Естествено, не вярвах на Шомберг, но признавам, че известно време наблюдавах внимателно какво става. Всичко, което можах да открия, бе известно нетърпение от страна на Херман. При вида на Фалк, прекрачващ мостчето към кораба, този чудесен човек започваше да мърмори и дъвче между зъбите си нещо, което звучеше като германски ругатни. Както казах обаче, не разбирам този език и благото, кръглооко лице на Херман оставаше непроменено. Взирайки се безстрастно напред, той го поздравяваше с „Wie geht’s?“ или на английски „Как сте?“, с гърлен изговор. Девойката вдигаше очи за момент и устните й леко помръдваха, а госпожа Херман отпускаше ръце на скута си, за да му каже за минутка цял куп думи с приятния си глас, и след това продължаваше шиенето си. Фалк се тръсваше на някой стол, проточваше едрите си крака и най-често прокарваше поривисто ръце по лицето си. По отношение на мен той не беше явно нахален; по-скоро като че не можеше да се почувствува смутен от такива незначителни неща като моето съществуване; истината е, че като монополист той нямаше никаква нужда да се показва мил и любезен. Беше сигурен, че ще получи от мен изнудваческото си възнаграждение за изтеглянето на буксир на кораба ми, независимо от това дали се мръщи, или се усмихва. В действителност той не правеше нито едното, нито другото; но преди да минат много дни, успя да ме учуди доста и накара езика на Шомберг да се раздрънка повече от всякога.
Това стана така. При устието на реката имаше плитък пясъчен нанос, който би трябвало да бъде изгребан, но точно тогава държавните власти бяха благочестиво заети да позлатяват наново голямата будистка пагода, та не разполагаха с излишни пари за изгребване на наноса. Не зная какво е положението сега, но по онова време, за което ви разказвам, този пясъчен нанос създаваше големи неприятности на корабите. Едно от последствията бе, че плавателни съдове, които газеха на известна дълбочина, като Хермановия и моя, не можеха да завършват изцяло натоварването си в реката. След като поемеха колкото е възможно от товара, те трябваше да излязат навън в морето и там да бъдат натоварени докрай. Цялата тази процедура беше абсолютно досадна работа. Щом като сметнеш, че вече на борда на кораба си имаш толкова, колкото той може да пренесе безопасно през наноса, отиваш при агентите, за да ги уведомиш. Те от своя страна уведомяваха Фалк (явно когато това не бе в разрез с останалата му работа, но ако трябва да се каже истината, чисто и просто когато се чувствуваше подтикнат от капризното си настроение), който, проверил грижливо в агенцията, че имаш достатъчно пари да изплатиш сметката, се приближаваше без всякакво съчувствие, втренчил от мостика жълтите си очи в теб, и те изтегляше навън, с неоправени въжета, с разхвърляна палуба, с жестока бързина, сякаш те отвеждаше на екзекуция. На всичко отгоре те заставяше да поемеш края на собственото му дебело телено въже, за използуването на което, разбира се, имаше допълнителна такса. В отговор на гласните ти възражения срещу подобно изнудване това стърчащо туловище, с едната си ръка на телеграфа към машинното отделение, само поклащаше брадатата си глава над плясъка, глъчката и облаците дим, сред които влекачът, движещ се на заден ход и обхванат от пръските на биещите във водата гребни колела, се държеше като озверено и нетърпеливо същество. За екипаж Фалк беше събрал най-нахаканата сбирщина ласкари, която съм виждал, и им позволяваше да крещят по теб най-безочливо, а веднъж въжето вързано, те издърпваше рязко от мястото ти на кея, сякаш не го беше никак грижа какво може да блъсне или смаже. Трябваше да се мъкнеш след него осемнадесет мили надолу по реката, а после още три покрай морския бряг до мястото, където група необитавани скалисти островчета ограждаха едно заслонено място, където корабите стояха на котва. Там трябваше да стоиш на единична котва с оголени мачти, обърнати към морето над онези пусти отломки от сушата, пръснати сред много синята вода. Нямаше нищо, на което да спреш погледа си, освен на голия бряг, разкаляния край от кафявата равнина с извивките на реката, която току-що си напуснал, очертани в мътнозелено, и голямата пагода, извисяваща се самотно и плътно с блестящи заоблености и островърхи кубета, като величествен каменен разцъфнал кичур тропически канари. Нямаше какво друго да правиш, освен да чакаш нетърпеливо да докарат останалия товар, който идваше откъм реката с най-голяма нередовност. Можеше само да се утешаваш с мисълта, че в края на краищата тази фаза от главоболия означава, че отпътуването ти от тези брегове най-сетне наистина е наближило.
