Той не очакваше никакъв отговор. Абсолютно никакъв. Защото наистина какъв отговор би могло да му се даде. Но след малко помощник-капитанът чу с удивление слабия и упорит глас в ухото си, невръстно слабия звук, останал непобеден в гигантския шум:

— Може би.

Това беше някакъв глух вик, по-трудно уловим от шепот. И ето че гласът се върна отново, полузадушен от страхотния трясък, като кораб, който се бори срещу вълните в океана.

— Да се надяваме! — провикна се той, слаб, самотен и невъзмутим, чужд на представите за надежда или страх; и после протрептя в несвързани думи:

— Корабът… Това… Никога — все пак… за най-доброто.

Джукс се отказа да се напряга повече.

После гласът, сякаш бе единственото нещо, способно да устои на силата на бурята, като че ли започна да се усилва и да става по-устойчив при последните разпокъсани викове:

— Продължава да блъска… строителите… свестни хора… И да рискуваме… Раут… добър мъж.

Капитан Макхуър свали ръката си от раменете на Джукс и с това престана да съществува за своя помощник, толкова беше тъмно; след напрегнатото усилие на всеки мускул Джукс се отпусна целият. Ведно с терзаещата болка на върховно изпитание така много му се спеше, сякаш беше бит и измъчван до крайна изнемога. Вятърът сграбчи главата му и се опита да я изтръгне от раменете; дрехите му, пълни с вода, тежаха като олово, студени и със стичащи се по тях струйки, подобно на броня от топящ се лед; той затрепери — и тази тръпка продължи дълго; с ръце, стиснали здраво това, за което се държеше, той се остави да потъне бавно в дълбините на телесното страдание. Беше съсредоточил мислите си върху себе си някак безцелно и празно и когато нещо го побутна леко отзад в коленете, той, както се казва, цял подскочи от уплаха.

При внезапното си навеждане напред Джукс се блъсна в гърба на капитан Макхуър, който не се и помръдна; и тогава една ръка го сграбчи за бедрото. Настъпило бе затишие, някакво заплашително затишие на вятъра, бурята си поемаше дъх — и той почувствува, че го опипват грубо. Беше боцманът. Джукс разпозна тези ръце, толкова дебели и огромни, като че ли принадлежаха на човек от някаква нова порода.

Боцманът бе стигнал до мостика, пълзейки срещу вятъра, и бе усетил с темето си нозете на първия помощник. Веднага се сви и започна да изследва тялото на Джукс отдолу нагоре с благоразумни, извинителни опипвания, както подхождаше на подчинен.

Той беше грозен, дребен на ръст и начумерен моряк на петдесет години, силно окосмен, късокрак, с дълги ръце, приличащ на остаряла маймуна. Имаше огромна сила; в големите му непохватни лапи, издадени напред като кафяви боксови ръкавици в края на косматите ръце, най-тежките предмети биваха подмятани като играчки. Освен прошарената вълна на гърдите, заплашителните обноски и дрезгавия глас той не притежаваше нито един от класическите белези на хората от неговата категория. Добрият му нрав стигаше почти до глуповатост: всеки си правеше с него каквото иска; човек с лек и общителен характер, в него нямаше нито капка инициатива. Поради тези причини Джукс не го обичаше; но капитан Макхуър, за безкрайно неудоволствие на Джукс, изглежда, смяташе, че той е първокласен боцман.

Боцманът се изправи, хващайки се за дрехата на Джукс, позволил си тази свобода с най-голяма сдържаност и само дотолкова, доколкото това му се налагаше поради бурята.

— Какво има, боцмане, какво има? — извика Джукс подразнен. Какво ли би могъл да търси на мостика този загубен боцман? Тайфунът бе изнервил Джукс. Пресипналото мучене на другия, макар и неразбираемо, като че ли подсказваше състояние на живо задоволство. Не можеше да има никаква грешка. Старият глупак се радваше на нещо.

Другата ръка на боцмана бе напипала някакво друго тяло, защото с променен тон на гласа си той започна да пита:

— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър?

Вятърът заглуши неговия вой.

— Да! — изкряска капитан Макхуър.

Всичко, което боцманът в резултат на крайно изобилие от викове можа да обясни на капитан Макхуър, беше странната новина, че „Всички тия китайци в средната палуба са се измъкнали, сър“.

