— Съвсем същите. С разширяване на Вечността ние просто запълваме поредния Сектор и го преобразуваме по модата на съответното Столетие. Затруднения възникват само в енергетичните Векове. Ние… ние още не сме достигнали до този Сектор. (Нямаше смисъл да й казва, че Вечните не можеха да проникнат тук, в „Скритите Столетия“.)

Той забеляза, че нещо не й беше ясно, и бързо добави:

— Не мисли, че учредяването на Секторите е неразумно разхищение. Необходима е само енергия, нищо повече, а нея ние си набавяме от новооткритите звезди…

— Не — прекъсна го тя. — Просто не си спомням.

— Не си спомняш — какво?

— Ти каза, че Дубликаторът е бил изобретен някъде във Вековете около 300-те. А ние в 482-ия нямаме такова нещо. Не си спомням и да се е споменавало за него в историческите филмокниги, които съм чела.

Харлан се замисли. Въпреки че тя бе само два инча по-ниска от него, той изведнъж се почувствува гигант в сравнение с нея. Та тя бе дете, пеленаче, а той — полубог на Вечността, който трябваше да й отвори очите, да я научи на безброй неща и внимателно да я насочи към истината.

— Нойс, мила моя — обърна се Харлан нежно към нея, — да седнем някъде; искам да ти обясня някои неща.

Представата за променлива Реалност, Реалност, която не е нещо установено, вечно и нерушимо, не беше от лесно смилаемите за човека от Времето.

В мъртвата тишина на безсънните си нощи Харлан и досега си припомняше понякога първите си Ученически дни и мъчителните си опити да се изтръгне от влиянието на Времето и да скъса връзката си с родното Столетие.

За около шест месеца Учениците научаваха цялата истина, разбираха, че никога (в буквалния смисъл на думата) нямаше да могат да се върнат у дома. И пречката не бяха само суровите закони на Вечността, които изрично забраняваха това, а и неумолимият факт, че онзи дом, който те са познавали, можеше вече и да не съществува, че в известен смисъл той изобщо не е съществувал.

Учениците възприемаха всичко това по различен начин. Харлан си спомняше как пребледня и посивя лицето на неговия съвипускник Бонки Латурет в деня, когато Инструкторът Яроу разсея и последните им съмнения по този въпрос.

Онази вечер никой от Учениците не сложи и залък в устата си. Те се сгушиха един до друг, сякаш в близостта на телата си търсеха някаква духовна топлина. Там бяха всички с изключение на Латурет, който бе изчезнал. Имаше много смях и шеги, но смехът бе фалшив, шегите — жалко несполучливи.

Някой каза с треперлив и несигурен глас:

— Излиза, че никога не съм имал майка. Ако се върна в 95-ия, навярно ще ми кажат: „Кой си ти? Не те познаваме. Нямаме никакви документи, че си наш син. Изобщо не съществуваш.“

Те се усмихваха нерешително и кимаха с глава — самотни момчета, на които не им бе останало нищо освен Вечността.

А когато дойде време за лягане, откриха Латурет в леглото. Той спеше дълбоко и дишаше учестено. Мястото в свивката на левия му лакът бе леко зачервено от забиването на инжекция и за щастие това също се забелязваше.

Извикаха Яроу и за известно време изглеждаше, че класът щеше да загуби един от Учениците, но накрая всичко се размина. След една седмица Латурет отново седеше на чина си. Харлан обаче знаеше, че раната от онази страшна вечер така и не зарасна никога в душата му.

А сега пред Харлан стоеше задачата да обясни на Нойс Ламбънт, момиче не много по-голямо от онези Ученици, как всъщност стои въпросът с Реалността, и то да го обясни така, че тя да го разбере веднъж завинаги. Бе длъжен да го направи. Друг избор нямаше. Тя трябваше да узнае точно какво ги заплашваше и точно какво трябваше да прави тя.

И той й каза всичко. Седяха в залата за конференции пред маса, предназначена за дванайсет човека, ядяха консерви и замразени плодове и пиеха студено мляко, а той разказваше.

