Двама бели отговаряха за търговската станция. Кайер, началникът, беше нисък и дебел; Карлие, помощникът му, беше висок, с голяма глава и доста широк торс върху чифт дълги тънки нозе. Третият човек от състава на станцията беше един негър от Сиера Леоне, който твърдеше, че се казва Хенри Прайс. Неизвестно по каква причина обаче туземците надолу по реката го бяха прекръстили Макола и той си остана с това име по време на всичките си скитания из страната. Говореше английски и френски с напевен акцент, пишеше красиво, разбираше от счетоводство и дълбоко в душата си таеше почит към злите духове. Жена му беше негърка от Луанда, много едра и много шумна. Три деца се търкаляха на слънце пред вратата на неговото схлупено, подобно на навес жилище. Макола, пестелив на думи и непроницаем, презираше двамата бели. Той отговаряше за един малък, построен от глина и покрит с изсушена трева склад и претендираше, че води точен отчет за мънистата, памучното платно, червените кърпи, медната тел и другите търговски стоки, заключени там. На къс разчистена земя от територията на станцията, близо до склада и колибата на Макола, се издигаше още само една голяма постройка. Тя беше изградена от тръстикови стъбла и бе опасана с веранда. Имаше три стаи. Средната от тях беше нещо като всекидневна, с две грубо сковани маси и няколко табуретки около тях. Другите две стаи бяха спалните на белите хора. Единствената мебел във всяка от тях се състоеше от по едно сковано от дъски легло и мрежа за комари. Дъсченият под беше осеян с личните вещи на двамата мъже: отворени полупразни кутии, изпокъсани дрехи, вехти ботуши; неща мръсни и изпотрошени, неща, които по един неведом начин винаги съпровождат живота на немарливите. Недалеч от тези постройки имаше и още едно жилище. Там, под висок и силно килнат настрани кръст, лежеше човекът, който беше поставил началото на всичко наоколо, който беше планирал и надзиравал раждането на този преден пост на прогреса. В родината си той беше един неуспял художник, който, уморен да преследва славата с празен стомах, беше дошъл тук. Беше първият началник на станцията. Макола бе наблюдавал с обичайното си безразличие от рода на „Знаех си аз“ как треската бе изцедила последните жизнени сокове на енергичния художник. Известно време след това бе живял единствено с грижите за своето семейство, счетоводните си книги и Злия дух, който владее земите отсам екватора. Той добре се оправяше с божеството си. Вероятно го беше умилостивил с обещания за още бели хора за в бъдеще, с чиито съдби да си играе. Във всеки случай директорът на Голямата търговска компания, който пристигна с параход, наподобяващ огромна кутия от сардини с издигнат върху нея навес с плосък покрив, намери станцията в добро състояние, а Макола — все така усърден и тих както преди. Директорът издигна кръста над гроба на първия агент и назначи Кайер за началник на станцията. Карлие беше определен за негов помощник. Директорът бе делови и строг човек, но обичаше понякога, макар и твърде неусетно за околните, да си прави мрачни шеги. Той държа реч пред Кайер и Карлие, като изтъкна перспективния характер на тяхната станция. Най-близкият търговски пост се намирал на около триста мили оттук. Това бил един изключителен шанс за тях да се отличат и да спечелят процент от печалбата в търговията. Назначаването му тук било направо услуга за новаци в тази област. Кайер се трогна почти до сълзи от любезността на своя директор. Щял, заяви той, като призове на помощ всичките си сили, да се постарае да оправдае високото доверие и т.н., и т.н. Беше служил в Управлението на телеграфите и умееше да се изразява правилно. Карлие, бивш подофицер от кавалерията на една армия, чиято безопасност беше гарантирана от няколко европейски сили, не се учуди толкова на щедростта. Ако ще има комисиони, толкова по-добре; и като прокара смръщен поглед над реката, гората, непроходимата дива растителност, наречена буш, която сякаш откъсваше станцията от останалата част на света, процеди през зъби:

— Скоро всичко ще стане ясно.

