Седях така с него, слушайки (не за пръв път) тези угризения на съвестта, докато съвсем ми се приспа, и тогава го оставих и се върнах на моя кораб. На разсъмване бях разбуден от воя на пронизителни гласове, съпроводени от силно раздвижване във водата, и от кратките заядливи сигнали на парна свирка. Фалк с влекача си бе дошъл за мен.
Започнах да се обличам. За отбелязване бе, че онзи глъч, с който отговориха от моя кораб, и трополенето на крака над главата ми бяха секнали внезапно. Чух обаче далечни гърлени викове, които сякаш изразяваха изненада и безпокойство. После до мен достигна гласът на помощника ми, който отправяше увещания към някого надалеч. Други гласове се присъединиха към неговия, явно възмутени; отговори им цял хор с думи, които звучаха като ругатни. От време на време парната свирка пропищяваше.
Целият този излишен вой беше в състояние да ядоса човека, но там долу, в каютата ми, аз го приех спокойно. След някой и друг миг, мислех си, ще поема надолу по тая проклета река, а след седмица най-много ще съм се откъснал напълно от това омразно място и от всичките омразни хора в него.
Силно ободрен от тази мисъл, грабнах четките за коса и гледайки се в огледалото, започнах да си реша косата. Изведнъж някакво затишие настъпи сред шума навън и аз чух (илюминаторите на каютата ми бяха отворени) дълбок спокоен глас, не на борда на моя кораб обаче, да се провиква решително на английски, но със силно чуждестранно носово произношение: „Давай напред!“
В живота на хората може да има приливи и отливи, които, уловени в благоприятния момент… и тъй нататък. Лично аз все още продължавам да очаквам този важен поврат. Страхувам се обаче, че повечето от нас са предопределени от съдбата да се боричкат вечно в мъртвите води на едно блато, чиито брегове са наистина безплодни. Но зная също, че често в хорските дела настъпват неочаквано — дори нелогично — озаряващи мигове, когато някой иначе незначителен звук или може би някой съвсем обикновен жест е достатъчен да ни разкрие всичката глупост, всичката безсмислена глупост на нашето благодушие „Давай напред“ не са особено поразяващи думи, дори когато са произнесени с чужд акцент; и все пак те ме вкамениха в същия онзи момент, когато се гледах усмихнат в огледалото. А после, не искайки да вярвам на ушите си, но вече кипящ от възмущение, аз излязох бегом от каютата и се качих на палубата.
Беше истина. Невероятна, абсолютна истина. Не виждах нищо друго освен „Диана“. Нея изтегляха на буксир. Беше напуснала мястото на закотвянето и се носеше напреко през реката.
— Начинът, по който тоя там умопобъркан изтегли оня кораб, е нещо изключително — каза с изпълнен със страхопочитание глас моят помощник близо до ухото ми.
— Хей! Ало! Фалк! Херман! Какъв е тоя дяволски номер? — крещях побеснял.
Никой не ме чу. Фалк сигурно не можеше да ме чуе. Неговият влекач обръщаше с пълна скорост нататък, към другия бряг. Дебелото телено въже между него и „Диана“, проточило се изопнато като струна на арфа, трептеше тревожно.
Високият черен кораб се килна на една страна под страхотния напън. Силно пращене се чу откъм него, последвано от разтрошаване и разцепване на дърво.
— Ето! — рече изпълненият със страхопочитание глас в ухото ми. — Той им отнесе буксирния клюз. — И после извика възбудено: — О! Вижте! Вижте, сър! Вижте ония там холандци на бака как подскачат, бягайки от въжето. Надявам се много, че ще им счупи някоя и друга пищялка, преди да е свършил с тях.
Продължих с викове напразните си протести. Лъчите на изгряващото слънце, пробягващи хоризонтално по продължение на равнината, топлеха гърба ми, но аз бях достатъчно разгорещен от гняв. Не бих могъл да повярвам, че една проста буксирна маневра може така очевидно да ти даде представа за отвличане, за похищение. Фалк просто отвличаше „Диана“.