И Херман, и аз трябваше да преминем през тази фаза, а между корабите ни имаше един вид мълчаливо съревнование кой пръв ще бъде готов. Почти до финала вървяхме гърди до гърди, но аз спечелих състезанието, като отидох, преди да бе станало обед, лично да уведомя, че съм готов, а Херман, който много бавно взимаше решение да слезе на брега, се яви в канцеларията на агенцията чак късно през деня. Там му казали, че моят кораб бил първи наред за следващата сутрин, и предполагам, че той им е отговорил, че не бърза. По-удобно му било да замине вдругиден.
Тази вечер на борда на „Диана“ Херман беше седнал с втренчен поглед, широко разтворил закръглените си колене, и смукваше от извития мундщук на лулата си. Скоро той каза с известно нетърпение на племенницата си нещо за слагане на децата да спят. Госпожа Херман, която разговаряше с Фалк, млъкна внезапно и погледна неспокойно съпруга си, но девойката веднага стана и поведе пред себе си децата. След малко госпожа Херман трябваше да ни остави, за да усмири някакъв опасен бунт, както личеше от глъчката, която се чуваше отвътре. Херман измънка нещо на себе си. В продължение още на половин час Фалк, останал сам с нас, нервничеше на стола си, въздишаше леко и най-после, след като прокара ръце по лицето си, стана и сякаш изоставил надеждата да бъде разбран (той не бе отворил уста нито веднъж), каза на английски:
— Е… лека нощ, капитан Херман.
Спря за момент пред моя стол и погледна към мен, бих казал дори, че ме гледаше втренчено, и стигна дотам, че издаде някакъв дълбок звук от гърлото си. Всичко това бе така подчертано, че за първи път през ограниченото ни само с кимания и мънкания общуване възбуди в мен известен интерес. Но в следващия миг той ме разочарова, защото отмина с бързи крачки, без дори да ми кимне.
Маниерът му обикновено беше чудноват, това е вярно, и аз несъмнено не му обръщах много внимание; но този род неясно намерение, което се спотайваше зад неговото безразличие като хитър стар шаран в някое блато, никога преди не бе излизало така близо до повърхността. Фалк определено беше възбудил в мен надежди. Не бих могъл да кажа какво очаквах, но в никакъв случай не съм очаквал онова невероятно развитие на нещата, което той изненадващо ми поднесе още на разсъмване на следния ден.
Спомням си само, че онази вечер имаше достатъчно неща в поведението му, които да ме накарат, след като побягна, да изкажа гласно почудата си какво всъщност е искал да каже. На това Херман, като кръстоса със замах нозе и се отдръпна озлобено със стола си, каза:
— Тоя приятел сам не знае какво иска.
Може би имаше някакво прозрение в тази забележка. Не отговорих нищо, а Херман, все още отвратен, добави:
— Когато бях тук миналата година, той беше съвсем същият. — Едно изригване на тютюнев дим обгърна главата му, сякаш гневът му бе избухнал като барут.
Бях почти решил да го попитам направо дали той поне знае защо Фалк, добре известен като необщителен човек, се е пристрастил да посещава кораба му с такова усърдие. В края на краищата, разсъдих изведнъж, това е нещо твърде забележително. Чудя се сега какво ли би казал Херман. Както се оказа, той не ме остави да го попитам. Явно забравил всичко за Фалк, той започна монолог за бъдещите си планове: за продаване на кораба, за своето прибиране в родината; и като изпадна в настроение на размисъл и пресмятания, мънкаше за разноските през редовни изригвания дим. Необходимостта да плаща пътни за цялото си семейство, изглежда, го тревожеше по начин, който беше толкова по-поразителен, като се има предвид, че иначе не показваше никакви признаци на склонност към стиснатост. И въпреки това се тюхкаше пред перспективата за пътешествието до дома с пасажерски кораб като бакалин, решил да види света. Беше по природа пестелив, предполагам, и за него сигурно беше нещо съвсем ново да открие, че ще трябва да плаща за пътуването — за пътуване по море, което бе нормалното състояние на живот за семейството, за повечето от тях още от люлката. Виждах как го боли за всеки шилинг, който трябваше да бъде разходван по такъв глупав начин. Беше много смешен. Натъжаваше се, а сетне с неспокойна въздишка заявяваше, че нямало какво да се направи друго, освен да вземе три второкласни билета — при това имал и четири деца, за които също трябвало да се плаща. Много пари, да ги похарчиш така наведнъж. Твърде много пари.
