Те я бяха водили със себе си през последните три години, както Херман веднъж ми спомена, за да помага при гледането на децата и да прави компания на госпожа Херман. Това било много необходимо, докато били още съвсем малки, бе добавил той малко раздразнено. Нейната ръка и нейната пригладена коса бях съзрял през задните прозорчета на рубката една сутрин около саксиите с обички; но когато за първи път я видях в цял ръст, капитулирах пред пропорциите й. Тя се запечата в паметта ми така, както голямата красота, голямата интелигентност, остроумието или добротата биха могли да направят незабравима някоя друга жена.
При нея това бяха формата и размерът. Външният й вид излъчваше този налагащ се чар. Може да е била остроумна, интелигентна и изключително добра. Не зная, пък и това няма значение. Всичко, което зная, е, че тя беше изградена във великолепни пропорции. Да, изградена е единствената дума. Тя беше построена, тя беше издигната, тъй да се каже, с царствена разточителност. Свят ти се завиваше да гледаш този безогледен разход на материал за една девойка-фиданка. Млада и същевременно напълно зряла, тя напомняше безсмъртна личност, обвеяна от щастие. И малко тежичка може би, но това не беше нищо. То само допълваше представата за трайност. Беше едва на деветнадесет години. Но такива рамене! Такива закръглени ръце! Такова очертание на мощни нозе, когато с три дълги крачки се втурваше през палубата към прекатурилия се Николас — то е просто неописуемо! Изглеждаше добра, тиха девойка, внимателна по отношение нуждите на Лена, паданията на Густав, състоянието на скъпото носле на Карл — добросъвестна, работна и така нататък. Но каква великолепна коса имаше тя! Обилна, дълга, гъста и светлокестенява. С блясъка на благороден метал. Носеше я сплетена стегнато в една-единствена плитка, която висеше по момински на гърба й и краят й стигаше чак до кръста. Масивността й поразяваше. Честна дума, напомняше як ствол! Лицето й беше едро, миловидно, със спокойно изражение. Имаше хубав цвят на кожата, а сините й очи бяха така светли, че, струваше ти се, гледа на света с празното бяло безпристрастие на статуя. Не би могъл да я наречеш красива. То беше нещо много по-внушително. Простотата на облеклото, разкошните форми, внушителната фигура и необикновената жизненост, която се излъчваше от нея като ухание на цвете, я правеха красива с някаква обикновена и същевременно величествена хубост. Когато я наблюдаваш как се протяга към въжето за пране с двете ръце, вдигнати високо над главата, изпадаш в унеса на молещ се езичник. Широките памучни рокли на чудесната госпожа Херман имаха нещо като недооформен набор около шията и на долния си край, но по щампованите рокли на тази девойка нямаше и гънчица дори; нищо освен няколко прави плохи по полата, които падаха до краката й, но и те, когато стоеше неподвижна, бяха някак строги и изваяни. Тя бе естествено склонна към сдържаност в движенията, независимо от това, дали бе седнала, или права. Не искам обаче да кажа, че бе като статуя. В нея имаше прекалено много живот; но тя би могла да представлява алегорична статуя на Земята. Не нашата похабена земя, а една млада Земя, една девствена планета, несмущавана от гледката на бликащите по нея чудовищни форми на живот, избавена от жестоките битки на глада и мисълта.
Самият достопочтен Херман не беше много забавен, макар английският му да бе доста разбираем. Госпожа Херман обаче, която винаги имаше за мен поне едно изречение, казано с гостоприемен и сърдечен тон (и на Plattdeutsch8, предполагам), не можех да разбирам. Колкото до тяхната племенница, макар и такава благородна гледка за очите (вдъхваща пълни с надежда мисли за бъдещето на човечеството), тя бе скромна и мълчалива, почти винаги заета с шиене и само от време на време я бях виждал, както работеше, да се отдава на моминско съзерцание. Леля й седеше срещу нея и също така шиеше, с крака, поставени на малко дървено столче. На другия край на палубата Херман и аз изнасяхме по един стол от рубката и започвахме да се надпреварваме в пушене, съпроводено през дълги интервали от миролюбивата размяна на няколко думи. Ходех там почти всяка вечер. Заварвах Херман по жилетка. Веднага щом се върнеше от брега на своя кораб, първата му работа беше да свали сакото си; после слагаше на главата си бродирана кръгла шапка с пискюл и сменяше обувките си с чифт платнени пантофи. След това пушеше, застанал до вратата на рубката, и наблюдаваше децата си, изпълнен с чувство на гордост, докато ги хващаха едно по едно и поставяха да спят в отделните каюти. Накрая отивахме да пийнем малко бира в рубката, която беше мебелирана с дървена маса на кръстосани крака и с черни столове с прави облегалки — по-скоро като селска кухня, отколкото трапезария на кораб. Морето и морските работи сякаш бяха много далеч от гостоприемството на това образцово семейство.
