— Вие идва насам, господин Кайер. Той мъртъв.

Кайер избухна в сълзи на благодарност, в силен пристъп на хлипащ плач. След малко разбра, че седи на един стол, забил поглед в проснатото по гръб тяло на Карлие. Макола бе коленичил над трупа.

— Това ваш револвер? — попита Макола, като се изправяше.

— Да — каза Кайер и бързо прибави: — Той ме гонеше, за да ме убие, ти видя това.

— Да, видял — каза Макола. — Има само един револвер тук. Къде негов?

— Не зная — прошепна Кайер с глас, който изведнъж беше изгубил силата си.

— Аз отива да го търси — отвърна тихо негърът.

Той обиколи верандата, докато Кайер седеше неподвижно и гледаше трупа. Макола се върна с празни ръце, постоя замислен, след това безшумно влезе в стаята на мъртвия и веднага излезе с револвер, който той вдигна пред лицето на Кайер. Кайер затвори очи. Виеше му се свят. Сега животът му се струваше по-ужасен и по-труден, отколкото смъртта. Беше застрелял невъоръжен човек.

След като помисли малко, Макола посочи към мъртвия, който лежеше на пода с кървава дупка на мястото на дясното си око:

— Той умрял от треска.

Кайер го гледаше с вцепенен поглед.

— Да — повтори замислено Макола, като прекрачи трупа, — аз мисли, че той умрял от треска. Утре ще го погребва.

И бавно се запъти към жена си, която го очакваше, като остави двамата бели на верандата.

Настъпи нощта, а Кайер все още седеше неподвижно на стола си. Седеше притихнал, сякаш беше поел доза опиум. Бурните емоции, през които беше преминал, породиха у него чувство на спокойна отпадналост. За един кратък следобед той беше опознал дълбините на ужаса и отчаянието и сега намираше покой в убеждението, че животът вече не крие никакви тайни за него, нито пък смъртта! Седеше до трупа и мислеше; мислеше трескаво, спохождаха го съвсем нови мисли. Като че ли се беше отделил изцяло от себе си. Старите му мисли, убеждения, нещата, които харесваше или не харесваше, неща, които почиташе, и неща, които ненавиждаше, се проявяваха най-сетне в истинската си светлина! Оказаха се презрени и детински, фалшиви и смешни. Седнал до човека, когото беше убил, той се беше отдал на новата си мъдрост. Спореше със себе си за всичко под небето с онази объркана прозорливост, която притежават някои луди. Сега си мислеше, че този мъртвец беше и без друго един отвратителен звяр; че всеки ден умират хиляди, а може би и стотици хиляди — кой можеше да каже? — и че сред този брой една смърт не променя нищо; тя е без значение, поне за едно мислещо същество. Защото той, Кайер, е мислещо същество. През целия си живот до този момент беше вярвал в куп глупости, както и всички останали хора — които са глупаци, но сега вече той мисли! И знае! В душата му цареше мир; Кайер беше опознал най-висшата мъдрост! След това се опита да види себе си мъртъв, а Карлие да седи на този стол и да го наблюдава; опитът му се увенча с такъв неочакван успех, че за известно време му беше трудно да каже кой е мъртъв и кой — жив. Но това необикновено постижение на въображението му го стресна и с трезво и навременно усилие на разсъдъка си той успя да предотврати превръщането си в Карлие. Сърцето му подскочи и той цял се обля в гореща пот при мисълта за тази опасност. Карлие! Какъв ужас! За да приведе в ред разстроените си нерви — нищо чудно в това! — той се опита да посвири с уста. След това изведнъж заспа или поне помисли, че заспива; във всеки случай наоколо имаше плътна бяла пара и някой свиреше сред нея.

Той се изправи. Денят беше настъпил и над земята се стелеше гъста мъгла — мъгла пронизваща, всепоглъщаща и тиха, утринната мъгла на тропиците, мъглата, която обгръща и убива, мъгла бяла и смъртоносна, безупречна и отровна. Той стана, видя трупа и вдигна ръце над главата си с вик на човек, който, излязъл от транс, осъзнава, че е завинаги зазидан между стените на гробница. „Помощ!… О, господи!“

Нечовешки писък, кънтящ и внезапен, прониза като стрела белия покров на тъжната земя. Последваха три кратки, пискливи изсвирвания, а след тях в настъпилата тишина се затъркаляха необезпокоявано венците от мъгла. След това въздухът бе раздран от бързи и пронизващи звуци, наподобяващи вика на някакво разярено и безмилостно същество. Прогресът зовеше Кайер откъм реката. Прогресът, цивилизацията и всички добродетели. Обществото зовеше своето цивилизовано дете при себе си, за да се погрижи за него, да го поучи, да го порицае, да го осъди; то го зовеше да се завърне към бунището, от което се беше отделило, за да бъде извършена една справедливост.

Кайер чу и разбра. Той затътри своето олюляващо се тяло надолу по стъпалата, като за пръв път напусна другия, откакто ги бяха оставили заедно на този бряг. Опипваше пътя си в мъглата и обзет от безпомощност, призоваваше невидимото небе да отмени делото си. Размина се в мъглата с тичащия Макола, който викаше:

— Параход! Параход! Те не вижда. Те свири за станция. Аз бяга да бие камбана. Вие отива до пристан, господине. Аз бие камбана.

И изчезна. Кайер стоеше неподвижно. Погледна нагоре: мъглата се носеше ниско над главата му. Огледа се наоколо като човек, който се е загубил; видя някакво тъмно петно с формата на кръст, което стърчеше на фона на вдигащата се мъгла. При първите му залитащи крачки натам камбаната на станцията заби силно и безредно в отговор на нетърпеливия вой на парахода.

Директорът на Голямата цивилизоваща компания (известно е, че цивилизацията плътно следва търговията) стъпи пръв на брега и корабът веднага се изгуби от погледа му. Мъглата, забулила реката, беше необикновено гъста; над станцията се носеше металният звън на камбаната, безспирен и дързък.

Директорът извика високо към парахода:

— Никой не идва да ни посрещне; може да се е случило нещо, въпреки че камбаната бие. По-добре елате и вие!

И той се закатери с мъка по стръмния бряг. Капитанът и машинистът го последваха. На високото мъглата бе по-рядка и щом се изкачиха горе, те видяха, че директорът е отишъл доста далеч. Изведнъж той се втурна напред, като им викаше през рамо:

— Бегом! Тичайте към къщата! Намерих единия! Бързо, търсете другия!

Беше намерил единия от тях! Дори той, човек с разностранен и внушителен опит, беше покъртен от находката си. Стоеше и бъркаше в джобовете си (за нож), обърнат с лице към Кайер, който висеше на кръста за един ремък. Той явно се бе покачил върху гроба, който беше висок и тесен, и след като бе завързал единия край на ремъка за рамото на кръста, се бе отблъснал от могилката. Пръстите на краката му бяха само на няколко инча от земята, ръцете му висяха вдървено отстрани; той като че ли непохватно се опитваше да застане мирно, но едната му морава на цвят буза игриво бе допряла рамото. И съвсем непочтително беше изплезил на своя директор отеклия си език.

Това би могло да се случи само в Англия, където хората и морето взаимно се преливат — морето навлиза в живота на повечето хора, а хората знаят нещичко или всичко за морето чрез развлечението, странствуването, борбата за изкарване на хляба.

Седяхме около една махагонова маса, която отразяваше бутилката, чашите с кларет и лицата ни, както се бяхме облегнали на лакти. Бяхме неколцина — директор на компания, счетоводител, адвокат, Марлоу и аз. Директорът бе завършил „Конуей“, счетоводителят — карал четири години морска служба, адвокатът — ревностен тори, привърженик на консервативното течение в англиканската църква, чудесен другар и честен човек, старши помощник на корабите на Пиренейско-Източното параходство в доброто старо време, когато пощенските кораби имаха реи поне на две от мачтите си и достигаха Китайско море, гонени от хубав попътен мусон, опънали всичките си допълнителни платна. И петимата бяхме започнали живота си в търговския флот. Всички бяхме свързани здраво с морето и с другарите си по морска служба, а такава връзка не може да създаде дори най-силната страст към водния спорт и морските пътешествия, тъй като те са само развлечение, а морската служба — живот.