— От баща ти — смънка мисис Макхуър. — Къде ти е панделката?

Момичето сложи ръце на главата си и се нацупи.

— Той е добре — продължи мисис Макхуър апатично. — Поне аз така мисля. Той никога не казва. — Тя се засмя леко. Лицето на девойката изразяваше разсеяно безразличие и мисис Макхуър я изгледа с глупава гордост.

— Иди си вземи шапката — каза тя след малко. — Отивам да направя някои покупки. В магазина на Линъм има разпродажба.

— О, колко весело! — възкликна детето изразително, с неочаквано силно трептящ глас и подскачайки, излезе от стаята.

Беше чудесен следобед, със сиво небе и сухи тротоари. Пред манифактурния магазин мисис Макхуър се усмихна на една жена в черна пелерина с разточителни размери, обшита с черен кехлибар и увенчана с цветя, разцъфнали фалшиво над образа на раздразнителна матрона. Те избухнаха в бърз малък поток от поздравления и възклицания, като бърбореха едновременно, много забързано, сякаш улицата бе готова да зине и да погълне всичкото това удоволствие, преди то да можеше да бъде изказано.

Зад тях големите стъклени врати бяха постоянно в движение. Хората не можеха да минат, мъже стояха встрани, чакайки търпеливо, а Лидия бе погълната от това да завира върха на чадъра си за слънце между каменните плочи. Мисис Макхуър приказваше бързо.

— Много благодаря. Няма да си идва още вкъщи. Разбира се, много е тъжно, когато той е далеч от нас, но пък такава утеха е да знаеш, че е много добре. — Мисис Макхуър си пое дъх. — Климатът там му допада — добави тя сияеща, сякаш бедният Макхуър бе заминал да обикаля Китай заради здравето си.

И главният механик не искал още да се прибира у дома. Мистър Раут познаваше твърде добре цената на една добра служба.

— Соломон казва, че чудесата никога нямало да престанат — извика мисис Раут радостно на старата жена, която седеше в креслото си край огъня. Майката на мисис Раут се помръдна леко, а повехналите и ръце, в черни плетени ръкавици без пръсти, лежаха в скута й.

Очите на жената на механика зашариха бързо по хартията.

— Оня капитан на парахода, на който е и той — малко глупавичък мъж, спомняш ли си, мамо, — бил извършил нещо доста умно, казва Соломон.

— Да, мила — рече старата жена кротко, както си седеше с наведена среброкоса глава и с онзи израз на вътрешно спокойствие, характерен за много старите хора, които като че ли са всецяло погълнати да следят последните мъждукания на живота. — Мисля, че си спомням.

Соломон Раут, Стария Сол, Татко Сол, Главния, Раут способният мъж — мистър Раут, снизходителният и бащински приятел на младите, беше най-малкият от многото й деца, всички вече покойници. И тя си го спомняше като десетгодишно момче, много преди да отиде да чиракува в някакъв голям машиностроителен завод в Северна Англия. Бе го виждала толкова малко оттогава, бе преминала през толкова години, че сега трябваше да се връща обратно по стъпките си много назад, за да може да го разпознае ясно в мъглявината на времето. Понякога й се струваше, че снаха й говори за някакъв чужд мъж.

Младата мисис Раут беше разочарована.

— Хм, хм — и тя обърна страницата. — Ама че досадно. Не казва какво е. Казва, че не бих могла да разбера колко много бил направил. Представи си! Какво би могло да бъде чак пък толкоз умно? Ама че загубен човек, да не ни каже!

Тя продължи да чете спокойно, без повече забележки, и накрая седна и се загледа в огъня. Главният механик пишеше само две-три думи за тайфуна; но нещо го бе подтикнало да пише, че все повече му се иска да бъде при жизнерадостната си жена. „Ако нямаше нужда някой да се грижи за мама, щях да ти пратя пари за път още днес. Ти би могла да наредиш една малка къщичка тук някъде. И тогава щях да имам възможност да те виждам понякога. Ние не вървим към младостта…“

— Той е добре, мамо — въздъхна мисис Раут, опомняйки се.

— Винаги си е бил силно, здраво момче — реши старата жена кротко.

