Издума ми приказките за китайското превъзходителство с подмазваческо благоговение, макар онзи екземпляр от „свитата“ да не изглеждаше многообещаващ. Тогава обаче още не знаех какъв шарлатанин, незаслужаващ никакво доверие, е този Шомберг. „Мозъкът“ можеше да бъде на четиридесет или на сто и четиридесет години — кому бе известно това? — един от онези китайци с лице на мъртвец, напълно неразгадаемо. Още преди да изтече третият ден, той се бе вече разкрил като закоравял пушач на опиум, комарджия, крайно дързък крадец и първокласен спринтьор. Когато ни напусна с най-високата възможна за него скорост и с тридесет и два златни суверена от моите с мъка отделяни спестявания, това беше краят на търпението ми. Бях скътал тези пари, в случай че работите ми тръгнат съвсем зле. Сега, когато ме лишиха и от тях, се почувствувах беден и гол като факир. Хванах се здраво за моя кораб въпреки всичките грижи, които ми създаваше, но онова, което не можех да понасям, бяха дългите самотни вечери в трапезарията му, където въздухът, намирисващ от пробитата лампа, бе раздвижван само от хъркането на помощник-капитана. Този приятел се затваряше точно в осем в непроветрената си кабина и издаваше плътни и отблъскващи шумове, подобно на пълен с вода тромбон. Отвратително беше да не може човек да се отпусне спокойно на собствения си кораб. Всичко на този свят, разсъждавах аз, дори да си капитан на един красив малък платноход, може да се превърне в измама и капан за непредпазливото чувство на гордост в човека.

Щастливо избавление от подобни мисли бяха посещенията ми на борда на онази „Диана“ Бременска. Там очевидно никога не бе прониквал и шепот дори от неправдите по света. И все пак тя прекарваше живота си по широкото море: а морето, трагично и комично, морето с ужасите си и със своеобразните си интриги, морето, населено с хора и управлявано от желязна необходимост, е несъмнено част от света. Но никакъв отглас от този свят не достигаше до това патриархално старо корито, подобно на свято убежище. Този кораб бе непроницаем за света. Почтената му невинност сякаш възпираше бурните пориви на морето. Все пак бях имал вземане-даване с морето твърде дълго, за да мога да повярвам, че то уважава благоприличието. Стихийната сила е безмилостно откровена. Всичко това, разбира се, можеше да се дължи на моряшкото умение на Херман, но мен ми се струваше, че съюзените океани се бяха въздържали да смачкат тези високи стени, да откъснат грубоватото кормило, да изплашат децата и въобще да отворят очите на това семейство. Така изглеждаше поне. В края на краищата на един мъж се падна да направи безмилостното разкритие; един мъж, сам достатъчно силен и стихиен, когото поривът на едно просто и буйно желание бе довело до положение да разбули някои от тайните на морето.

Това обаче се случи много по-късно, а дотогава аз търсех убежище рано всяка вечер на този спокоен стар кораб. Единственият човек на борда, който, изглежда, имаше някакви грижи, беше малката Лена, и аз навреме разбрах, че причина за това е прекалено деликатното здраве на парцалената й кукла. Този предмет водеше някакво съществуване „пред прага на смъртта“ в дървена кутия, поставена до котвените кнехти при десния борд, и бе обслужван и гледан с най-голямо съчувствие и грижи от страна на всички деца, на които доставяше голямо удоволствие да се правят на начумерени и да се движат на пръсти. Единствено бебето Николас наблюдаваше всичко това със студен, грубиянски поглед изпод вежди, сякаш принадлежеше към съвсем друго племе. Лена постоянно скърбеше над кутията и те всички бяха крайно умислени. Чудесен бе начинът, по който тези дечурлига се настройваха съчувствено към омазнения предмет, който не бих докоснал дори с клещи. Предполагам, че те упражняваха и развиваха расовата си сантименталност посредством тази кукла. Бях само изненадан, че госпожа Херман позволява на Лена да прегръща и притиска до себе си този вързоп от парцали — толкова съмнително и безкрайно нечист беше той. Госпожа Херман само вдигаше чудните си майчински очи от онова, което шиеше, за да погледне с весела симпатия натам, обаче, изглежда, не съзнаваше, че този предмет на обич е срам за иначе съвършената чистота на кораба. Съвършена, необикновена чистота. Тя бе доведена до такава висота, че навярно откривах и в това прекалена сантименталност, сякаш мръсотията беше отстранена със същинска любов. Просто не е възможно да ви дам някаква представа за тази педантична чистота. Сякаш всяка сутрин инспектираха кораба най-усърдно с… четка за зъби. Дори бушприта му тоалираха три пъти седмично с калъп сапун и парче мек фланелен плат. Украсен — не мога да кажа друго освен украсен — с ослепителна бяла боя по дървените и с тъмнозелена по железните си части, простичкото разпределение на тези багри събуждаше представата за неподправено спокойствие, за идилично щастие; и разиграваната от децата комедия на болест и скръб понякога ме поразяваше, защото ми се струваше, че тя е отвратително петно върху това идеално състояние на кораба.

