— Твоята нерешителност ми се струва направо обидна, — каза Брама, — спрямо мен и моето предложение.

— Знам, на твое място щях да се чувствам по същия начин. Но ако аз бях Бог, а ти човек, не бих имал нищо против да почакам няколко минути, докато вземеш подобно съдбоносно решение.

— Сам, ти си невероятен търгаш! Кой друг би ме накарал да чакам, когато на карта е поставена възможността за безсмъртие? Да не мислиш, че ще ти позволя да търгуваш с мен?

— Ами, нали знаеш, че съм потомствен търговец на гущери, а освен това страшно много искам едно нещо.

— И какво е то?

— Да отговориш на няколко въпроса, които измъчват душата ми от доста време.

— Като например?

— Както знаеш, още преди стотина години престанах да посещавам събранията на Съвета, защото се бяха превърнали в скучни сбирки с цел взимането на маловажни решения и повод за самоцелни празненства на Първите. Не че имам нещо против празненствата. Да си призная честно, близо половин век ги посещавах само за да мога да опитам от добрите стари земни напитки. Но винаги съм мислил, че е редно да направим нещо за пасажерите, както и с клоновете на нашите многочислени тела, а не да ги захвърлим на произвола на съдбата, в този порочен свят, където те неминуемо ще се превърнат в диваци. Смятам че ние, членовете на екипажа, сме длъжни да им помогнем, да поставим в тяхна услуга всички съхранени от нас предимства на техниката, а не да си изграждаме един непристъпен рай и от него да гледаме на света, като на комбинация от ловно поле и публичен дом. Дълго време се питах, защо това не е сторено. Това би бил най-честният и справедлив начин да се управлява този свят.

— От думите ти схващам, че си акселерист?

— Не, — поклати глава Сам, — просто съм любознателен. Или пък любопитен, както предпочиташ.

— Тогава, отговаряйки на въпросите ти, — заговори Брама, — постъпваме така, защото те не са готови. Ако бяхме действали така още в самото начало, вероятно всичко щеше да мине гладко. Но тогава ни беше все едно. А после, когато се появиха първите проблеми, вече бяхме разделени. Изминало бе прекалено много време. Не само те, а и ние не сме готови и няма да бъдем още много столетия. Ако в този момент ги запознаем с всички напредничави технологии, ще последва неминуема война, която ще разруши и малкото, постигнато до момента. Изминаха доста дълъг път. Поставиха началото на една цивилизация, каквато навремето са имали прадедите им. Но все още са деца и като такива обичат да си играят с играчки, а не рядко и с огъня. Те са наши деца, потомци на нашите отдавна умрели първи тела и втори и трети и още много — и ние сме тези, които носим отговорност за тях в качеството си на родители. Не можем да позволим, да се прехвърлят от първото стъпало на цивилизацията направо в индустриалната ера. Нашият родителски надзор най-добре се осъществява с помощта именно на Храмовете. Боговете и Богините винаги са се смятали за прародители на хората, така че какво по-истинно и справедливо решение от това, да се възползваме от традицията и да играем тези роли до край?