— „Грешка“ ли ви казаха? Ни най-малко! Хич нито за момент не го вярвайте, капитане! Фалк не е човек, който прави грешки освен с цел.

Неговото твърдо убеждение беше, че през всичкото време Фалк се бил опитвал да се подмазва евтино на Херман.

— Евтино — ясно ли ви е? Не му струва и цент да ви сервира тая обида, а капитан Херман взима един ден преднина пред вашия кораб. Времето е пари! А? Вярвам, че сте голям приятел с капитан Херман, но човек не може да не бъде доволен от всяко малко преимущество, което може да получи. Капитан Херман е добър търговец, а приятел в търговията — такова нещо няма. Нали? — Наведе се напред и започна да хвърля скришом погледи, както обикновено. — Но Фалк е и винаги си е бил мръсно човече. Ненавиждам го.

Смотолевих нервно, че не питая особено уважение към Фалк.

— Ненавиждам го — упорствуваше Шомберг с вид на явна загриженост за мен, което би ме забавлявало, ако не бях така силно обзет от недоволство. Един млад човек, съвсем съвестен и с добри намерения, какъвто само младият човек може да бъде, приема като особена жестокост всеки обикновен случай, когато животът се отнесе зле с него. Младостта, която е достатъчно зелена да вярва във вина, в невинност и в себе си, винаги ще се съмнява да не би случайно да е заслужила съдбата си. С мрачни мисли и без апетит продължих да се боря с котлетите, докато госпожа Шомберг седеше с вечната си глупава усмивка, а приказките на Шомберг набираха скорост като плъзгаща се в улей смет.

— Да ви кажа ли? Всичко е заради онова момиче. Не зная какво си мисли капитан Херман, но ако ме попиташе, бих му казал някои неща за Фалк. Той е мръсно същество. Тоя човек е същински роб. Така го наричам. Роб. Миналата година започнах с тази table b’hôte и разпратих покани, знаете. Мислите, че се е хранил поне веднъж тук? Че поне е опитал тая новост? Нито веднъж. Сега е хванал един готвач от Мадрас — един проклет мошеник, когото изгоних от кухнята си с тръстикова тояга. Той не беше годен да готви за бели хора. Не, дори и за кучетата на белите не! Но виждате ли, всеки проклет туземец, който може да свари гърне с ориз, е достатъчно добър за господин Фалк. Ориз и малко риба, която купува за няколко цента от рибарските лодки по реката — с това живее той. Мъчно бихте повярвали, а? И бял човек при това…

Той обърса с презрение устните си със салфетката, като ме гледаше. Мина ми бързо през ума сред унинието, в което бях изпаднал, че ако всичкото месо в града беше като тези тук котлети, нямаше защо чак толкова да виним Фалк. На езика ми беше да го кажа, но втренченият поглед на Шомберг ме възпря.

— Може пък да е вегетарианец — смънках вместо това.

— Той е скъперник. Жалък скъперник — наблягаше хотелиерът. — Месото тук не е така добре приготвено, както вкъщи, разбира се. И скъпо при това. Но я ме погледнете. Аз взимам само един долар за закуската и долар и петдесет цента за вечерята. Посочете ми нещо по-евтино. Защо го правя? В тая игра печалбата е малка. Фалк не би й обърнал внимание. Правя го заради тези млади бели приятели тук, които нямаше къде да отидат и да получат прилична храна, да се нахранят прилично в добра компания. На моята маса винаги има първокласна компания.

Изпълненият с убеждение начин, по който огледа празните столове, ме накара да се почувствувам като човек, който се е натрапил на закуската на духове.

— Белият човек трябва да се храни, както подобава на един бял човек, да му се не види — изригна той буйно. — Трябва да яде месо, да, трябва да има месо. Аз успявам да се снабдявам с месо за моите клиенти през цялата година. Не е ли така? Не приготовлявам храна за някаква проклета банда от кули. Вземете още един котлет, капитане… Не? Хей, момче, прибирай!

