— Защо тогава унищожавате тяхната собствена зародишна техника? На три пъти вече е била откривана печатарската преса и трите пъти е била унищожавана.

— По същата причина — защото още не са готови за нея. А и самото откритие, по-скоро може да се нарече припомняне. Нещо чуто от легендите, което по-будни умове съумяха да възпроизведат. Едно откритие трябва да бъде извършено в резултат на фактори, които вече съществуват в културата, а не да бъде измъкнато като заек от шапката на вълшебника.

— До колкото разбирам, тук линията е доста твърда, Брама. Сигурно твоите шпиони кръстосват целия свят, за да могат да унищожат и най-малкия зародиш на техника?

— Не е вярно — възпротиви се божеството. — Говориш така, сякаш искаме во веки веков да носим бремето на божественоста, като че ли умишлено се стараем да поддържаме средновековно невежество, за да търпим до безкрай скуката на нашето принудително свещено съществувание.

— Добре казано — потвърди Сам. — Ами какво мислиш за молитвените апарати, които сте монтирали пред входа на този Храм? Връзват ли се те, от гледна точка на културата, с каруцата?

— Това е друго — възпротиви се Брама. — Като божествена проява, тя предизвиква в гражданите свещенопреклонен трепет и не буди в душата им съмнение. Пък и в края на краищата — това не е барут.

— А какво ще стане, ако някой тукашен атеист вземе и я разглоби на части? Някой потенциален Томас Едисон? Тогава?

— Машините притежават усъвършенствана система от ключалки. Ако някой друг, освен жрецът се опита да отвори, заложената вътре мина ще експлодира заедно с нещастника.

— Както виждам обаче, не сте успели да предотвратите изобретяването на дестилиращо устройство, та се е наложило да поставите данък върху производството на алкохол, заплащан на Храмовете.

— От край време човечеството е намирало отдушник в алкохола — каза Брама. — Не рядко, употребата на алкохола се е приемала за неизменна част от религиозните ритуали. Така се е подтискало чувството за вина. В началото ние също направихме опит за борба с употребата на алкохол, но доста бързо се отказахме. Така, в замяна на данъка, гражданите получават правото безнаказано да употребяват алкохол. Няма чувство за вина, а и престъпността намалява — знаеш за забранения плод, нали? Пък и данъкът не е толкова висок.

— Но кой знае защо, повечето предпочитат светското замайване пред религиозното.

— Дойде да молиш, а сега изглежда че ми се подиграваш, така ли е, Сам? Съгласих се да отговоря на твоите въпроси, а не да дискутирам с теб дейкратическата политика. Взе ли някакво решение, относно моето предложение?

— Да, Мадлейн, — произнесе Сам, — казвал ли ти е някой някога, че когато си гневна, ставаш още по-красива?

Брама подскочи от трона.

— Как успя? Как ме позна? — изкрещя божеството.

— Всъщност, аз не успях — отвърна Сам. — Поне до този момент. Беше само една догадка, въз основа на някой запомнени от онези времена типични твои маниери на речта и жестове. Значи най-сетне постигна мечтата на живота си? Обзалагам се, че имаш и харем. Е, мадам, как се чувстваш сега като истински жребец, след като дълго време си била кобила? Бас държа, че всички лизита на света биха умрели от завист, ако знаеха истинското ти положение. Поздравления.

Брама се изправи в цял ръст и го погледна гневно. Тронът зад гърба му пламтеше в ярка светлина. Чуваше се безстрастният ритъм на виина. Той вдигна скиптъра и заговори:

— Приготви се да срещнеш проклятието на Брама…

— Но защо? — прекъсна го Сам. — Защото открих тайната ти? Какво значение има това, щом и аз ще бъда бог? Другите сигурно го знаят. Или може би се гневиш затова, че те ухапах, за да те накарам да се разкриеш? Помислих си, че ще ме оцениш по-добре, ако ти покажа на какво съм способен. Прости ми, ако съм те обидил с нещо.

— Причината не е в това че позна — или в твоето държане, както предполагаш. Проклинам те задето ми се подигра.

