По-голямата част от стаята бе заета от едно кълбо, което се извисяваше почти до тавана. През отворената врата се виждаха четири малки стълбички, които водеха до яркоосветена площадка.

Отвътре се чуваха гласове и още докато Харлан се оглеждаше, в отверстието се появиха два крака и един човек слезе по стъпалата. Това бе членът на Съвета на Времето — Сенър. Непосредствено след него се появи друг Компютър, който също бе присъствувал на закуската.

Туисъл явно не беше трогнат от това, че ги виждаше тук. Гласът му обаче прозвуча сдържано:

— Още ли са тук членовете на Комитета?

— Само ние двамата — небрежно отвърна Сенър, — Райс и аз. Каква великолепна машина! Напомня ми космически кораб.

Райс имаше голямо шкембе и вечно учуденото изражение на човек, който е уверен, че е прав, но кой знае защо при всички спорове търпи поражение.

— Космическите пътешествия са новото увлечение на Сенър — каза той и потърка топчестия си нос.

Голата глава на Сенър блестеше на светлината.

— Вълнува ме един интересен въпрос, Туисъл — каза той. — Как мислите вие, дали космическите полети се явяват положителни или отрицателни фактори при изчисленията, които обуславят появата на различните Реалности?

— Безсмислен въпрос — каза Туисъл нетърпеливо. — Какъв тип космични пътешествия? В какво общество? При какви обстоятелства?

— Не ставайте формалист, Туисъл. Сигурно все има какво да се каже за космическото пътешествие въобще, абстрактно?

— Само това, че то се самоограничава, че се самоизчерпва с времето и не след дълго отмира.

— Значи е безполезно — с удовлетворение каза Сенър — и следователно е отрицателен фактор. Точно такова е и моето становище.

— А сега, ако обичате… — подкани го Туисъл. — Купър ще бъде тук всеки момент. Не трябва да присъствуват никакви външни лица.

— Разбира се.

Сенър хвана Райс под ръка и го изведе. Дори и от коридора силният му глас още дълго достигаше до тях.

— Мой мили Райс, периодически всички усилия на човечеството се съсредоточават върху космическите полети, които поради самата си същност са обречени. Аз бих могъл да приведа доказателства по този въпрос в матрична форма, но съм сигурен, че и така всичко е ясно за теб. Когато умовете са заети с космоса, всички земни неща остават на втори план. В момента работя над един труд, който смятам да представя на Съвета. В него препоръчвам да се извърши такава Промяна в Реалността, че да се елиминират всички възможности за космични пътешествия.

— О, това биха били твърде крути мерки — прозвуча дискантът на Райс. — В някои цивилизации космичният полет служи като предпазен клапан. Да вземем например Реалност номер 54 от 290-ия, която случайно ми идва наум. Та там…

Гласовете заглъхнаха.

— Странен е този Сенър — каза Туисъл. — Като интелект той струва два пъти колкото всеки член на Съвета, но бедата му е там, че разпилява таланта си в безброй краткотрайни увлечения.

— Мислите ли, че може да е прав? — запита Харлан. — Относно космичните пътешествия.

— Едва ли. Но ние бихме могли да съдим за това по-добре, ако Сенър действително представеше пред Съвета труда, за който спомена. Това обаче няма да стане. Преди да е завършил тезата си, някой нов проблем ще прикове вниманието му и той ще изостави стария. Но както и да е…

Туисъл тупна с длан кълбото и звукът отекна в залата, а миг след това със същата ръка той извади догарящия фас от устата си.

— Е, Техник, можеш ли да се досетиш това какво е? — запита той с игриви нотки в гласа си.

— Прилича на гигантска капсула с покрив — каза Харлан.

— Браво. Отгатна. Наистина е капсула. Но да влезем вътре.

Харлан последва Туисъл в кълбото. То спокойно можеше да побере четири-пет души, но вътрешността му бе съвсем празна. Подът бе гладък, а върху вдлъбнатите стени имаше два прозореца. Това беше всичко.

— А няма ли управляващ механизъм? — запита Харлан.

