Харлан потръпна като от болка. В друго време той би заповядал на Туисъл да се отдръпне от полиците; какво от това, че беше Старши Компютър?

Старецът напрегнато прелистваше скърцащите страници и беззвучно изговаряше архаичните думи.

— Това е английският, за който толкова говорят езиковедите, нали? — запита той, като почука с пръст една страница.

— Да. Английски — промърмори Харлан.

Туисъл върна тома на мястото му.

— Тежко и неудобно.

Харлан вдигна рамене. Разбира се, в повечето Столетия на Вечността филмокнигите се ползваха с популярност. А някъде дори, там, където техниката бе особено усъвършенствувана, записките се извършваха на молекулярно равнище. И все пак печатът и хартията не бяха нещо нечувано.

— Книгопечатането е по-евтино, отколкото филмите — отвърна той.

Туисъл потърка брадичката си.

— Възможно е. Но да пристъпим към работа, а?

Той свали друг том от полицата, разтвори го напосоки и се зае да съзерцава страницата със странна настойчивост.

„Нима разчита, че щастието ще му се усмихне веднага?“ — помисли си Харлан.

Очевидно догадката му бе вярна, защото Туисъл, срещнал удивения му поглед, почервеня от смущение и върна книгата на мястото й.

Харлан извади първия том от 25-ото Сантистолетие на 20-ия Век и започна методично да прелиства страниците му. Движеха се само очите и дясната му ръка. Цялото тяло на Техника бе застинало в напрегната съсредоточеност.

През дълги промеждутъци от биовреме, които се сториха безконечни на Харлан, той ставаше и като си мърмореше нещо под носа, се пресягаше да вземе друг том. В тези кратки паузи пред него обикновено се озоваваше чаша кафе или сандвич.

— Вашето присъствие тук е безполезно — унило каза Харлан.

— Преча ли ти? — запита направо Туисъл.

— Не.

— Тогава ще остана — промърмори Компютърът.

Той ставаше, отиваше до полиците с книгите, взираше се безпомощно в подвързиите им, обхождаше стаята от единия й край до другия и се връщаше на мястото си. Една след друга догаряха многобройните му цигари, като понякога опърляха пръстите му, но той не забелязваше това.

Биоденят беше към своя край.

Сънят бе недостатъчен и неспокоен. На сутринта, в паузата между два тома, помайвайки се над последната си глътка кафе, Туисъл замислено продума:

— Понякога се чудя защо не се отказах от званието Компютър след случая с моето… разбираш какво искам да кажа.

Харлан кимна.

— Мислех да го направя — продължи старецът. — Много ми се искаше да го направя. Цели биомесеци аз отчаяно се надявах, че вече няма да ми се наложи да имам работа с никакви Промени. У мен се появи болезнено отвращение към тях. Започнах дори да се замислям дали имахме право да извършим тези Промени. Забавно, докъде могат да доведат човека емоциите! Ти познаваш праисторията, Харлан. Знаеш какво е представлявала тя сама по себе си. Реалността тогава се е развивала сляпо по линията на най-голямата вероятност. Ако тази максимална вероятност е означавала някаква епидемия или десет Столетия робство, упадък на културата или дори… да потърсим нещо действително ужасно — или дори атомна война, стига подобно събитие да беше възможно в предисторическата епоха, то, да ме порази Времето, всичко това се е случвало. Нищо не е било в състояние да го възпре.

Но възникването на Вечността постави край на тези неща. От 28-ия Век нататък подобни случаи не се срещат в историята. Пресвято Време, та ние издигнахме нашата Реалност на ниво на благоденствие, далеч надхвърлящо всичко, което хората в Първобитното общество са могли да си представят; ако не беше намесата на Вечността, вероятността човечеството да достигне това ниво би била нищожно малка.

„Накъде ли клони? — засрамено си помисли Харлан. — Може би иска да ме застави да работя още по-усилено? Та аз и без това правя всичко, което съм в състояние.“

— Ако сега изпуснем тази възможност — продължаваше Туисъл, — Вечността ще изчезне, и най-вероятно — безвъзвратно. Чрез една грандиозна Промяна Реалността ще се измени по посока на максималната вероятност и аз съм сигурен, че това ще означава атомна война и гибелта на цялото човечество.