А аз обичах всичко това, защото си имах доста грижи на борда на собствения си кораб. Бях назначен от английския консул да поема командуването на кораба след внезапната смърт на един човек, който бе оставил на приемника си няколко подозрително неразписани сметки, две-три калкулации за поправки на сух док, които понамирисваха на подкуп, и известно количество разписки за тригодишни разточителни разходи; всичко това, объркано накуп, се намираше в една прашна стара кутия за цигулка, подплатена с рубиненочервено кадифе. Намерих освен това една голяма счетоводна книга, но когато я отворих с надежда, тя се оказа за мое безкрайно изумление изпълнена със стихове — страница след страница с римувани празни, весели и неприлични стихчета, написани с най-изящния дребен почерк, който съм виждал. В същата кутия за цигулка имаше една снимка на моя предшественик, направена скоро преди това в Сайгон, която показваше един възстаричък, нисък и дебел, грубоват мъж със строго изражение, с лошо ушит костюм от черно сукно и с коси, сресани напред над слепоочията по начин, който напомня глигански зъби, застанал пред някаква градина и в компанията на същество от женски пол с чудновато драпирани одеяния. От цигулката обаче единствената следа на борда бе кутията, нейната празна черупка, така да се каже; но от парите, които без всякакво съмнение корабът бе спечелил от последните две навла, нямаше и помен. Не беше възможно да разбере човек къде са отишли всичките тези пари. На кораба ги нямаше. Не бяха преведени и в родината, защото в писмо от собствениците, запазило се в едно писалище очевидно само по някаква случайност, те се оплакваха сравнително меко, че през последните осемнадесет месеца не били удостоени дори с едничко драсване на перото. На кораба нямаше почти никакви запаси на склад, нито инч запасно въже или ярд плат за платна. Корабът беше просто оголен и аз предвиждах, че ще имам безкрайни трудности, докато успея да го подготвя за излизане в открито море.
Тогава бях млад — още ненавършил тридесетте — и се отнасях много сериозно към себе си и към своите грижи. Старият помощник-капитан, който бе играл ролята на главен оплаквач при погребението на капитана, не беше особено доволен от моето идване. Но истината е, че този приятел не притежаваше необходимата по закона квалификация за капитан и консулът беше принуден, ако това въобще беше възможно, да изпрати на кораба някого, който има необходимото свидетелство за правоспособност. Колкото до втория помощник, всичко, което ми бе известно за него, е, че се казваше Тотерсен или нещо подобно. Той имаше навика да носи на главата си в онзи тропически климат една дрипава кожена шапка. Без изключение това беше най-загубеният човек, когото съм виждал някога на някой кораб. Такъв си беше и по външен вид. Толкова дяволски загубен изглеждаше той, че бе просто цяла изненада да го чуя да се обади, когато му викнеха по име.
Меко казано, за мен не беше особено приятно, че те са в компанията ми, а перспективата за дълго пътуване по море с тези двама приятели ме гнетеше. Другите мисли, които ме занимаваха, когато оставах самичък, не можеха да бъдат весели. Хората от екипажа не бяха здрави, товаренето вървеше много бавно; предвиждах, че ще имам доста неприятности със собствениците на кораба, и се съмнявах дали ще ми дадат достатъчно пари, за да покрия извършените от мен разходи. Отношението им към мен не беше приятелско. Въобще работите ми не вървяха успешно. Понякога, когато оставах свободен (обикновено около полунощ), откривах, че ми липсва всякаква опитност, че съм несведущ в търговските работи и че съм безнадеждно негоден за каквато и да било началническа длъжност; и когато прислужникът трябваше да постъпи в болница, защото се бе разболял и всички признаци говореха за холера, почувствувах се лишен от единствения свестен човек на кораба. Очакваше се, че той навярно ще оздравее, но междувременно се налагаше да взема на негово място друг прислужник. И по препоръка на някой си Шомберг, собственик на по-малкия от двата хотела в онзи град, ангажирах един китаец. Шомберг, мускулест, космат елзасец и ужасен клюкар, ме увери, че това е добре. „Той е отличен момък. Пристигна, знаете, със свитата на негово превъзходителство комисаря Цен. Негово превъзходителство Цен бе на квартира тук у мене за три седмици.“