— Управлението се осъществява дистанционно — отвърна Туисъл, като поглади с ръка гладката стена. — Стените са двойни. Пространството между тях е запълнено със самостоятелно Темпорално Поле. Това е капсула, която може да се придвижва във Времето, неограничена от Каналите му; с нея може да се отлети и отвъд долната граница на Вечността. В мемоара на Малансон открихме много ценни съвети, които ни позволиха да конструираме и построим капсулата. Но да вървим по-нататък.

Пултът за управление се намираше в един отдалечен ъгъл на залата, ограден с масивна преградка. Харлан влезе вътре и мрачно се вгледа в прозорците, затворени с решетки.

— Чуваш ли ме, моето момче? — запита Туисъл.

Харлан трепна и се огледа наоколо. Той не беше забелязал, че Туисъл не го бе последвал вътре. Машинално се отправи към прозореца и видя, че отвън Туисъл му махаше с ръка.

— Чувам ви, сър — отвърна Харлан. — Искате да дойда при вас ли?

— Съвсем не. Ти си заключен.

Харлан се хвърли към вратата и почувствува, че стомахът му се превръща в многобройни студени, влажни възли. Туисъл бе казал самата истина. Да го порази Времето, какво ставаше тук?

— Надявам се, че ще ти е приятно да узнаеш, моето момче — продължи Туисъл, — че тук твоята отговорна мисия свършва. Мисълта за това голямо задължение явно не ти даваше покой; ти задаваше изпитателни въпроси все около него и аз смятам, че знам какво точно имаше предвид. Това не би трябвало да бъде твоя грижа. Аз отговарям за всичко. За съжаление трябва да постоиш малко заключен в стаята с пулта, понеже в мемоара на Малансон е казано, че в момента на излитането на капсулата ти си бил зад пулта и си дал старт. Купър ще те види през прозореца и това ще е достатъчно.

При това ще те помоля в необходимия момент да натиснеш пусковия лост според инструкциите, които сега ще ти дам. Ако и тази отговорност ти се стори твърде голяма, не се вълнувай. Има и друг пулт на управление, паралелен на твоя, зад който седи друг човек. Ако по някаква причина ти не натиснеш лоста, то това ще направи той. И освен това сега аз ще изключа радиовръзката в твоята стая. Ти ще можеш да ни чуваш, но ще бъдеш лишен от възможността да разговаряш с нас. Следователно няма защо да се боиш, че някое твое неволно възклицание би разчупило кръга.

Харлан безпомощно гледаше от прозореца.

— Купър всеки момент ще бъде тук — продължи Туисъл — и след два биочаса капсулата му ще излети към предисторическата ера. А след това, моето момче, проектът ще бъде завършен и ние двамата с теб ще бъдем свободни.

Харлан сякаш потъваше във водовъртежа на някакъв кошмар наяве. Измамил ли го беше Туисъл? Нима от самото начало той бе преследвал единствената цел без излишен шум да го заключи в стаята с пулта за управление? Дали пък когато бе разбрал, че Харлан знае цената си, той с дяволска хитрост не бе измислил този коварен план, като го беше залисал с разговор и омаял с думи, бе го водил тук и там, докато бе узрял моментът да го заключи в тази стая?

Каква бърза и лесна капитулация по отношение на Нойс! „Няма да й направят нищо лошо — бе обещавал Туисъл. — Всичко ще се оправи.“

Как можа да повярва! Ако те наистина нямаха намерение да й навредят по някакъв начин, защо тогава бе нужно да блокират Каналите до 100000-ия Век? Само този факт бе достатъчен, за да излезе наяве плитко скроената лъжа на Туисъл.

Но понеже (глупакът му с глупак!) толкова много му се искаше да повярва, през последните няколко биочаса той се остави да бъде воден за носа, докато накрая се озова заключен в една стая, където вече не се нуждаеха от него, дори и само за да натисне стартовия лост.

Един единствен удар го бе лишил от всичко. Чрез ловък ход козовете в ръцете му се превърнаха в прости двойки и Нойс бе завинаги загубена за него. Наказанието, което го очакваше, не го интересуваше. Той мислеше само за това, че я бе загубил безвъзвратно.

Дори не му беше минало и през ум, че проектът бе така близо до своя край. И, разбира се, това бе причината за неговото поражение.