— Мисля, че е време да се заема със следващия том — каза Харлан.

— Колко много има още! — безпомощно възкликна Туисъл през следващата пауза. — Дали няма някакъв по-бърз начин?

— Кажете какъв. На мен лично ми се струва, че съм длъжен да прегледам всяка страница, и то от началото до края. Просто не е по силите ми да върша това по-бързо, отколкото го правя.

Той продължи да обръща методично страниците.

— За днес — толкоз! — каза Харлан. — Буквите започват да се размазват пред очите ми и това означава, че е време за сън.

Завършваше вторият биоден.

На третия биоден от издирването в десет часа и двайсет и две минути по Единното Биовреме, Харлан изумено спря погледа си върху една страница и тихо каза:

— Ето го.

— Кое? — не разбра Туисъл.

Харлан вдигна глава: лицето му бе изкривено от удивление.

— Знаете ли, просто не вярвах в това. Да ме порази Времето, аз нито за минута не ви повярвах истински и дори това, което разправяхте за рекламните съобщения и списанията, ми се струваше „бабини деветини“.

Чак сега Туисъл разбра.

— Ти си го намерил!

Той се хвърли върху Харлан и конвулсивно се вкопчи с треперещи пръсти в дебелия том.

Харлан рязко издърпа книгата от ръцете му, затвори я с трясък и я скри зад гърба си.

— Един момент. И без това вие не можете да го намерите, дори и да ви покажа страницата.

— Какво правиш? — пронизително изпищя Туисъл. — Та ти отново го изгуби.

— Не съм го изгубил. Знам точно къде се намира. Но първо…

— Какво първо?

— Компютър Туисъл, остана ни да уредим една незначителна подробност. Вие ми казахте, че ще ми върнат Нойс. Върнете ми я още сега. Искам да я видя.

Туисъл удивено впери поглед в Харлан; изтънялата му бяла коса бе в пълен безпорядък.

— Шегуваш ли се? — запита той.

— Не — рязко отвърна Харлан. — Не ми е до шега. Вие ме уверявахте, че ще уредите всичко… А може би вие се шегувате. Обещахте ми, че ще ми върнат Нойс.

— Да, обещах. Въпросът е решен.

— Тогава покажете ми я жива и невредима.

— Просто не мога да те разбера. Та аз не съм я скрил някъде тук. Нито аз, нито някой друг. Тя си стои в далечното бъдеще, в Сектора, който Финдж бе посочил в своето донесение. Никой и с пръст не я е докоснал. Пресвято Време, нали ти казах, че е в безопасност.

Харлан втренчи поглед в стареца и почувствува, че нервите му се обтягат като корабни въжета.

— Това е игра на думи — задавено каза той. — Добре, тя е в далечното бъдеще, в упоменатия в донесението на Финдж Сектор, но какво ме грее мен това? Свалете бариерата от Времето в 100000-ия.

— Да сваля какво?

— Бариерата. Капсулата не може да мине през нея.

— Но ти изобщо не си споменавал подобно нещо — буйно реагира Туисъл.

— Нима? — запита Харлан крайно удивен.

Наистина ли не бе казал нищо конкретно? Та той бе мислил само за това през всичките тези дни. Никога ли не беше отворил дума за него? Съвсем не можеше да си спомни. Отново се ожесточи.

— Добре — рязко изрече той. — Казвам ви го сега. Свалете я.

— Но това е невъзможно. Бариера, непроницаема за капсулата? Бариера на Времето?

— Искате да кажете, че не сте я поставили лично вие?

— Не съм. Кълна се във Времето.

Харлан почувствува, че пребледнява.

— Тогава… тогава… Значи това е работа на Съвета. Те са знаели всичко и са взели мерки от своя страна, независимо от вас и… и тогава — кълна се във Времето и Реалността! — ще има много да чакат обявлението, Купър, Малансон и всичко, свързано с Вечността. Няма да получат нищо. Нищичко.

— Чакай! Чакай! — Туисъл в отчаяние задърпа Харлан за лакътя. — Овладей се, моето момче. Размисли, размисли добре. Съветът не е поставял никаква бариера.