Тези разсъждения не направиха особено впечатление на Харлан. Той никога не се бе съмнявал, че по принцип човек е еднакъв в почти всички Столетия. За него това бе нещо дадено, което се разбираше от само себе си.
— Историята познава случаи, когато видът е останал непроменен в продължение на милиони Столетия — каза той.
— Но те не са много. И освен това налице е фактът, че възникването на Вечността бележи края на човешката еволюция. Просто чиста случайност? Над този въпрос се замислят само малцина от рода на Сенър, а аз никога не съм бил Сенър. Винаги съм смятал хипотезите за празна работа. Ако един проблем не може да се реши с помощта на Кибермозъка, значи Компютърът няма право да си губи биовремето с него. И все пак, когато бях по-млад, понякога се замислях…
„Това може би си заслужава да се изслуша“ — помисли си Харлан.
— Над какво? — попита гласно той.
— Замислях се понякога какво ли е представлявала Вечността веднага след основаването й. Тя е обхванала само няколко Столетия между 30-те и 40-те и хората са се занимавали предимно с междувременна търговия. Те са се интересували от възстановяването на горите, износа на почва, прясна вода, доброкачествени химикали. Животът е бил прост в онези дни. Но след това те са открили Промените в Реалността. Старши Компютър Хенри Уодсмън с присъщия му драматичен маниер, за който всички сме чели и чували, е предотвратил цяла война, като повредил спирачката на автомобила на един конгресмен. След този случай центърът на тежестта във Вечността все повече и повече се измествал от търговията към Промените в Реалността. Защо?
— Много ясно. За благото на човечеството — каза Харлан.
— Да, да. Обикновено и аз мисля така. Но сега говоря за моите кошмари. Ами ако съществува и друга причина, неизказана, подсъзнателна? Човек, който има възможност да се премести в безкрайно далечното бъдеще, може да срещне там хора толкова по-съвършени от него, колкото той самият е изпреварил човекоподобната маймуна в развитието си. Не е ли така?
— Може би. Но хората си остават хора…
— …дори и в 70000-ия. Да, знам. А това не е ли свързано с нашите Промени в Реалността? Ние изхвърлихме всичко необичайно. Даже съществуването на родното място на Сенър е непрекъснато под въпрос с неговите обезкосмени създания, макар че те са съвсем безобидни. Ами ако ние, независимо от всичките ни честни и искрени намерения, сме попречили на еволюцията на човешкото развитие само защото не искаме да се срещнем със свръхчовеците?
Но и тези разсъждения не направиха кой знае какво впечатление на Харлан.
— Ако е така, добре — отвърна доста безучастно Техникът. — Какво значение има това?
— Но ако все пак съществуват свръхчовеци в далечното бъдеще, което е недостъпно за нас? Ние контролираме Времето само до 70000-ия. По-нататък лежат Скритите Столетия! Но защо са „скрити“? Може би защото еволюиралото човечество не желае да има работа с нас и затова не ни пуска в своето Време? Защо им позволяваме да останат „скрити“? Може би защото и ние не искаме да се занимаваме с тях и след като веднъж сме претърпели поражение, сме се отказали дори от всякакви по-нататъшни опити? Аз не твърдя, че ние съзнателно се ръководим от тези съображения, но съзнателно или не, ние все пак се ръководим от тях.
— Нека да е така — мрачно каза Харлан. — Те са недостижими за нас, а ние — за тях. „Живей самият ти и не пречи на другите да живеят.“
Тази максима явно направи много силно впечатление на Туисъл.
— „Живей самият ти и не пречи на другите да живеят.“ Но ние постъпваме точно обратното. Извършваме Промени, чието въздействие се разпростира само върху определен брой Столетия, след което то затихва под влияние на темпоралната инерция. Сигурно си спомняш, че на закуската Сенър говори за този ефект като за една от неразрешимите загадки на Времето. Според него излизаше, че всички тези данни са чиста статистика. Някои Промени въздействуват върху повече Столетия, а други — върху по-малко. Теоретически съществуват Промени, които могат да обхващат най-различен брой Столетия; сто, хиляда, дори сто хиляди. Хората от далечното бъдеще в Скритите Столетия може би знаят това. Да предположим, че тях ги безпокои възможността един ден някоя Промяна да обхване цялата епоха чак до 200000-ия.
