— Представете си — каза той с обичайния си глас, — аз съм ял човек.

Можах само да издам някакво слабо „Ах!“ Но Херман, зашеметен от прекомерния шок, не можа да не измърмори:

— Господи! Защо?

— Моето ужасно нещастие се състои в това, че съм извършил такова нещо — рече Фалк с отмерен, сподавен глас. Девойката, безчувствена, продължаваше да шие. Госпожа Херман отсъствуваше — беше в една от каютите, при Лена, която беше болна от треска; но Херман ненадейно вдигна силно ръце нагоре. Бродираната му шапчица падна и в един миг само той бе успял да разчорли цялата си коса по най-необичаен начин. В това състояние се мъчеше да каже нещо; с всяко усилие очите му сякаш изпъкваха все по-силно навън; главата му изглеждаше като разръфан парцал. Той се задушаваше, задъхваше се, преглътна и успя да изкрещи единствената дума:

— Звяр!

От този момент нататък, докато Фалк излезе от рубката, девойката, скръстила ръце над работата в скута си, не свали очи от него. А неговите очи, заслепени от чувствата на сърцето, се мятаха из цялата рубка, търсейки само да избягнат гледката на Хермановата ярост. Тази ярост беше глупава и ставаше почти ужасна поради безмълвието на останалите присъствуващи. Тя заслужаваше презрение и беше още по-страшна поради ужаса, който бе завладял този човек — от страхотната откровеност, сгромолясала се върху него с признанието на подобен факт. Той се движеше с големи крачки, задъхваше се. Искаше да узнае от Фалк как се е осмелил да дойде и да му каже това? Смятал ли той, че му подобава да седи в тази рубка, където живеели жена му и децата му? Да кажел на племенницата си! Очаквал от него да каже на племенницата си! На дъщерята на собствения му брат! Безсрамник! Чувал ли съм някога подобна наглост, обърна се той към мен.

— Този човек тук би трябвало да се махне и да се скрие от погледите на хората, вместо да…

— Но това е голямо нещастие за мен! Но това е голямо нещастие за мен! — възкликваше Фалк от време на време.

Херман обаче продължаваше да налита все по-често върху ъглите на масата. Най-после, загубил единия си чехъл и скръстил ръце на гърдите, той отиде с един бос крак много близо до Фалк, за да го попита дали смята, че някъде по земята има толкова занесена жена, която да се омъжи за подобно чудовище. „Смята ли? Смята ли? Смята ли?“ Опитах се да го задържа. Той се отскубна от ръцете ми; намери чехъла си и мъчейки се да го обуе, се развилня, както стоеше на един крак — а Фалк, с невъзмутимо лице и отвръщайки поглед от него, обхвана цялата си мощна брада с огромната си длан.

— Правилно ли беше тогава за мен аз самият да умра? — запита той замислено. Сложих ръка на рамото му.

— Идете си — прошепнах поверително, без ясна причина за този ми съвет: само желаех да се тури край на отвратителния шум, вдиган от Херман. — Идете си.

Той погледна изпитателно Херман за момент, преди да се помръдне. Излязох и аз от рубката, за да го изпратя на кораба. Но на кърмата той се спря.

— Това е моето нещастие — изрече със спокоен глас.

— Бяхте неразумен да го изтърсите по такъв начин. В края на краищата не чуваме подобни откровения всеки ден.

— Какво иска да каже този човек? — размишляваше той полугласно. — Някой трябваше да умре, но защо аз?

Известно време остана в тъмното, без да продума, почти невидим. Съвсем ненадейно ме сграби за лактите и ги притисна силно до тялото ми. Почувствувах се съвършено безсилен така, както ме беше пристегнал, а гласът му, шепнейки в ухото ми, трепереше.

— По-лошо от глад беше, капитане, разбирате ли какво значи това? А можех да убия тогава — или да бъда убит. По-добре оня железен лост да ми беше разбил черепа преди десет години. А сега съм принуден да живея. Без нея. Разбирате ли? Може би за дълги години. Но как? Какво може да се направи? Ако си бях позволил да я погледна веднъж, щях да си я отнеса пред оня човек, на ръце — ей така.

Усетих как бях грабнат от палубата и после изведнъж пуснат долу — и политнах назад, смутен и натъртен. Какъв мъжага! Всичко наоколо беше спокойно; той си беше отишъл. Чух гласа на Херман да вилнее в рубката и влязох вътре.