Откъм подветрената страна Джукс чуваше двамата да крещят на шест инча от лицето си, както в тиха нощ можете да чуете двама души на половин миля един от друг да разговарят през някоя нива. Той долови сърдитото „Какво? Какво?“ на капитан Макхуър и напрегнатия дрезгав глас на другия.

— Накуп… видях ги лично… Ужасна картина, сър… сметнах да… ви кажа.

Джукс остана безучастен, сякаш се чувствуваше освободен от отговорност поради силната буря, която правеше съвсем безполезна, дори самата мисъл за предприемане на нещо. Освен това още твърде млад той бе така погълнат от стремежа да запази сърцето си абсолютно калено срещу най-лошото, което можеше да дойде, че бе започнал да чувствува непреодолимо отвращение към всякакъв друг вид дейност. Не бе уплашен; знаеше това, защото, твърдо уверен, че никога няма да види следващия изгрев на слънцето, запази спокойствие в тази си увереност.

Това са онези моменти на бездействен героизъм, на какъвто дори свестни хора се поддават понякога. Мнозина капитани на кораби без съмнение могат да си спомнят подобен случай из своя опит, когато точно такъв транс на дяволски стоицизъм е обземал внезапно целия екипаж на кораба. Джукс обаче нямаше богат опит с хора или с бури. Той мислеше, че е спокоен, неумолимо спокоен; но в действителност бе смутен; не до степен на малодушие, а само доколкото един порядъчен мъж би си позволил това, без да изпита отвращение към самия себе си.

Това беше по-скоро едно наложено насила вцепеняване. То идва в резултат на продължителното силно напрежение от една буря; от постоянно увеличаващата се степен на нещастието; и после — телесната умора от самото усилие да останеш жив сред прекалената суматоха; пронизваща и натрапчива умора, която прониква дълбоко в гърдите на човека, за да гнети и съкруши сърцето му, това сърце, което е непоправимо и което пред всички блага на земята — дори пред самия живот — жадува за спокойствие.

Джукс бе зашеметен много повече, отколкото сам предполагаше. Той се държеше — целият мокър, целият измръзнал, с вдървени ръце и крака; и в момент на халюцинация от бързи видения (казват, че давещият се виждал целия си живот) пред него изплуваха всевъзможни спомени, които нямаха никаква връзка със сегашното му положение. Спомни си баща си например: достопочтен търговец, който при един неблагополучен прелом в работите си тихичко легна болен и веднага умря в състояние на пълно примирение. Джукс не си спомни за тези обстоятелства, разбира се, но оставяйки иначе безучастен, той сякаш видя съвсем ясно лицето на нещастния човек; една игра на карти, която бе играл, когато бе още почти момче, в залива Тейбъл на борда на някакъв кораб, който след това бе потънал с целия си екипаж; дебелите вежди на първия си капитан; и без всякакво вълнение си спомни за майка си — така, както преди години влизаше безшумно в нейната стая и я намираше там да седи с книга в ръка, за майка си, и тя мъртва сега, — решителна жена, останала в затруднено положение, която така енергично се бе заела с неговото възпитание.

Всичко това едва ли бе траяло по-дълго от секунда, може би не и толкова дори. Една тежка ръка бе паднала върху раменете му; гласът на капитан Макхуър произнасяше неговото име в ухото му.

— Джукс! Джукс!

Той долови тона на дълбоко безпокойство. Вятърът бе налетял с цялата си тежест върху кораба, мъчейки се да го затисне сред вълните, които съвсем го заливаха, сякаш бе потопен надълбоко пън; а увеличаващата се сила на грохота се носеше отдалеч чудовищно застрашителна. Високите вълни връхлитаха от тъмното с призрачната светлина на гребените си — светлината на морската пяна, която с яростен, кипящ, мътен проблясък показваше върху стройния корпус на кораба надвесването, сгромолясването и кипящото бясно разливане на всяка вълна. Нито за момент корабът не можеше да се отърси от водата; Джукс, вдървен, съзря в неговото движение лошия призрак на напълно безконтролно мятане по водата. Той повече не се бореше с разум. Това беше началото на края, и нотката на живо безпокойство в гласа на капитан Макхуър го отврати като проява на сляпо и пагубно безумие.