Аз много се радвах на това щастие и от своя страна внесох леко оживление в него. Близостта ни възникна от деня на гонитбата на онзи крадец. Беше вечер и Херман, който този ден, противно на навиците си, бе останал по-късно на брега, се измъкваше гърбом от една малка гара на брега на реката срещу кораба си, когато нашата хайка премина покрай него. Схващайки положението, сякаш имаше очи на гърба си, с един скок той се присъедини към нас и ни поведе. Китаецът бягаше безшумно като бърза сянка по праха на един много стръмен път. Аз го следвах. Далеч назад моят помощник-капитан викаше като бесен. Току-що изгряла, луната хвърляше свенлива светлина върху равнината, която приличаше на огромна пустош; архитектурната маса на будистки храм се открояваше далеч, мъртвешки черна върху небесния фон. Загубихме следите на крадеца, разбира се, но в разочарованието си не можех да не се възхитя от онова присъствие на духа, което видях у Херман. Бързината, която този тежък мъж разви, за да помогне на един съвсем чужд нему човек, спечели горещата ми признателност — имаше нещо истински сърдечно в неговата постъпка.

Изглеждаше толкова ядосан от нашия неуспех, колкото бях и аз, и не желаеше да слуша благодарностите ми. Каза, че било „нищо“, и веднага ме покани да отида на неговия кораб и да изпия чаша бира с него. Потършувахме скептично из храстите и надникнахме неуверено в някоя и друга яма. Никакъв звук — само петна от тиня проблясваха слабо сред тръстиките. Помъкнахме се бавно назад с клюмнали глави под тънкия сърп на луната; чух го да си мърмори: „Himmel! Zwei und dreissig Pfund!“9. Цифрата на понесената от мен загуба му бе направила впечатление. От дълго време бяхме престанали да чуваме виковете на моя помощник.

После ми каза „всеки с грижите си“ и както вървяхме, отбеляза, че никога не би узнал нищо за мен, ако по силата на някаква необикновена случайност не бил задържан на брега от капитан Фалк. Не обичал да остава късно на брега — добави с въздишка. Тъжния оттенък в гласа му аз отдадох, разбира се, на съчувствието му към моето нещастие.

На борда на „Диана“ прекрасните очи на госпожа Херман изразиха голям интерес и съчувствие към мен. Бяхме заварили двете жени да шият една срещу друга под отворения люк и на силната светлина на лампата. Херман влезе пръв, като още от вратата започна да съблича сакото си, насърчавайки ме с високи гостоприемни възклицания: „Влезте! Насам! Влезте, капитане!“ Веднага, със сакото в ръка, той започна да разказва всичко на жена си. Госпожа Херман плесна с дланите на пълничките си ръце; племенницата остави шиенето си, за да донесе чехлите на Херман и бродираната му шапчица, които той прие по архиерейски, продължавайки да приказва (за мен) през всичкото време. На пода на рубката между столовете имаше купища бяла материя; долових думите „Zwei und dreissig Pfund“ да се повтарят няколко пъти и после дойде бирата, която ми се стори необикновено приятна за гърлото ми, засъхнало от бягането и от вълненията на гонитбата.