Черно море е първото море, което той вижда в живота си, той, пребродил по-късно всички морета и видял всички континенти с изключение на Ледовития океан и Атлантида. Макар този прочут „певец на морето“ и голям английски писател да е роден далеч и от Англия, и от морето.

Пишещият тези редове1 имаше щастието да познава сина на Конрад — Борис, който, ако не се смята славянското му име, беше кореняк британец. Инженер по образование, той посвети последните години от живота си на събирането на материали за своя баща. Някак странна и неправдоподобна беше срещата ми с този човек! Като дете е седял на коленете на Хенри Джеймс (който разказвал на баща му за срещите си с Тургенев), Стивън Крейн му подарил куче и обещал да го научи да язди (не успял, починал рано), първото писмо написал до Голсуърти („Скъпи чичо Джон!“), сред гостите у дома си е виждал Уелс и Киплинг и е бил син на Джоузеф Конрад. Невероятно!

А Борис Конрад, да ви призная, също ме гледаше с почуда. Макар и два пъти и половина по-млад от него, аз навярно му приличах на човек, пристигнал от далечното минало.

Джоузеф Конрад (чието истинско име е Юзеф Теодор Конрад Налех Коженьовски, 1857–1924) е роден и израснал в Украйна. „Къде е това?“ — пита Борис Конрад, като вади от семейния архив фотография, правена преди повече от сто години. Това е Новофастово, край Погребище, в Киевска област. Домът не се е запазил, но много местни жители го помнят и наричат „палац“, дворец — чудноват дом с кула и часовник. Тъкмо тук малкият Конрад разглежда картата на Африка, върху която още има бели петна, посочва с пръст едно от тях и дава своеобразна клетва: „Като порасна, ще отида там!“ И наистина отива, а по-късно написва повестта „Сърцето на мрака“. Роден е през 1857 година в Бердичев, седем години след като в същия град се е венчал Балзак. Навярно са кръстили Конрад в същата църква, запазена до наши дни, където е станала венчавката на Балзак.

Няколко поколения Коженьовски, дворяни по произход, участвуват още от края на XVIII век в полското националноосвободително движение. Бащата на Конрад, Аполониус Коженьовски, филолог-изтоковед, някога студент в Петербургския университет, поет и преводач, е изселен от пределите на Полша в Руската империя и така Конрад идва на бял свят в Украйна.

Аполониус Коженьовски изпълнява длъжността управител на имение предимно при свои сънародници и даже родственици, също полски аристократи, които обаче, за разлика от Коженьовски, „не се бунтуват“ и затова забогатяват, получавайки от царското правителство обширни владения във Волин и Подолия. Майката на Конрад, Евелина Бобровская, принадлежи към един такъв преуспяващ род, брат й, Тадеуш Бобровский, изиграл важна роля в живота на Конрад, е видна личност в този край. Той се отнася към бащата на Конрад скептично, макар да му съчувствува. Наистина управляването на имения не се удава много на Коженьовски; непрактичен човек (поет!), той често сменя местожителството и службата си, поради което в Украйна съществува цял Конрадов маршрут. До тригодишна възраст Конрад живее край Бердичев, в село Тереховая, където са се запазили старинните стопански постройки и вековните дървета, които помнят Конрад, и където сега има народен музей. Семейството живее и в Житомир, чиято атмосфера по това време е описана от Владимир Короленко, родом от този край, в „История на моя съвременник“. След време на Аполониус е разрешено да замине за Варшава, но скоро го арестуват и затварят в тамошната крепост. По-късно, тъй като Коженьовски се местят, както вече знаем, не само по своя воля, Конрад минава пътьом с родителите си през Москва, живее във Вологда, в Чернигов, където умира и е погребана майка му. Учи в Лвов и в Краков, а след смъртта на баща си остава дванадесетгодишен на грижите на родствениците си.

