«Ето че говорите необмислени неща, Джукс», казва той, като поглежда нагоре с неговия бавен маниер, който те кара да чувствуваш болка по цялото си тяло. «Трябва да измислим нещо, което да бъде справедливо за всички.»

Имах безкрайно много работа за свършване, както можеш да си представиш, та пратих хората да работят и тогава рекох да ида да си подремна малко. Не бях поспал в леглото си и десетина минути, когато прислужникът се втурва вътре и започва да ме дърпа за крака.

— За бога, мистър Джукс, излезте навън! Елате на палубата, сър. О, моля ви, излезте!

Тоя приятел ми изкара съвсем акъла. Не знаех какво се беше случило: друга буря или що. Не чувах никакъв вятър.

— Капитанът ги пуска навън. О, той ги пуска навън! Изскочете на палубата, сър, и ни спасете. Главният механик току-що изтича долу за пистолета си.

Това е, което чух да казва тоя глупак. Татко Раут обаче се кълне, че отишъл долу само за да си вземе чиста носна кърпа. Както и да е, с един скок се намерих в панталоните си и изхвръкнах на задната палуба. Нямаше съмнение — отпред, под мостика, се вдигаше голям шум. Четирима от хората работеха с боцмана при кърмата. Подадох им няколко от карабините, които всички кораби по Китайското крайбрежие носят в каютата, и ги поведох към мостика. По пътя се сблъсках със Стария Сол, който изглеждаше уплашен и смучеше незапалена пура.

— Ела с нас — викнах му.

Седмината се втурнахме нагоре към щурманската рубка. Всичко бе свършило. Старият беше там, все още с високите ботуши, изтеглени нагоре до бедрата, и по жилетка — станало му е горещо, докато го измисли, предполагам. До него младокът, чиновник на Бън Хин, мръсен като коминочистач, с все още позеленяло от уплаха лице. Веднага долових, че нещо ще ми се стовари на главата.

— По дяволите, какви са тези глупави комедии, мистър Джукс? — пита старият, ядосан донемайкъде. Признавам откровено, загубих и ума, и дума. — За бога, мистър Джукс, казва — веднага приберете тия карабини от хората. Някой сигурно ще пострада твърде скоро, ако не го направите. Да отида по дяволите, ако тоя кораб не е по-лош от лудница! Внимавайте добре сега. Искам ви тук горе, да ни помогнете, на мен и на китаеца на Бън Хин, да преброим тия пари. Вие също не бихте имали нищо против да помогнете, мистър Раут, без друго сте вече тук. Колкото сме повече, толкова по-добре.

Той беше разрешил всичко в главата си, докато съм отишъл да си подремна. Ако бяхме английски кораб или дори само да бяхме оставили товара си от кули в някое английско пристанище, като Хонконг например, щяхме да си навлечем безкрай анкети и главоболия, претенции за нанесени вреди и тъй нататък. Но тия китайци познават чиновниците си по-добре, отколкото ние.

Бяха отворили вече люковете и те всички бяха на палубата след една нощ и един ден там долу. Свят ти се завиваше да гледаш толкова много измъчени, диви лица, събрани заедно. Тия бедняци зяпаха към небето, към морето, към кораба, сякаш бяха очаквали целият да бъде разбит на парчета. И нищо чудно! Бяха изтърпели такова нещо, което би разтърсило до дъно душата на всеки бял човек. Но нали казват, че китаецът нямал душа. Той има обаче нещо в себе си, което е дяволски кораво. На един от тях (измежду онези, които бяха зле пострадали) едното око беше почти съвсем избито. То стоеше изпъкнало навън от главата му, голямо колкото половин кокоше яйце. Такова нещо би накарало един бял човек да лежи по гръб цял месец; а ето, въпреки всичко, тоя приятел си проправяше път с лакти насам-натам из тълпата и приказваше с другите, сякаш нищо не му се бе случило. Те вдигаха голяма врява помежду си, но когато старият покажеше плешивата си глава над предната страна на мостика, до един преставаха да дърдорят и повдигаха очи към него.