Стремеше се да бъде възможно най-внимателен, но това едва ли бе нужно. Тя веднага схващаше всяко ново понятие и още преди да стигне до средата, за свое голямо удивление Харлан откри, че реакцията й съвсем не бе лоша. Тя не се уплаши. Не показа никакви признаци на отчаяние. Изглеждаше само ядосана.

Лицето й леко порозовя от гнева и от това тъмните й очи сякаш станаха някак по-тъмни.

— Но това е престъпно! — възкликна Нойс. — Кои са Вечните, че си позволяват такова нещо?

— Всичко се прави за благото на човечеството — търпеливо обясни Харлан.

Разбира се, тя не можеше да разбере това. Стана му дори малко жал за ограниченото мислене на Временните.

— За благото на човечеството, така ли? Навярно затова сте унищожили и дубликатора — възмутено каза Нойс.

— Не се тревожи за това. Имаме други, съвсем същите. Запазили сме си.

— Запазили сте си за вас! Но какво ще кажеш за нас, за 482-ия? Би могло да има дубликатори и у нас, нали?

Тя развълнувано размахваше двете си свити юмручета.

— Нямаше да ви донесе нищо добро. Мила моя, не се вълнувай и ме изслушай докрай.

С почти конвулсивно движение (за в бъдеще трябваше да се научи как да я докосва естествено, без да изпитва глупавия страх, че ще прочете отвращение на лицето й) той взе ръцете й в своите и ги стисна здраво.

Няколко секунди тя се опитваше да се освободи, след това се отпусна. Дори се позасмя.

— Хайде, глупчо, продължавай и не гледай толкова мрачно. Та аз не обвинявам теб!

— Не бива да обвиняваш никого. Няма виновни. Правим това, което трябва. Случаят с дубликатора е един от класическите примери. Учил съм за него още в училище. Като удвояваш предмети, можеш също така да удвояваш и хора. Във връзка с това възникват много сложни проблеми.

— Но нима самото общество не е в състояние да реши собствените си проблеми?

— По принцип да, но ние изучихме подробно цялата епоха и се убедихме, че обществото не е намерило задоволително решение на този въпрос. Не забравяй, че техният неуспех засяга не само самите тях, но и всичките им потомци. Всъщност проблемът за дубликатора изобщо не може да има задоволително решение. Той е просто едно от онези престъпни явления като атомните войни и халюцинациите, породени от наркотици, които не бива да бъдат допускани. Всички изследвания в тази насока дават незадоволителни резултати.

— А откъде сте толкова сигурни в правотата си?

— Но ние разполагаме със съвършени изчислителни машини, Нойс; Кибермозък, който превъзхожда всичко, създадено от човешка ръка в тази област. Той калкулира всички възможни Реалности и градира вариантите на всяка от тях според това доколко са желателни, като взима под внимание хилядите и хиляди променливи величини.

— Машини! — презрително каза Нойс.

Харлан се намръщи, но бързо омекна.

— Хайде, мила, не говори така. Естествено, неприятно ти е да узнаеш, че животът съвсем не е така солиден, както винаги си смятала. Само преди година ти и целият твой свят може да сте били една сянка на вероятност, но какво значение има това сега? Ти имаш свои спомени; спомняш си детството, родителите си, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай ти просто като че действително си изживяла всичко това, нали? Разбираш ли ме, Нойс? Искам да кажа, че е все едно дали всъщност е било така или не.

— Не зная. Ще трябва да помисля по тези неща. Ами ако утрешният ден е просто един сън или сянка, или каквото там го наричате?

— В такъв случай ще има нова Реалност и ти ще бъдеш нова, с нови спомени. Всичко ще изглежда така, като че нищо не се е случило, с единствената разлика, че общата сума на човешкото щастие ще се е увеличила отново.

— Това някак си не ме удовлетворява.

— Освен това — бързо добави Харлан — сега нищо не те заплашва. Нова Реалност ще има, но ти се намираш във Вечността и Промяната няма да те засегне.

— Но нали каза, че просто няма значение? — запита Нойс мрачно. — Тогава защо ти бяха всички тези неприятности?

— Защото си ми нужна такава, каквато си — с неочакван плам отвърна Харлан. — Точно такава. Не искам да се промениш с нищичко.