През 1874 година седемнадесетгодишният Конрад прави една от най-решителните крачки в своя живот. Заминава за Франция и в Марсилия се качва на един френски кораб. Защо избира морето? Колкото и да е странно, Конрад никога не е обяснявал подробно решението си. А и да го е обяснявал, към версията му трябва да се отнасяме внимателно. Често той измисля не само мотивите на постъпките си, но дори събития, които уж са станали в живота му, и всичко е така живо и правдоподобно измислено, че не предизвиква ни най-малки подозрения нито у околните, нито у ранните му биографи.

За първи път Конрад вижда море в Одеса, където го води вуйчо му Тадеуш, впрочем възможно е не самото море, а одеските лимани. Разбира се, той чете и „Робинзон Крузо“, и „Петнадесетгодишният капитан“, а също „морските“ романи на Купър и Мариат. Разглежда картите с бели петна и мечтае за далечни пътешествия. Но защо става моряк, това не е изяснено. Във всеки случай роднините не го спират, дори организират заминаването му и най-вече същият този Тадеуш Бобровски. Конрад е болнав от дете, има нервни припадъци, опасяват се е от наследствена туберкулоза, затова вуйчото му осигурява издръжка и го изпраща в Южна Франция при свои познати. А познатите му там са корабовладелци, капитани и щурмани. Така Конрад се оказва в един знаменит пристанищен град сред моряци.

Вероятно най-важната причина за това смело решение на Конрад е нуждата от рязка промяна на обстановката. Всичко, което го обкръжава, така или иначе му напомня едно — гробище. И той е щастлив да се измъкне на свобода в един съвсем друг свят.

Конрад плава като юнга, а по-късно като стюард в Средиземно море и през океана, макар че не е известно до Мексико или до Венецуела. Пише на вуйчо си, че се кани да потегли към Индия. Изведнъж, намирайки се на пазара в Киев, Тадеуш Бобровский получава от Марсилия телеграма: „Конрад е ранен. Елате веднага.“ Вуйчото намира племенника си с рана на гърдите и без нито един грош в джоба. Имаше дуел — такова обяснение е дадено тогава за случилото се. „Ти наистина ли си се дуелирал?“ — пита го племенницата му след много години, когато Конрад е вече известен писател. И той отговаря утвърдително. Но в действителност не е имало дуел, а опит за самоубийство.

По това време Конрад се оплита във финансови и лични проблеми. Оказва се въвлечен в заговора на карлистите, привърженици на претендента за испанския престол Дон Карлос, превозва през морето оръжие за заговорниците, а непосредствен повод за това дълбоко душевно сътресение е може би една нещастна любов. Когато Конрад оздравява и укрепва, той вече не може да се върне на френския кораб. Навършил е двадесет и една години и като руски поданик подлежи на военна служба.

Тогава Конрад прави още една с решаващи последствия за живота му крачка — преминава на английски кораб. Там не надничат в документите или гледат на тях през пръсти, но бедата е, че с изключение на няколко думи Конрад не знае английски. Все пак той разбира какво иска да му каже първият срещнат моряк, когато стъпва на борда на британския кораб. Не бихме могли да възпроизведем казаното тогава — фразата е толкова силна, че хартията няма да издържи, но по същество молят Конрад да се омита от палубата. Той обаче не си тръгва и плава петнадесет години в британския търговски флот, изминавайки пътя от моряк до капитан, което за онова време, когато Англия се смята за „владетелка на моретата“, е изключително постижение.

Конрад започва английската си служба на въглевозите, които плават около източното крайбрежие на Англия, а после отново пренася въглища и вълна, а също и „жива“ работна сила по целия свят. Така обикаля Индия, Австралия, Африка, същите онези места, които някога е разглеждал на картата. Наистина мечтата му се сбъдва, но заедно с това той получава и тропическа треска, а също подагра, която после го измъчва цял живот. Завръщайки се от далечните рейсове, Конрад последователно се явява на изпити за щурман, помощник и накрая „мастър“, както наричат на морски език капитана на кораба.