Белият влекач се движеше с пълна скорост навътре към средата на реката. Червените лопатки на гребните му колела, които се въртяха с бясна бързина, раздираха в пяна цялото водно пространство около него. В средата на реката „Диана“ завалсува по водата с толкова грация, колкото можеше да се очаква от един стар хамбар, и хукна подир похитителя си. През разкъсаната мъгла от дим, която се носеше над водата, зърнах четвъртитите неподвижни рамене на Фалк под голяма колкото колело на каруца шапка, червеното му лице, жълтите му, взиращи се втренчено очи, голямата му брада. Вместо да гледа внимателно напред, той съзнателно обръщаше гръб на реката, за да наблюдава кораба, който бе взел на буксир. Високият тежък плавателен съд, с който никога през живота му не се бяха отнасяли така, сякаш беше полудял; той направи стремителен завой около кърмата си и за момент се насочи право към нас, застрашителен и тромав, като подплашена планина. Вдигна една бликнала, съскаща и кипяща вълна нагоре до половината на тъпия си нос, моят екипаж нададе силен вой — и после дъхът ни спря. За малко не… Но Фалк го държеше! Държеше го здраво в лапите си. Въобразих си, че чувам теленото въже как свисти, когато се мяташе през бака на „Диана“ и хората на борда бягаха от него във всички посоки. За малко. Херман с разчорлена коса, с изцапана фланелена риза и панталони с цвят на горчица бе изтичал да помага при щурвала. Видях ужасеното му кръгло лице; видях дори зъбите му, разкривени в страшна гримаса; и с големи подскачащи вълни между двата кораба „Диана“ се плъзна толкова близо край нас, че можех да замеря Херман по главата с някоя от двете четки за коса, защото, както изглежда, през всичкото време ги бях държал в ръцете си. Госпожа Херман бе седнала кротко на люка, с вълнен шал на раменете. В отговор на възмутеното ми жестикулиране прекрасната женица развя носна кърпичка; тя кимаше и се усмихваше по най-любезния възможен начин. Момченцата, още недооблечени, подскачаха радостни по задната палуба, като показваха ярките си презрамки; а Лена, с къса алена фуста, със заострени лакти и тънки голи ръце, люлееше усърдно парцалената кукла. Цялото семейство премина пред очите ми, сякаш влачено по сцена с невиждана ярост. Последното, което видях, беше Хермановата племенница с малкия Херман на ръце, застанала отделно от другите. Великолепна в плътно прилепналата си рокля от имприме, тя представляваше нещо толкова внушително с очебийното съвършенство на фигурата си, че слънцето сякаш изгряваше само за нея. Потокът светлина подчертаваше с възхвала разкошните й форми и силата на младостта й. Тя премина покрай мен съвсем неподвижна, сякаш потънала в съзерцание; само крайчецът на полата й се вееше леко от въздушното течение; слънчевите лъчи се пречупваха в лъскавата й кестенява коса; а онзи плешив палавник Николас я удряше по рамото. Видях пълничката му малка ръчичка да се вдига и сваля по всички правила на изкуството. И после четирите селски прозорчета на „Диана“ се появиха и отминаха, отдалечавайки се бързо надолу по реката. Те бяха отворени и едно от белите басмени перденца се развяваше навън като тесен дълъг флаг над развълнуваната вода в браздата зад кораба. Да бъдеш изигран и предаден по такъв начин бе нещо нечувано. В канцеларията на моята агенция, където отидох веднага, за да се оплача, ми възразиха с извинения, че не могли да разберат как е станала грешката; Шомберг обаче, когато по-късно се отбих при него, за да закуся набързо, макар и изненадан, че ме вижда, беше напълно готов с обяснението си. Заварих го седнал на края на дълга тясна маса, точно срещу съпругата си — мършава дребна жена с дълги къдрици и един посинял зъб, която се усмихваше широко и глупаво и изглеждаше уплашена, когато някой я заговореше. Между тях се люлееше голямо ветрило, спускащо се от тавана над двадесетина празни стола с плетени седалки и над две редици лъскави чинии. Трима китайци с бели сака се шляеха с кърпи в ръка около тази пустота. Любимата table b’hôte11 на Шомберг нямаше много успех този ден. Той се хранеше ядосан и сякаш преливаше от гняв.
Започна, като поръча с груб глас да донесат отново котлетите за мен, и завъртайки се на стола си, рече:
