Ропотът на вятъра бързо приближаваше. В предната част можеше да се различи едно бавно пробуждащо се стенание, а недалеч — надигането на някакъв многозвучен шум, който се движеше и нарастваше. В него сякаш ехтеше биенето на много тъпани, някакъв злобен връхлитащ тон и нещо като глъч от движеща се тълпа.

Джукс вече не можеше да вижда ясно капитана. Тъмнината просто се събираше накуп върху кораба. Той можеше най-много да различи отделни движения, загатване за разтваряне на лакти или за изправяне на главата.

Капитан Макхуър се мъчеше да оправи най-горното копче на мушамата си с необичайна бързина. Бурята, която кара моретата да побесняват, която потопява кораби, изтръгва из корен дървета, катурва здрави стени и смъква на земята дори птиците от въздуха, бе срещнала този мълчалив мъж на пътя си и правейки всичко възможно, бе успяла да измъкне няколко думи от него. Преди вятърът да връхлети с подновена ярост върху кораба му, капитан Макхуър бе принуден да заяви с тон на безпокойство:

— Не бих желал да загубя кораба.

Тази неприятност му бе спестена.

Един ясен, слънчев ден, когато бризът гонеше дима от комина далеч напред, „Нан-Шан“ влезе във Фу-Чау. Пристигането му бе веднага забелязано от брега и моряците в пристанището възкликнаха:

— Гледайте! Гледайте оня параход! Какъв е? Сиамски, нали? Погледнете го само.

Той наистина изглеждаше като използван за подвижна цел от второстепенните батареи на някой кръстосвач. Градушка от по-малокалибрени снаряди едва ли би могла да придаде на горния му строеж по-разбит, разкъсан и опустошен вид; той имаше износения, съсипан вид на корабите, които идват от далечни краища на света — и наистина с право, защото при краткия си рейс бе отишъл много далеч; беше видял дори брега на онова велико отвъд, откъдето никой кораб вече не се завръща, за да предаде екипажа си на праха на земята. Той беше посивял, покрит с кора от сол до върховете на мачтите и до върха на комина; сякаш (както един шеговит моряк каза) „хората на борда са го извадили някъде от морското дъно и са го докарали тук като трофей, за да получат награда“. И после, поощрен от успеха на собственото си остроумие, той предложи да даде пет фунта за него — „както си е в това състояние“.

Преди още да бе изминал и час, откакто корабът бе пуснал котва, един сух нисък мъж, с нос, зачервен на върха, и лице, застанало в гневен израз, слезе от един сампан на кея на Чуждестранната концесия и моментално се обърна, за да размаха юмрук към кораба.

Някакъв висок индивид, с прекалено тънки крака за заобления си корем и с безцветни очи, разхождащ се безцелно, се приближи и забеляза:

— Току-що го е напуснал, а? Бързо-бързо.

Той бе облечен в изпоцапан костюм от син фланелен плат, с мръсни скърцащи обувки; над устните му висяха сиви, опушени мустаци, а дневната светлина проникваше на две места между периферията и върха на шапката му.

— Здравей! Какво търсиш тук? — запита бившият втори помощник-капитан на „Нан-Шан“, здрависвайки се набързо.

— Чакам да хвана работа… Заслужава ли си да рискувам?… Подшушнаха ми тихичко… — обясни мъжът с продупчената шапка с откъслечни, равнодушни, запъхтени изрази.

Вторият помощник отново размаха юмрук към „Нан-Шан“.

— Там има един приятел, който не е годен и шлеп да командува — заяви той, като трепереше, кипнал от гняв, докато другият гледаше наоколо с безразличие.

— Така ли?

Но той съзря на кея тежкия моряшки сандък, боядисан в кафяво, под калъфа от корабно платно и привързан с ново конопено въже. И го заоглежда с повишен интерес.

— Бих се разприказвал и дигнал гюрултия, ако не беше този проклет сиамски флаг. Сега няма при кого да отида — иначе щях да направя така, че да му стане горещо. Мошеникът му с мошеник! Казал на главния механик — друг мошеник, да го знаеш, — че съм бил загубил самообладание. Това са най-голямата сган от невежи глупаци, които някога са плавали по моретата. Не! Не можеш да си представиш…

— Получи ли си парите, както се полага? — запита опърпаният му познайник внезапно.