Облегна се назад и зачака навъсен кърито. Полуотворените жалузи леко затъмняваха помещението, което беше пропито от миризмата на прясно варосани стени; рояк мухи бръмчаха и кацаха поред, а усмивката на горката госпожа Шомберг сякаш изразяваше квинтесенцията на всичката онази сбирщина глупаци, която бе разговаряла, дишала и се бе хранила с лошо биволско месо между тези голи стени. Шомберг не отвори уста, докато не бе готов да натика вътре в нея лъжица с мазен ориз. Той завъртя смешно очи, преди да погълне горещото ядене, и едва тогава започна отново:

— Такова унизително нещо! Носят му храната покрита горе в кабината на рулевия и той затваря и двете врати, преди да започне да се храни. Факт! Би трябвало да се срамува от себе си. Питайте механика. Той не може без механик — не виждате ли — и тъй като не може да се очаква от един почтен човек да търпи такава храна, Фалк им отпуска по петнадесет долара на месец допълнително за храна. Уверявам ви, така е! Просто запитайте господин Фердинанд да Коста. Той е неговият механик сега. Може да сте го виждали тук при мен — слаб, тъмнокос млад мъж, с много хубави очи и малки мустачки. Дойде преди година от Калкута. Между нас казано, предполагам, че тамошните лихвари са го подгонили. Той бърза да дойде тук да се нахрани, винаги когато има възможност, защото, я ми кажете, що за удоволствие е за един добре възпитан млад човек да се храни сам-самичък в кабината си — като див звяр? Това е то, което Фалк очаква — механиците му да търпят за петнадесет долара допълнително. Ами гюрултиите на борда всеки път, когато лека миризма на готвено стигне до палубата! Няма да повярвате! Онзи ден Да Коста накарал готвача да му опържи парче месо — при това парче от костенурка, а не говеждо — и мазнината нещо загоряла, що ли? Младият Да Коста лично ми разправяше за това тук, в тая стая. „Господин Шомберг — каза ми той, — да бях допуснал някой калъф на цилиндър да изхвръкне поради небрежност, капитан Фалк нямаше да се държи така дивашки. Така сплаши готвача, че той вече няма да смее да тури нищо на огъня за мен.“ Бедният Да Коста — в очите му имаше сълзи! Опитайте се да се поставите на негово място, капитане — такъв чувствителен, благороден млад човек. Да не би да искат от него да яде храната си сурова? Но такъв си е той, вашият Фалк. Запитайте когото искате. Предполагам, че петнадесетте долара, които трябва да дава допълнително, не престават да го глождят — тук вътре.

И Шомберг потупа мъжките си гърди. Седях полузашеметен от неуместното му бръщолевене. Внезапно той сграбчи ръката ми с изразителен, предпазлив маниер, сякаш искаше да ме въведе в самото лоно на доверието.

— Това е само завист, нищо друго — рече той с приглушен глас, който подействува възбудително на уморения ми слух. — Не вярвам да има някой в този град, на когото той да не завижда. Слушайте какво ви казвам, опасен е. Дори аз самият не се чувствувам сигурен с него. Знам положително, че се опитвал да отрови…

— Е, стига де! — извиках възмутен.

— Ама знам го с положителност. Хората сами дойдоха и ми го казаха. Ходел и разправял навсякъде, че съм бил по-лош бич за тоя град, отколкото холерата. Откакто отворих този хотел, непрекъснато говори против мен. Той отрови ума и на капитан Херман. Последния път, когато „Диана“ товареше тук, капитан Херман имаше обичай да се отбива всеки ден да пийне нещо или да изпуши една пура. Сега не е идвал в заведението ми дори два пъти седмично. Как си обяснявате това?

Той стисна ръката ми, докато не изтръгна от мен няколко измънкани думи.

— Фалк изкарва десеторно повече пари от мен. За мен има друг един хотел, с който трябва да водя борба, а втори влекач по реката няма. Не му преча с нищо, нали? Той не би бил способен да държи хотел, ако се опита. Но такава си му е природата. Не може да се помири с мисълта, че си изкарвам добре хляба. Дано само това да го направи наистина нещастен. Такъв си е във всяко нещо. Той сигурно би желал да си има прилична трапеза. Но не — заради няколко цента само. Просто не може да го направи. То е извън силите му. Ето това е, което наричам да си роб на нещо. Но е достатъчно долен да вдига врява, когато носът му бъде погъделичкан малко. Ясно ли ви е? Това стига, за да го изрисува. Стиснат и завистлив. Не можете да го обясните по никакъв друг начин. Можете ли? Аз съм го изучавал тези три години.