Един кораб на Пиренейско-Източната параходна компания минаваше надолу по течението.
— На тия кораби човек може да получи чудесна вечеря — забеляза един от групата. Друг мъж със силни очи прочете името на носа му — „Аркадия“.
— Какъв красив кораб! — промълвиха някои от нас. Следваше го малък товарен параход и по флага, който смъкнаха, докато го наблюдавахме, познахме, че е норвежки. Параходчето изпускаше страшно много дим и преди още той да се бе разнесъл, пред прозорците ни се появи дървен платноход, не много дълъг, с високи бордове, теглен на буксир от влекач с гребно колело. Целият му екипаж беше излязъл отпред, зает с въжетата на фокмачтата, а на задната му палуба една жена с червено наметало, съвсем сама с рулевия, крачеше напред-назад по палубата с някакво сиво плетиво в ръце.
— Германски, бих казал — рече някой.
— Капитанът е взел и жена си на борда — забеляза друг. А светлината на розовия залез, пламнал зад пушеците на Лондон, която хвърляше върху мачтите на платнохода блясък, искрящ като бенгалски огън, изчезна от Хоуп Рийч.
Тогава един измежду нас, който не бе проговорил досега — мъж на повече от петдесет години, командувал кораби в продължение на четвърт век, — като гледаше след отдалечаващия се платноход, който се плъзгаше целият черен върху лъскавата повърхност на реката, каза:
— Това ми напомня един невероятен епизод в моя живот преди много години, когато за първи път получих назначение като капитан на един платноход, който тогава товареше стока в едно пристанище на Далечния изток. Градът беше същевременно столица на някакво източно кралство, беше разположен нагоре по реката, така както може би Лондон на тая стара наша Темза. За мястото не е необходимо да се казва повече, защото подобно нещо би могло да се случи навсякъде, където има кораби, капитани, влекачи и осиротели племенници, девойки с неописуема красота. А необикновеността на епизода засяга само мен, моя враг Фалк и приятеля ми Херман.
Думите „приятеля ми Херман“ като че ли бяха казани особено подчертано, което предизвика един от нас (защото ние току-що бяхме приказвали за героизъм по море) да каже безцелно и равнодушно:
— И тоя Херман герой ли беше?
— Съвсем не — рече прошареният ни другар. — Никакъв герой. Той бе Schiffüherer — водач на кораб. Така в Германия наричат капитана на търговски кораб. Предпочитам нашите наименования. Алитерацията е хубава и има нещо в наименованията, което придава на нас като колектив чувството за дружно съществуване: ученик, помощник, капитан — в древния и почетен мореплавателски занаят. Колкото до моя приятел Херман, той може би беше първокласен майстор в почетния занаят, но официалното му название беше Schiffüherer и имаше простичкия, тромав вид на заможен чифликчия, вид, съчетан с добродушното хитроумие на дребен търговец. С бръснатата си брада, закръглени крайници и тежки клепачи той не приличаше на трудов човек, а още по-малко на някой, тръгнал да търси морски приключения. И все пак се трудеше усилено по моретата по свой начин почти както търговецът работи зад тезгяха си. А корабът му беше средството, с което издържаше своето нарастващо семейство.