Но разказът на мистър Джукс беше наистина много по-жив и по-пълен. Неговият приятел в Западноокеанската компания го сподели свободно с другите офицери на кораба.

— Един мой познат ми пише за необикновена случка, станала на борда на неговия кораб по време на оня тайфун — помиите ли, — дето четохме за него във вестниците преди два месеца. Много странно нещо! Вижте сами какво казва той. Ще ви покажа писмото му.

В него имаше изрази, предназначени да оставят впечатление за безразсъдна и неукротима смелост. Джукс ги бе написал добросъвестно, защото така ги чувствуваше, когато пишеше писмото. Той описваше със сензационен ефект картината в туиндека. „… В един миг ми блесна мисълта, че тия проклети китайци не са убедени дали не сме някакви отчаяни разбойници. Не е за препоръчване да отделиш китаеца от парите му, ако той е по-силната страна. Крайно безразсъдно би било да се отдадем на грабеж в такова време, но какво можеха да знаят за нас тия бедняци? Така че без да го премислям втори път, аз измъкнах хората в един миг. Бяхме свършили нашата работа — която старият си беше сложил на сърце. Махнахме се, без да ги попитаме как се чувствуват. Убеден съм, че ако не бяха така безмилостно раздрусани и ако не се страхуваха — всеки един от тях — да се изправят срещу ни, щяхме да бъдем разкъсани на парчета. О, беше крайно опасно, мога да те уверя; ти можеш да се разкарваш насам-натам из Атлантика до края на живота си, без да се сблъскаш с такъв проблем.“

След това той загатваше по професионалному за повредите, нанесени на кораба, и продължаваше така:

„Положението стана дяволски заплетено, когато времето утихна. Не ни беше по-добре от това, че напоследък бяхме прехвърлени под сиамски флаг; макар капитанът да смята, че нямало никаква разлика — «щом като ние сме на кораба», — казва той. Има чувства, каквито тоя човек просто не може да изпита — и толкоз. Все едно да накараш някой пън да проумее нещо. Но независимо от това един кораб изпада в адски самотно положение, когато обикаля Китайско море без собствените консули, без дори да имаш една своя канонерка някъде или някакъв човек, към когото да се отправиш в случай на неприятност.

Моята идея беше да държим тия хубавци под капаците за още петдесетина часа, тъй като бяхме горе-долу на такова разстояние от Фу-Чау. Там най-вероятно щяхме да намерим някакъв военен кораб и веднъж под закрилата на оръдията му щяхме да сме в достатъчна безопасност; защото който и да е капитан на военен кораб — английски, френски или холандски — би помогнал на бели хора, щом се касае до разправия на кораба. Сетне да се отървем от тях и от парите им, като ги предадем на техния мандарин или таотай, или както там им викат на ония очилати типове, дето ги виждаш да обикалят на столове-носилки из вонящите улици.

На стария това някак не му се искаше. Той желаеше тая работа да остане потулена. Такава мисъл му беше влязла в главата, та с парен брашпил не можеше да му я измъкнеш. Той искаше колкото е възможно по-малко шум, заради името на кораба и заради собствениците — «заради всички заинтересувани» — казва той и ме гледа много строго. Това ме вбеси. Нима можеш да запазиш такова нещо скрито? А и сандъците им бяха закрепени по установения начин и бяха защитени срещу всяка земна буря, но тая се оказа такава сатанинска работа, че не бих могъл дори и представа да ти дам за нея.

А в това време аз едва се държах на краката си. Нито един от нас не бе имал никаква смяна в продължение на тридесет часа, а ето че старият седеше там, потривайки брада, почесвайки се по темето и много загрижен — дори не бе помислил да си свали високите ботуши.

— Надявам се, сър — казвам аз, — че няма да ги пуснете на палубата, преди да сме се приготвили за тях по един или друг начин. — Не че, забележи това, чувствувах някаква увереност, че бихме могли да обуздаем тия бедняци, ако решаха да нападат. Да имаш разправии с товар китайци не е детска игра. А бях и дяволски уморен. — Бих искал — казвам — да ни разрешите да им хвърлим там долу всичките тия долари и да ги оставим да си се оправят с бой те самите, докато ние си отпочинем малко.