На следния ден, като остави няколко бали памучно платно и още толкова сандъци с провизии на брега, наподобяващият сарделена кутия параход отплава, за да се върне едва след половин година. От палубата директорът докосна с пръсти фуражката си за поздрав към двамата агенти, които стояха на брега и размахваха шапки, а после, на път за каютата си, се обърна към един стар служител на компанията и каза:

— Виж тези двама идиоти. Трябва да са се побъркали у дома, за да ми пращат такива екземпляри. Заръчах им да засадят зеленчукова градина, да построят нови складове и ограда и да направят малък кей за акостиране. Обзалагам се, че няма да направят нищо! Те нямат представа как да започнат. Винаги съм считал станцията на тази река за абсолютно безполезна, а пък тези двамата съвсем й прилягат!

— Животът в станцията ще ги закали — каза опитният стар служител с кротка усмивка.

— Във всеки случай се отървах от тях за шест месеца — отвърна директорът.

Двамата мъже проследиха с поглед парахода до завоя, а след това се спуснаха, хванати за ръце, по склона към станцията. Бяха прекарали много малко време в тази необятна и мрачна страна, а и до този момент винаги в компанията на други бели хора, под надзора и грижите на началниците си. И сега, неспособни да усетят неуловимото за тях влияние на заобикалящата ги природа, внезапно останали лице в лице с този див свят, се почувствуваха безпомощни и много самотни; този див свят, който им ставаше все по-чужд и неразбираем с кипящия в него живот, с чиито загадъчни форми те имаха първите си срещи. Новите служители на компанията бяха две съвсем незначителни и неспособни личности, чието съществуване бе възможно единствено с помощта на висшата организираност на цивилизованата тълпа. Много малко хора съзнават, че техният живот, дълбоката същност на характера им, способностите и дързостта им са израз на тяхното самовнушение в условията на сигурност на средата, в която живеят. Смелостта, спокойствието, увереността; чувствата и принципите; всяка голяма или скромна мисъл принадлежи не на отделната личност, а на тълпата, тази тълпа, която сляпо вярва в непоклатимата мощ на своите институции и морални устои, в силата на своята полиция и своето мнение. Но допирът с дивото в неговия чист и суров вид, с примитивната природа и примитивния човек всява внезапен и дълбок смут в душата. Към усещането, че си единствен представител от своя вид, към ясното съзнание за самотата на собствените си мисли и чувства, към отрицанието на обичайното, вдъхващо сигурност, се прибавя утвърждаването на необикновеното, което носи опасност, усещането за неща неясни, неподдаващи се на контрол и отблъскващи, чиято обезпокояваща намеса възбужда въображението и поставя на изпитание цивилизованата нервна система както на глупавите, така и на мъдрите.

Кайер и Карлие вървяха ръка за ръка, като се притискаха един в друг, подобно на деца в тъмното; изпитваха онова не съвсем неприятно усещане за опасност, което човек е склонен да приема повече, като плод на въображението си. И двамата се стараеха да разговарят с фамилиарен тон.

— Станцията ни е чудесно разположена, нали? — каза единият.

Другият се съгласи ентусиазирано, като се впусна в подробна възхвала на прелестите на станцията. Малко след това минаха край гроба.

— Бедният човечец — каза Кайер.

— Треската го е уморила, нали? — промърмори Карлие, като се спря.

— Ами да — отвърна с нотка на възмущение в гласа си Кайер. — Разбрах, че той съвсем неразумно се е излагал на слънце. Всички твърдят, че климатът тук съвсем не е по-лош от нашия, стига човек да не прекалява със слънцето. Чуваш ли, Карлие? Аз съм началникът тук и ти забранявам да се показваш на слънце!

Опитът му да се възползва от правата си беше мним, но той влагаше съвсем сериозен смисъл в думите си. Мисълта, че може би ще се наложи да погребе Карлие и да остане сам, го накара да потръпне вътрешно. Изведнъж той почувствува, че този Карлие е много по-скъп за него тук, в сърцето на Африка, отколкото един роден брат, където и да е другаде. Карлие в тон с шегата отдаде чест по военному и отвърна отсечено: