— Боже мили! Къде сме?

Беше помощникът ми, който стенеше до мен. Той беше като ударен от гръм и, така да се каже, лишен от моралната подкрепа на своите бакенбарди. Плесна с ръце и просто изкрещя:

— Загубени сме!

— Тихо! — казах аз строго.

Той понижи тон, но забелязах неясния му жест на отчаяние:

— Какво търсим тук?

— Търсим вятъра от сушата.

Направи движение, като да си скубе косите, и се обърна към мен дръзко:

— Не ще може никога да се измъкне. Вие извършихте това, сър. Знаех си, че ще свърши с нещо такова. Не ще може никога да падне по вятъра, а вече сте прекалено близко, за да можете да лавирате. Ще се удари в брега, преди да можете да измените курса. О, господи!

Хванах ръката му, както я вдигаше, за да заудря по жалката си проклета глава, и я разтърсих силно.

— Корабът е вече до самия бряг — проплака той, опитвайки се да се отскубне.

— Тъй ли?… Дръжте платната натегнати там!

— Платната натегнати, сър — провикна се рулевият с уплашен, тънък като на дете глас.

Не бях пуснал ръката на помощника и продължих да я разтърсвам.

— Пригответе се за промяна в курса, чувате ли? Вие минете напред — тръснах ръката му — и спрете там (и пак „тръс“ ръката му); и стига сте вдигали шум (тръс); и се погрижете там предните платна да бъдат натегнати както трябва (тръс, тръс, тръс).

През всичкото време не се осмелявах да погледна към сушата, да не би да се уплаша. Освободих ръката му най-после и той хукна напред, сякаш бягаше да се спаси.

Питах се какво ли мисли моят двойник там, в склада за платна, за това раздвижване. Той несъмнено чуваше всичко — и може би беше в състояние да разбере защо наистина трябваше да се отиде толкова близо — не по-малко. Първата ми команда: „Легни на попътен вятър!“ отекна зловещо под настръхналата сянка на Кох-ринг, сякаш се бях провикнал в планинска клисура. А после наблюдавах напрегнато сушата. При тази гладка вода и слаб вятър беше невъзможно да почувствуваш дали корабът спира да се движи. Не! Не можех да го почувствувам. А моето второ аз се готвеше да излезе и се спусне долу през борда. Може би се бе спуснал вече?…

Голямата черна маса, която бе надвиснала над самите върхове на мачтите ни, започна безмълвно да се отдръпва от борда на кораба. Забравих тайнствения непознат, готов да потегли, и си спомних само, че и аз съм съвсем непознат за този кораб. Не го познавах. Щеше ли той да успее? Как трябваше да манипулираме с него?

Извъртях гротреята и зачаках безпомощно. Може би корабът беше спрял и собствената му съдба сега висеше на косъм, а черната маса на Кох-ринг се извисяваше над кърмата като дверите на вечната нощ. Какво щеше да прави той сега? Дали още се движеше напред? Приближих се бързо до борда, но по тъмната вода не можах да видя нищо освен слаб фосфоресцентен блясък, който показваше стъклената гладкост на задрямалата водна повърхност. Невъзможно беше да разбере човек — а и аз все още не бях се научил да чувствувам кораба си. Движеше ли се той? Необходимо ми беше нещо, което добре да се вижда, парче хартия, което да хвърля във водата и да наблюдавам. Нямах нищо у себе си. Да изтичам долу за него не смеех. Нямаше време. Изведнъж напрегнатият ми ожидащ взор различи някакъв бял предмет да плува на около ярд от кораба. Бял върху черната вода. Фосфоресцентен блясък мина по нея. Какво беше това?… Разпознах собствената си мека шапка с увисналите краища. Трябва да е паднала от главата му… и той не си е направил труда да я прибере… Сега имах каквото исках — спасителния белег, за да наблюдавам. Но едва ли помислих за другото ми аз, комуто предстоеше да остане скрит завинаги за всяко приятелско лице, да остане беглец и скитник на земята.