Това беше тежък, здрав, тъпонос кораб, който събуждаше у човек представата за примитивна солидност, както дървеното рало на нашите прадеди. По него имаше и други намеци за грубоватост и домашна обстановка. Необикновените дървени издатъци, каквито не съм виждал на никой друг кораб, бяха причина четвъртитата му кърма да прилича на задницата на мелничарска каруца. Четирите задни илюминатора на рубката му, всеки с по шест малки зеленикави стъкла в кафяво боядисана дървена рамка, биха могли да минат за прозорци на селска къща сред полето. Миниатюрните бели перденца и зеленината в саксиите зад стъклата допълваха приликата. При един или два случая, когато минавах под кърмата му, бях забелязал от моята лодка една закръглена ръка в момента, когато наклонява някаква лейка, и наведената с пригладена коса глава на една девойка, която винаги ще наричам племенницата на Херман, защото в действителност никога не чух името й въпреки голямата ми близост със семейството. Тази близост обаче се породи по-късно. Същевременно, понеже познавах добре останалите кораби в онова източно пристанище, в мен не остана никакво съмнение относно Хермановите възгледи за хигиенично облекло. Очевидно той бе убеден, че трябва да носи хубави, дебели фланелени дрехи. През повечето дни човек можеше да види малки роклички и детски престилки, проснати да съхнат по бпзанвантите, или мъничка редица чорапи да се развява на фала; но веднъж на две седмици семейното пране се излагаше на показ в пълен състав. То покриваше изцяло задната палуба. Следобедният ветрец подтикваше към причудлива и отпусната дейност цялата тази събрана на едно място маса от дрехи с нейните смътни намеци за удавени, обезобразени и сплескани човешки същества. Туловища без глави размахваха към теб ръце без длани; крака без глезени и ходила ритаха по фантастичен начин с енергични замахвания и веднага пак увисваха; а имаше и дълги бели облекла, които, като поемаха вятъра през поръбените си с дантела деколтета, за миг се надуваха силно, сякаш ги изпълваха едри и невидими тела. В такива дни човек можеше да различи този кораб от голямо разстояние по чудноватото изобилие на цветове, разбунтувало се зад бизанмачтата му.
Той бе пуснал котва точно пред мен и името му бе „Диана“ — Диана не от Ефес, а от Бремен. Това бе оповестено с бели букви, високи един фут, разположени на широки междини една от друга през цялата кърма (малко като надпис на фирма на магазин) и под селските прозорчета. Това крайно неподходящо име поразяваше човека като наглост, проявена спрямо паметта на най-очарователната измежду всички богини; защото, независимо от факта, че старата черупка бе физически неспособна да се занимава с какъвто и да било лов, към нея принадлежеше и една банда от четири дечурлига. Те надничаха над парапета към преминаващите лодки и понякога пускаха разни предмети в тях. При такъв един случай, известно време преди да се бях запознал с Херман, за да му го кажа, върху шапката ми падна една отвратителна парцалена кукла, която принадлежеше на най-голямата дъщеря на Херман. Все пак тези малчугани се държаха, общо взето, добре. Те имаха светли коси, кръгли очи, мънички, топчести нослета и твърде много приличаха на баща си.
Тази „Диана“ от Бремен бе най-невинен стар кораб, който, изглежда, не знаеше нищо за злото море, както на сушата има домове, които не знаят нищо за покварения свят. И чувствата, които предизвикваше, бяха чисти и предимно от домашен характер. Този кораб беше същински дом. Всичките тези мили дечица бяха проходили на просторната му задна палуба. В такива мисли има нещо красиво, дори трогателно. Бих казал дори, че на неговите въжета те точеха зъбчетата си. Много пъти наблюдавах бебето Херман (Николас) как увлечено гризе увисналия край на фокбомбрамбраса. Любимото място на Николас беше под главната скрепителна планка. Щом го пуснеха на свобода, той допълзяваше там и първият моряк, който минеше край него, го донасяше обратно при вратата на рубката, като го държеше внимателно и високо в омазаните си с катран ръце. Предполагам, че трябва да е имало постоянна заповед в този смисъл. По време на тези пренасяния бебето, което беше единственият избухлив човек на кораба, се мъчеше да удари по лицето яките млади германски моряци.
Госпожа Херман, привлекателна, пълничка домакиня, се обличаше на кораба с широки сини рокли на бели точки. Когато я сварвах, както се случи веднъж или два пъти, пред елегантното малко корито да търка енергично бели яки, бебешки чорапи и летните вратовръзки на Херман, тя се изчервяваше с моминско смущение и вдигайки мокрите си ръце, ме поздравяваше отдалеч с приятелски кимвания. Ръкавите й бяха навити до лактите и златната й венчална халка блестеше сред сапунената пяна. Гласът й беше приятен, имаше ведро изражение, гладки кичури много светла коса и весели очи. Тя имаше нежни майчински обноски и не беше особено приказлива. Когато тази простодушна матрона се усмихнеше, на свежите й широки бузи се образуваха младежки трапчинки. Племенницата на Херман обаче — сираче и много мълчалива — не видях никога дори да се опита да се засмее. Но това не беше признак на меланхолия от нейна страна, а по-скоро сдържаност като израз на младежка сериозност.