Изглежда, че след като бе обмислил всичко, той накарал оня служител на Бън Хин да слезе долу и да им обясни единствения начин, по който можели да си получат обратно парите. По-късно ми каза, че тъй като всичките кули били работили на едно и също място и за един и същ период от време, той сметнал, че ще извърши възможно най-справедливото нещо за тях, ако разпредели всичките пари, които бяхме събрали, по равно между цялата група. Нямало как да различи доларите на един от тези на друг, каза той, а ако запита всеки колко пари е донесъл на кораба, ще го излъжат и ще изпадне в трудно положение. Мисля, че тук беше прав. Колкото до това да даде парите на някой китайски чиновник, който би могъл да се намери във Фу-Чау, той рече, че било все едно да сложи веднага всичко в собствения си джоб. Предполагам, че и те така мислеха.

Свършихме с разпределянето, преди да се стъмни. Каква картина беше само: морето развълнувано, корабът — развалина в истинския смисъл, тия китайци се клатушкат нагоре по мостика един по един да получат дела си, а старият, все още с ботушите и по жилетка, стои на входа на щурманската рубка, зает с плащането, облива се в пот като не знам какво и от време на време се нахвърля остро върху мен или Татко Раут за това или онова, което не допада на вкуса му. Занесе лично дела на осакатените при люк №2. Бяха останали три долара и те бяха разделени на тримата най-пострадали кули, по един на всеки. След това се заловихме за работа и изринахме навън върху палубата купчини мокри дрипи, всевъзможни парчетии от разни безформени неща, на които не би могъл да дадеш някакво наименование, и ги оставихме сами да си разрешават въпроса за собствеността им.

Без съмнение постъпката на капитана се оказа наистина най-добрият начин за потулване на работата в изгода на всички заинтересовани. А ти какво ще кажеш за това, изнежено конте такова, дето служиш на тоя твой пощенски параход? Старият главен механик твърди, че това очевидно било единственото, което бихме могли да направим. Оня ден капитанът ми рече: «Има неща, за които нищо не е казано в книгите.» Мисля, че той се отърва твърде лесно от тая работа, като имам предвид колко е недодялан.“

Няколко души, всички повече или по-малко свързани с морето, вечеряхме в едно малко крайречно ханче на някакви си тридесет мили от Лондон и на по-малко от двадесет мили от онзи плитък и опасен гьол, който нашите крайбрежници наричат с гръмкото име „Германски океан“. Широките прозорци ни предлагаха изглед към Темза, надолу покрай Лоуър Хоуп Рийч. Но вечерята беше отвратителна и всичката наслада беше само за очите.

Разговорът ни беше пропит с онзи вкус на солена вода, който за толкова много от нас е бил самата същина на живота. Всеки, който е познал горчивината на океана, ще запази завинаги нейния вкус в устата си. Един-двама от нас, разглезени от живота на сушата, се оплакаха, че са гладни. Беше невъзможно да погълне човек нещо от това ядене. И действително някаква странна остарялост имаше във всичко. Дървената трапезария стърчеше над крайбрежната кал като наколно жилище; дъските на пода изглеждаха прогнили; грохнал стар келнер преплиташе жалостно крака насам-натам пред един допотопен и прояден от червеи нисък бюфет; очуканите чинии сякаш бяха изровени от кухненска купчина смет близо до някое населено езеро; а котлетите напомняха за още по-древни времена. Те просто те принуждаваха да си представиш онази мрачна епоха, когато първобитният човек, извличайки първите наченки на кулинарното изкуство от мъглявото си съзнание, обгорял парчетата месо на огън от съчки в компанията на други добри приятели, а после, сит и щастлив, сядал сред оглозганите кокали, за да разкаже безизкусните си приключения — разкази за глад, за лов и… кой знае, за жени може би!

Но за наш късмет виното се случи старо като келнера. И тъй, кажи-речи гладни, но, общо взето, твърде щастливи, ние се облегнахме назад и заразказвахме нашите безизкусни истории. Говорихме за морето и всичките му дела. Морето никога не се променя и делата му въпреки всичките хорски приказки са обвити в тайнственост. Но ние бяхме съгласни, че времената са се променили. И приказвахме за стари кораби, за премеждия по море, за аварии, за отнесени мачти; и за един мъж, който с помощта на импровизирано кормило бе докарал благополучно кораба си до Ливърпул чак от устието на реките Парана и Уругвай. Приказвахме за крушения, за недоимък на хранителни припаси и за героизъм — или поне за онова, което вестниците биха нарекли героизъм по море — проява на добродетели, твърде различни от героизма на първобитните времена. И от време на време, когато оставахме смълчани, се взирахме в гледката на реката.