Наблюдавах шапката. Тя беше предназначена да спаси бездомната му глава от угрозата на слънцето. А сега — виж — тя спасяваше кораба, като ми служеше за белег, който да ми помогне да изляза от неведението, в което бях поради незапознатостта ми с кораба. Ха! Тя се носеше напред, предупреждавайки ме тъкмо навреме, че корабът е започнал да се движи назад.

— Завърти руля — казах с нисък глас на матроса, който стоеше ням като статуя.

Очите на този мъж лъснаха диво в светлината на стъкления похлупак на компаса, когато той с подскок премина от другата страна и завъртя щурвала на руля.

Запътих се към юта. На потъналата в сянка задна палуба целият екипаж стоеше при фокбрасовете в очакване на моята команда. Звездите пред нас сякаш се плъзгаха отдясно наляво. И всичко бе така спокойно наоколо, че чух тихата забележка: „Успя да направи маневрата“, казана с глас на облекчение между двама матроси.

— Дай слабина на платната и натягай!

Фокреите се задвижиха с голям шум, сред радостни викове. Сега вече чувах как страхотните бакенбарди дават разни команди. Корабът вече бе поел напред. И аз бях пак самичък с него. Нищо, никой на този свят нямаше вече да стои между нас, да хвърля сянка по пътя на мълчаливото ни опознаване и няма привързаност по пътя на съвършеното сливане на един моряк с първата му длъжност като капитан.

Тъкмо навреме стигнах до кърмата, за да различа на самия край на мрачната сянка, хвърлена от извисяващата се черна маса като самата порта на Ереб — да, тъкмо навреме, за да хвърля мимолетен поглед към моята бяла шапка, останала да отбележи мястото, където човекът, който бе мой таен спътник и в кабината ми, и в мислите ми — мое второ аз, — се бе спуснал във водата, за да понесе наказанието си: свободен човек, горд плувец, поел към новата си съдба.

Анероид — вид безживачен барометър, в който има метална еластична кутийка, от която е изтеглен въздухът.

Багор — кука, канджа; дълъг прът с метално острие и кука на края.

Барк — морски платноход за далечно плаване с няколко мачти и товароспособност до 6000 тона.

Баркас — голяма гребна спасителна и съобщителна лодка.

Бизанванти — обтежки от дебели въжета, които поддържат задната мачта и се свързват помежду си с тънки напречни въжета.

Бизанмачта — най-задната мачта.

Бимс — напречни греди, които свързват бордовите разклонения на шпангоута.

Брас (мн.ч. брасове) — въже за укрепване на реята.

Брашпил — ръчна или моторна лебедка, поставена на носа на кораб за издигане на котвата.

Буксирен клюз — страничен отвор на носовата част на кораба за буксирното въже.

Бункер — помещение за складиране и превозване на сипливи материали, обикновено конусно оформено и снабдено отдолу с шибър за опразване.

Бушприт — издадена над носовата греда хоризонтална или наклонена греда. На платноходите бушпритът служи за изнасяне напред на носовите платна (кливери), с което се увеличава общата площ на платната на кораба и се подобрява неговата управляемост. Бушпритът се използва също и за повдигане, закрепване и спускане на носовата котва.

Ванти (обтежки) — стоманени или насмолени конопени въжета, с които се опъват симетрично към двата борда мачтите на кораб.

Висилки за спасителни лодки — въртящи се стоманени греди, монтирани до борда на кораб, с извито коляно, на което има блок (скрипец) за окачване, спускане и вдигане на лодката.

Гари — каручка за превозване на хора в Средния и Далечния изток.

Грот — най-ниското главно платно на гротмачтата.

Гротбрас — въже, което натяга главното платно на гротмачтата.

Гротмачта — главна мачта на кораб, обикновено средната.

Гротрея — подвижна напречна греда на гротмачтата, към която се закрепват хоризонталните ръбове на гротовите платна.

Екарте — вид игра на карти за двама участници.

Ереб — според древногръцката митология: място в пълен мрак в подземното царство, през което минавали сенките на път за ада; пъкъл, ад.

„Еребус“ („Ад“) и „Терър“ („Ужас“) — корабите, с които Джеймс Кларк Рос (1800 — 1862), английски военен моряк и полярен изследовател, предприел експедиция до Антарктида (1840 — 1843).