Не си отидох, преди да мине полунощ, дълго след като жените се бяха оттеглили. Херман бе търгувал в Изтока в продължение на повече от три години, пренасяйки най-вече товари ориз и дървен материал. Корабът му бе добре познат във всички пристанища от Владивосток до Сингапур. Беше негова собственост. Печалбите му не били особени, но тази търговия се оказала достатъчно добра, докато децата са още малки. След някоя и друга година се надявал да може да продаде старата „Диана“ на една фирма в Япония на добра цена. Възнамерявал да се завърне у дома си, в Бремен, с пътнически кораб, втора класа, с госпожа Херман и децата. Разказа ми всичко това флегматично, като смучеше бавно лулата си. Съжалявах, когато, очуквайки пепелта от нея, той започна да трие очи. Бих седял с него до сутринта. За какво да бързам да се върна на собствения си кораб? За да се сблъскам със строшеното разграбено чекмедже в моята стая. Уф! Самата мисъл за това ме караше да се чувствувам недобре.

Станах техен всекидневен гост, както знаете. Мисля, че госпожа Херман още от началото гледаше на мен като на някаква романтична личност. Аз, разбира се, не си бях скубал косите Coram populo10 за понесената загуба и тя прие това като гордо равнодушие. По-късно им разказах някои от моите приключения — както си бяха в действителност — и те много се удивляваха на големия ми опит. Херман превеждаше онези пасажи, които смяташе за най-забележителни. Изправяйки се на крака и сякаш произнасяйки лекция по някакъв особен въпрос, той се обръщаше с жестове към двете жени, които оставяха ръкоделието да падне бавно на коленете им. През това време аз седях пред чаша от Хермановата бира, като се опитвах да изглеждам скромен. Госпожа Херман поглеждаше към мен бързо и повтаряше леко „Ах!“ Девойката никога не издаде никакъв звук. Никога. Но и тя понякога вдигаше светлите си очи, за да ме погледне със своя непроницателен, кротък маниер. Погледът й в никакъв случай не беше безчувствен; той грееше мек и разливащ се така, както луната грее над природния пейзаж — твърде различно от изпитателната светлина на звездите. Потъваш в него и си представяш, че имаш вид на замаян. И все пак същият този поглед, когато биваше насочен към Кристиан Фалк, сигурно се оказваше така ефикасен, както прожекторът на боен кораб.

Фалк беше другият постоянен посетител на кораба, но от държанието му човек би помислил, че идва да види кабестана на задната палуба. Той наистина имаше обичай да се взира твърде много в този кабестан, когато ни правеше компания навън пред вратата на рубката; мускулестата му ръка лежеше върху облегалото на стола, а големите му, добре оформени крака, обути в силно прилепнали бели панталони, бяха протегнати напред и завършваха с чифт черни обувки, големи като лодки. С пристигането си той се здрависваше с Херман и измърморваше нещо неясно, покланяше се на жените и заемаше небрежната си мизантропска поза до нас. Тръгваше си внезапно, със скок, преминавайки сякаш панически през ритуала на мърморенията, здрависванията и поклона. Понякога, с нещо като сдържано и конвулсивно усилие, той се приближаваше към жените и разменяше тихо няколко думи с тях, пет-шест най-много. При тези случаи обичайният поглед на Херман ставаше съвсем безжизнен, а благото лице на госпожа Херман се изчервяваше. Девойката не показваше никога никакъв признак на смущение.

Фалк беше датчанин или може би норвежец, не бих могъл да кажа. Във всеки случай някакъв скандинавец и на това отгоре прекален монополист. Възможно е той да не беше запознат с тази дума, но имаше ясна представа за нейното съдържание. Неговата тарифа за изтегляне корабите на буксир навътре и навън от пристанището беше най-безмилостният документ от този род, който съм виждал. Той беше капитан и собственик на единствения влекач по реката, много спретнат бял кораб от 150 или повече тона, елегантен като яхта, с кръгла рубка за кормчията, издигаща се високо като стъклена кула над заострения му нос, и с една стройна, лакирана мачта отпред.