— Да. Плати ми ги на кораба — беснееше вторият помощник. — „Иди да закусиш на брега“, ми каза.

— Долен мерзавец! — изкоментира неопределено високият мъж и облиза устни с език. — Какво ще кажеш: да отидем да пийнем нещо?

— Той ме удари — изсъска вторият помощник.

— А! Удари ли, казваш! Не може да бъде! — Мъжът в синьо започна да се суети състрадателно. — Тук изобщо не можем да говорим. Искам да науча всичко за това. Удари те, а? Я да намерим някой да ти носи сандъка. Знам едно тихо местенце, където имат бира в бутилки…

Мистър Джукс, който бе наблюдавал брега през бинокъла, по-късно съобщи на главния механик, че „бившият втори помощник твърде скоро си намери приятел. Някакъв мъж, който удивително прилича на безделник. Видях ги да си отиват заедно от кея“.

Чукането и тряскането във връзка с необходимите поправки не смущаваше капитан Макхуър. Прислужникът откри в писмото, което той пишеше вече в спретнато подредената щурманска рубка, пасажи, които така поглъщаха интереса му, че на два пъти едва не бе хванат на местопрестъплението. Но мисис Макхуър в гостната стая на къщата, наета за четиридесет фунта, потули прозявката си — може би от уважение към себе си, защото беше сама.

Тя бе полегнала на един сгъваем стол с плюшена седалка и позлатени ръбове близо до облицованата с тухли камина, с японски ветрила на дървената поличка отгоре и горящи въглени вътре на скарата. Вдигна ръце и хвърли отегчен поглед тук-там по многото страници. Не беше нейна вината, че бяха толкова скучни, така съвсем безинтересни — от „Моя любима жено“ в началото до „Твой любещ съпруг“ накрая. Едва ли някой очакваше от нея да разбира всичките тези корабни истории. Тя се радваше, естествено, че има писмо от него, но никога не се бе запитала защо по-точно.

„… Те се наричат тайфуни… На помощника като че ли не му хареса… Не в книгите… Не можех и да помисля да оставя това да продължи…“

Хартията изшумоля рязко. „… Затишие, което продължи повече от двадесет минути“ — четеше тя повърхностно; и следващите думи, които незагрижените й очи уловиха горе на друга една страница, бяха: „да видя пак теб и децата…“ Тя направи нервно движение. Той винаги мислеше за връщане вкъщи. А никога по-рано не е имал такава добра заплата. Какво се бе случило сега?

Не й идваше наум да върне страницата обратно и да види. Там тя би намерила написано, че между 4 и 6 часа сутринта на 25 декември капитан Макхуър действително не бе смятал, че неговият кораб изобщо е в състояние да преживее още един час при такова вълнение и че той някога би могъл пак да види жена си и децата си. Никой нямаше да узнае това (писмата му биваха захвърляни така бързо) — абсолютно никой освен прислужника, на когото това откритие направи силно впечатление. Толкова силно, че се опита да даде на готвача известна представа как „ние едва сме се отървали от гибел“, заявявайки тържествено:

— Сам старият е имал дяволски слаба надежда, че ще се спасим.

— Откъде знаеш? — запита презрително готвачът, стара кримка. — Той не ти го е казвал, нали?

— Все пак намекна ми нещо в тоя смисъл — изтърси прислужникът безочливо.

— Я се разкарай оттук! Той ще дойде сега и на мен да го каже — подигра му се през рамо старият готвач.

Мисис Макхуър продължи да чете бегло по-нататък, вече нащрек. „… Само трима, всеки от тях със счупен крак, и един… Реших по-добре да не давам гласност на тази работа… надявам се, съм постъпил справедливо…“

Тя отпусна ръце. Не, нищо повече нямаше за връщане у дома. Трябва просто да е изразявал едно съкровено желание. Сърцето на мисис Макхуър се отпусна, а черният мраморен часовник, оценен от местния бижутер за 3 лири, 18 шилинга и 6 пенса, цъкаше сдържано и някак потайно.

Вратата се разтвори широко и едно момиче, в онзи период от своето съществуване, който се характеризира с дълги тънки крака и къси рокли, се втурна в стаята. Гъсти, безцветни, дълги и прави коси бяха разпилени по раменете му. Като видя майка си, то се спря и отправи светлите си любопитни очи към писмото.