— Да съм ти се подиграл? — учуди се Сам. — Не разбирам. Не съм имал и най-малкото намерение да те обидя. В старите времена двамата с теб винаги сме били в добри взаимоотношения. Спомни си само — и веднага ще се съгласиш с мен. Защо да излагам на риск и без това несигурното ми поведение като ти се подигравам?

— Просто защото произнесе думите преди да помислиш върху смисъла им и възможните последствия.

— Но не, Господарю мой. Пошегувах се, точно както всеки друг мъж на мое място би се пошегувал, когато става дума за подобни неща. Съжалявам, ако си ме разбрал неправилно. Сигурен съм че имаш харем и то такъв, че при първия удобен случай бих се промъкнал тайно в него за да прекарам някоя незабравима нощ. Щом си решил да ме прокълнеш за завистта ми, тогава давай — той извади лулата и се ухили сред облак цигарен дим.

Най-сетне Брама също си позволи да се усмихне.

— Прав си, че реагирах малко необмислено, — обясни той, — и може би съм прекалено чувствителен за моето минало. Естествено и аз съм си правил подобни шеги с другите мъже. Прощавам ти и оттеглям проклятията си. А що се отнася до решението — както разбирам, готов си да приемеш моето предложение?

— Точно така — кимна Сам.

— Добре. Винаги съм изпитвал братска привързаност към теб. Върви и повикай моя жрец. Ще го инструктирам за твоето прераждане. Доскоро виждане.

— Разбрано, Господарю Брама — в отговор Сам вдигна лулата си. След това отмести библиотеката и се огледа за жреца. В главата му се гонеха множество най-различни мисли, но той ги остави неизказани.

Същата вечер, принцът събра на съвет всички свои сподвижници — онези, които вече бяха успели да посетят своите роднини и близки в Махартха и другите — които бе изпратил да съберат информация из града. От тях научи, че в Махартха пребивават само десет Господари на Карма, които живеят в двореца на хълма, който започва от юго-източната част на града. Те посещават, по предварително изготвено разписание всички клиники и читалните на Храмовете,за да се запознаят подробно с онези граждани, които кандидатстват за телопренасяне. Самата Зала на Карма беше масивна черна постройка в двора на техния дворец, тук постъпваше молителят, след като жреците взимаха съответното решение. Стрейк и двама негови помощници бяха изпратени малко преди залез слънце за да направят схема на крепостните съоръжения. Двама придворни от свитата на принца се отправиха на другия край на града за да поканят на тържествена вечеря и представление Шан Ирабекски — стар познат и съсед на Сидхартха, с който бе участвал рамо до рамо в три кръвопролитни сражения и в не един лов на тигри. Шан бе пристигнал в Махартха със свои роднини, в очакване да получи достъп до Господарите на Карма. Още един човек бе изпратен на улицата на ковачите, за да им предаде да удвоят поръчката на принца и да бъдат готови до зори, за което им бе отпуснато допълнително щедро възнаграждение.

Малко по-късно Шан Ирабекски пристигна в Гостилницата на Хаукана, придружен от шестима от хората си, които бяха въоръжени до зъби, сякаш бяха воини, а не търговци. Като видяха обаче какъв покой цари в страноприемницата и че никой от другите гости или посетители не е въоръжен, те оставиха настрани оръжието и насядаха около принца.

Шан беше висок мъж, но стойката му бе малко прегърбена. Носеше роба с тъмнокафяв цвят и нахлупена чак до очите чалма. Брадата му бе посивяла, когато се смееше виждаха се множеството липсващи зъби, а долните му клепачи бяха толкова зачервени и подпухнали, сякаш бяха изтощени от дългогодишните опити да задържат на място неговите изпъкнали и налети с кръв очи. Смехът му беше флегматичен, той непрестанно блъскаше с юмрук по масата и повтаряше вече за шести път:

— В наши дни слоновете са ужасно скъпи, а и хич не ги бива да газят в калта! — което бе във връзка с разгорещения спор за това, кой сезон на годината е най-подходящ за водене на военни действия. Най-накрая всички се съгласиха, че само някой неопитен новак би дръзнал да оскърби посланика на своя съсед през дъждовния сезон и той тутакси ще си спечели прозвището нуво роа.