Сигурен съм, че все още има неколцина капитани на кораби, които си спомнят много добре за Фалк и неговия влекач. Той изтръгваше своята лира и половина от всеки един от нас, капитаните на търговски кораби, с някакво непоколебимо безразличие, и това беше причина да го ненавиждат и дори да се страхуват от него. Шомберг имаше обичай да казва: „Не желая да приказвам за тая птица. Не вярвам да има и шест пъти през цялата година да е идвал да пийне нещичко при мен. Но моят съвет, господа, е: недейте има нищо общо с него, ако това ви е възможно.“

Като изключим неизбежните отношения във връзка с работата, този съвет можеше лесно да бъде следван, защото Фалк не се натрапваше на никого. Струва ми се странно да сравнявам един капитан на влекач с кентавър, но той някак си ми напомняше за една картина в малка книжка, която имах като дете и която представляваше кентаври край река; и особено един между тях, на преден план, изправен на задните си крака с лък и стрели в ръка, с правилни строги черти и огромна къдрава брада, която падаше на вълни над гърдите му. Лицето на Фалк ми напомняше за този кентавър. Вярно, не беше човек-кон, а човек-лодка. Живееше на борда на своя влекач, който непрестанно сновеше нагоре-надолу по реката от ранна утрин до късна вечер. При последните лъчи на залязващото слънце човек можеше да различи брадата му горе на белия кораб, който дигаше пяна край брега срещу течението, за да се прибере и хвърли котва за през нощта. Виждаше се облечен в бяло, с гъстия кичур кестенява коса, а надолу под кръста — нищо освен напречните бели линии на парапета на мостика, които отвеждаха погледа към острите бели линии на носа, порещ калните води на реката.

Отделно от корабчето си той поне на мен изглеждаше незавършен. А самият влекач, без неговата глава и труп на мостика, ми се струваше осакатен, така да се каже. Но той много рядко го напускаше. През цялото време, докато бях в пристанището, го видях само два пъти на брега. Първия път това беше при наемателите на моя кораб, където той влезе като мизантроп, за да му платят за изтеглянето на буксир на един френски платноход. Втория път едва можех да повярвам на очите си, защото го съзрях, отпуснал тяло под гъстата си брада, в едно плетено кресло в билярдната на Шомберговия хотел.

Беше много смешно да наблюдаваш как Шомберг подчертано го пренебрегва. Неговото изкуствено държане беше в силен контраст с естествената незаинтересованост на Фалк. Едрият елзасец разговаряше на висок глас с другите си клиенти, като ходеше от маса на маса, а покрай мястото, където Фалк си почиваше, минаваше с поглед, насочен право напред. Фалк седеше там с недокосната чаша пред себе си. Той сигурно познаваше по лице и по име всеки един от белите мъже в помещението, но не каза нито дума на никого. Моето присъствие той отбеляза само с едно спускане на клепачите и това беше всичко. Изтегнал се разкрачен в креслото, той от време на време плъзваше дланите на двете си ръце по лицето си, като в същото време леко, почти незабележимо потреперваше.

Това си беше негов навик и аз, разбира се, бях съвсем добре запознат с него, защото не бихте могли да останете и час дори в неговата компания, без да бъдете принудени да се удивлявате на подобен поривист и необясним жест, който нарушаваше дълъг период спокойствие. Имаше обичай да го прави по най-различно време; много вероятно, предполагам, и след като бе слушал бръщолевенията на малката Лена за многострадалната й кукла. Хермановите деца винаги го обсаждаха плътно около нозете, макар той по един благ начин малко да се дърпаше от тях. Все пак, изглежда, чувствуваше голяма привързаност към цялото семейство. И особено към самия Херман. Търсеше компанията му. В случая, за който става дума например, трябва да го е очаквал, защото веднага щом Херман се появи, Фалк стана бързо и двамата излязоха заедно. Тогава Шомберг в мое присъствие изложи пред трима-четирима души тезата си, че Фалк си правел устата за племенницата на капитан Херман, като твърдеше самоуверено, че нищо нямало да излезе от това. „Същата история беше и миналата година, когато капитан Херман пак товареше тук“, рече той.