— Какъв смисъл има сега да се тревожим за това? — запита Харлан с вид на човек, който имаше много по-големи грижи.
— Но да предположим — продължи Туисъл шепнешком, — че техните безпокойства не са били особено сериозни, докато Секторите в Скритите Столетия оставаха празни. За тях това е служело като доказателство, че нямаме агресивни намерения. И изведнъж това примирие, или наречи го както искаш, е нарушено и някой се заселва отвъд 70000-ия. Ами ако те са сметнали това за първия признак на едно сериозно нашествие? Те могат да ни отделят от своето Време, следователно развитието на науката при тях е на много по-високо ниво, отколкото при нас. А нищо чудно да са в състояние да направят и това, което ни се струва невъзможно — да поставят бариера на Каналите на Времето, като ни отделят…
Ужасен Харлан скочи на крака.
— Нойс е в техни ръце?!
— Не зная. Това е само хипотеза. Може би не е имало никаква бариера. Възможно е просто капсулата ти да е била в неизправ…
— Имаше бариера, имаше! — изкрещя Харлан. — И вашата хипотеза обяснява нещата. Защо не ми казахте това преди?
— Не бях сигурен — простена Туисъл. — И още се съмнявам. Не биваше дори да споменавам за тези глупави измишльотини. Но моите собствени страхове… историята с Купър… всичко това… Но да не правим прибързани изводи, остават само няколко минути.
Той посочи с пръст индикатора на Столетията. Стрелката се движеше между 95000-ия и 96000-ия Век.
Като постави ръка върху управляващия лост, Туисъл внимателно започна да намалява скоростта на капсулата. 99000-ият бе останал зад тях. Стрелката на по-грубия индикатор застина неподвижно. По-чувствителната апаратура започна бавно да отчита номера на Столетията.
99726… 99727… 99728…
— Какво ще правим? — едва прошепна Харлан.
Туисъл поклати глава с жест, който красноречиво призоваваше към търпение и вяра, но той изразяваше и съзнанието на Компютъра за собственото му безсилие.
99851… 99852… 99853…
Харлан се приготви за труса на бариерата и отчаяно помисли: Нима ще трябва да се спасява Вечността само за да се получи отсрочка и да се спечели време за предстоящата борба със създанията от Скритите Столетия? Но как иначе би могъл да си върне Нойс? По-скоро назад, назад към 575-ия и там да напрегне всички сили…
99938… 99939… 99940…
Харлан затаи дъх. Туисъл още повече намали скоростта. Капсулата едва пълзеше напред. Всичките й механизми работеха безупречно и тя веднага откликваше дори и при минимално придвижване на управляващия лост.
99984… 99985… 99986…
— Сега, сега, ето сега… — несъзнателно шепнеше Харлан.
99998… 99999… 100000… 100001… 100002…
Числата ставаха все по-големи и двамата мъже като в транс следяха как номерата на Столетията върху индикатора нарастваха.
Туисъл пръв се съвзе.
— Няма никаква бариера — радостно извика той.
— Но тя беше тук. Бариера имаше — откликна Харлан.
Безкрайна мъка разкъсваше сърцето на влюбения.
— А може би те са похитили Нойс и са снели бариерата, защото тя вече е изпълнила своята функция.
111394-ия!
Харлан изскочи от капсулата и извика:
— Нойс! Нойс!
В неясен синкоп ехото резонира в стените на пустия Сектор и замря.
Туисъл слезе по-спокойно и извика след по-младия човек:
— Харлан, почакай!
Напразно! Харлан стремително летеше през празните коридори към онази част на Сектора, където те с Нойс си бяха устроили някакво подобие на дом.
За миг през ума му мина, че можеше да се срещне с някой от „еволюиралите хора“, както Туисъл ги наричаше, и изведнъж той усети как го полазиха студени тръпки, но страстното желание да намери Нойс се оказа по-силно от страха му.