Отначало не бях в състояние да разбера нито една дума, но госпожа Херман, която, привлечена от шума, бе дошла известно време преди това и на чието лице личеше израз на изненада и леко неодобрение, сега показваше всички признаци на дълбока, безпомощна тревога. Съпругът й изстреля по нея цяла серия гърлено произнесени думи, а тя, посягайки мигновено с едната си ръка към стената, сякаш за да се предпази да не залитне, стисна с другата роклята, която падаше свободно на гърдите й. Той говореше крайно разпалено на двете жени, почти цялата му риза бе изскочила навън от колана и провиснала; удряше с крак, обръщайки се ту към едната, ту към другата, понякога вдигаше внезапно и двете си ръце нагоре над разчорлената си глава и ги държеше в това положение, докато изричаше високо цяла тирада закани; после ги скръстваше на гърдите си и съскаше с възмущение, като повдигаше рамене и протягаше напред глава. Девойката плачеше.

Тя не беше променила позата си. От спокойните й очи, които, следвайки Фалк при излизането му, бяха останали загледани тъжно във вратата на рубката, сълзите се сипеха бързо по ръцете, върху работата в скута й, едри, топли и тихи като пролетен дъжд. Тя плачеше без гримаси, без шум — много трогателно, много тихо, с изписано на лицето повече съжаление, отколкото болка, така както човек плаче повече от съчувствие, отколкото от скръб, — а Херман, застанал пред нея, вилнееше. Долових на няколко пъти думата „Mensch“ (човек); а също така и „fressen“, която след това видях в моя речник. Тя значи „изяждам“. Херман като че ли искаше някакъв отговор от девойката; цялото му тяло се люлееше. Тя продължаваше да бъде няма и съвършено спокойна; най-сетне възбудата му взе връх над нея; тя събра дланите на ръцете си, устните й се разтвориха, но не издаде никакъв звук. Гласът му гълчеше рязко, ръцете му вършееха като вятърна мелница — внезапно той размаха дебелия си юмрук към нея. Тя избухна в силни ридания. Той изглеждаше потресен.

Госпожа Херман се впусна напред, като бързо избърбори нещо.

Двете жени се прегърнаха и прихванала с една ръка племенницата си през кръста, госпожа Херман я изведе навън. Очите на лелята просто течаха, цялото й лице беше обляно в сълзи. Тя поклати глава назад към мен отрицателно, чудя се и до ден-днешен защо. Главата на девойката се беше съвсем отпуснала на рамото й. След миг двете жени се изгубиха от очи.

Тогава Херман седна и заби поглед в пода на рубката.

— Ние не сме запознати с всички обстоятелства — дръзнах да наруша мълчанието аз. Той отговори троснато, че не желаел да ги знае. Според неговите представи никакви обстоятелства не можели да извинят едно престъпление и в никакъв случай такова престъпление. Това било общо мнение по въпроса. Дълг било на едно човешко същество да умре от глад. Фалк следователно бил звяр, животно; подъл, долен, мерзък, отвратителен, безсрамен и лукав. Той го мамел от миналата година. Херман бил обаче склонен да смята, че Фалк се е побъркал не много отдавна, защото никой здравомислещ човек не би признал без нужда, без полза, без най-малка причина и без оглед на чувството за собствено достойнство и душевно спокойствие, че е ял човешко месо. „Защо ще го казва? — викаше той. — Кой го питаше?“ Това потвърждавало жестокостта на Фалк, защото в края на краищата егоистично причинил (на Херман) много болка. Херман предпочитал да не знае, че такова нечисто създание е прегръщало неговите деца. Надявал се все пак, че аз не ще разкажа нищо за цялата тази история на брега. Не желаел да се разнесе мълва, че е бил близък с един човекоядец — един обикновен канибал. Колкото до сцената, която той, Херман, направил (аз я преценявах като съвсем ненужна), нямало да се главоболи и да се въздържа заради някакъв си господин, който само обикалял, за да ухажва и завърта главите на момичетата, когато знаел много добре, че никоя благовъзпитана и привързана към дома си девойка не би и помислила да се омъжи за него. Поне той не можел да си представя как някоя девойка би могла да стори това.