Много му се искаше да се съглася с неговата, теория. И наистина, като поразмислеше човек, тя би била приемлива, ако само не беше това постоянно, чувство за лъжливост, което идваше от безотговорността на Шомберговпте приказки. Както и да е, не бях разположен да изучавам психологията на Фалк. Точно тогава бях зает унило с яденето на парче изсъхнало холандско сирене и бях прекалено съкрушен, за да обърна внимание какво поглъщам аз самият, а още по-малко, за да тормозя ума си с представите на Фалк за гастрономията. Не можех да очаквам, че с изучаването им ще се добера до някакво обяснение за поведението му по деловите въпроси, което ми се струваше, че е без всякакви задръжки от морално естество, та дори и от най-обикновено благоприличие. „Колко незначителен и окаян трябва да изглеждам, за да се осмели тоя приятел да се отнася с мен така“ — помислих си изведнъж, гърчейки се в мълчалива агония. И пращах Фалк и всичките му чудноватости по дяволите с такова усърдие на мисълта, че забравих съществуването на Шомберг, докогато той не сграбчи настойчиво ръката ми.
— Да, можете да размишлявате и размишлявате, докато изпопадат всичките косми от главата ви, капитане, но не ще можете да го обясните по друг начин.
За да има мир и спокойствие, съгласих се набързо, че наистина не мога; и бях убеден, че той ще спре. Но единственият резултат беше, че влажното му лице засия с гордостта на лукавството. Пусна ме за момент, за да отпъди черния рояк мухи от захарницата, и пак хвана ръката ми.
— Разбира се. По същия начин всеки вижда, че Фалк би желал да се ожени. Само той не може да го разбере. Да ви цитирам един случай. Да, преди две години една госпожица Ванло, много изискана девойка, пристигна тук от родината си, за да води домакинството на брат си Фред, който държеше на брега на реката работилница за дребни поправки. Изведнъж Фалк придоби навика да ходи в тяхното бунгало след вечеря и да седи там с часове на верандата, без да говори. Горкото момиче не знаеше за нищо на света какво да прави с такъв човек и продължаваше да свири на пианото и да му пее вечер подир вечер, докато стигна до припадане. Пък и не беше, да кажеш, някоя силна жена. Беше на тридесет години и климатът й действуваше много зле. После — разбирате, нали — Фред беше принуден да остава с тях за благоприличие и по цели седмици наред не му се удаваше случай да си легне преди полунощ. Това не е приятно за един изморен човек, нали? А освен това Фред си имаше и главоболия тогава, защото работилницата не му носеше печалба и загубите му в пари растяха бързо. Той просто мечтаеше да се махне оттук и да опита късмета си другаде, но заради сестра си продължаваше да упорствува, докато затъна до гуша в дългове — мога да ви уверя. Аз самият бих могъл да покажа цяла купчинка негови разписки за храна и пиене в чекмеджето ми. Не можах обаче да открия откъде Фред намери всичките тия пари в края на краищата. Друго не може да бъде, освен да е измъкнал нещо от оня там негов брат, търговец на въглища в Порт Саид. Както и да е, той се разплати на всички, преди да отпътува, но момичето едва не се съсипа. Разочарование, естествено, а на нейната възраст, разбирате, нали?… Госпожа Шомберг тук беше добра приятелка с нея и може да ви разкаже. Страшно отчаяние. Припадъци. Беше цял скандал. Истински скандал. До такава степен, че старият господин Зигерс, не сегашният ви агент, а Зигерс бащата, възрастният мъж, който се оттегли от работа, след като бе натрупал състояние, и бе погребан в морето на път за родината, се видя принуден да разпита Фалк в частния си кабинет. Беше човек, който знаеше как да те нахока, а освен това фирмата Зигерс бе подпомагала Фалк с доста парички още от самото начало. Всъщност може да се каже, че те го и създадоха до известна степен. Така се случи, че тъкмо по времето, когато той се появи тук, тяхната фирма наемаше много кораби всяка година и за работата им беше добре дошло да има удобства за изтегляне корабите на буксир по реката. Ясно ли ви е?… Е, винаги ще се намери някое ухо да се залепи на ключалката, не е ли тъй? Всъщност — той понижи глас поверително — в този случай това беше един мой добър приятел; един човек, когото можете да срещнете тук всяка вечер. Само че те разговаряли доста тихо. Все пак моят приятел е сигурен, че Фалк се опитвал да се оправдава по различни начини, а старият господин Зигерс кашлял доста. И все пак Фалк през всичкото време имаше и желанието да се ожени. Но да! На всички бе известно, че човекът мечтаеше години наред да си уреди собствен дом. Само че не може да се примири с разноските. Щом се стигне до момента, в който трябва да бръкне в джоба си — това го кара да се откаже. Самата истина, нищо повече. Винаги съм го казвал и сега вече всеки е съгласен с мен. Какво ще речете за това, а?
Той призоваваше доверчиво моето възмущение, но понеже бях решил да го дразня, отбелязах, че „всичко туй ми се струва достойно за съжаление, ако е вярно“.
Той подскочи на стола си, сякаш го бях мушнал с игла. Не зная какво би казал, ако в този момент не бяхме чули през полуотворената врата на билярдната стъпките на двама мъже, които влязоха откъм верандата, два гласа, които бърбореха нещо. При рязкото удряне с монета по масата госпожа Шомберг се понадигна нерешително.
— Не мърдай — изсъска мъжът й към нея и после с гостоприемен весел глас в поразителен контраст с гневния поглед, който бе накарал жена му да се смъкне на стола си, извика високо: — Тук още се сервира закуска, господа.
Не последва отговор, но гласовете изведнъж престанаха. Келнерът китаец излезе. Чухме издрънчаване на лед в чашите, шум от наливане, влачене на крака, тътрене на столове. Шомберг, след като с тихо мърморене изрази учудването си кой по дяволите би могъл да бъде оттатък по това време на деня, става с кърпа през ръка да надникне предпазливо през вратата. Той бързо се дръпна назад на пръсти и шепнейки с ръка на уста, ми съобщи, че Фалк, лично Фалк бил оттатък и, нещо повече, с него бил и капитан Херман.
Завръщането на влекача беше неочаквано, но възможно, защото Фалк бе взел на буксир „Диана“ в пет и половина, а сега беше два часът. Шомберг искаше от мен да видя, че нито един от тия двама мъже няма да похарчи и долар за закуска, от каквато те сигурно се нуждаеха. Но докато се приготвя да изляза от трапезарията, Фалк си бе отишъл. Чух последните стъпки от големите му обувки по дъските на верандата. Херман беше седнал съвсем сам в широкото дървено помещение с двете безжизнени маси за билярд, покрити с калъфи на райета, и усърдно бършеше лицето си. Беше облякъл най-хубавите си дрехи за слизане на брега, с колосана яка, черно сако, широка бяла жилетка и сиви панталони. Чадър за слънце от бял памучен плат с тръстикова дръжка стоеше облегнат между краката му, бакенбардите му бяха добре сресани и явно се бе бръснал скоро преди това. Той имаше само далечна прилика с онзи разчорлен и изплашен мъж с омацаната риза и прости стари панталони, когото бях видял сутринта облегнат на щурвала на „Диана“.
При влизането ми той се сепна и веднага ме заговори с известно смущение, но с истинско усърдие. Имаше силното желание да обясни, че нямал нищо общо с (както той я нарече) „проклетата история“ от сутринта. Създала му големи неприятности. Разчитал на още един ден в града, за да оправи сметките си и да подпише някакви книжа. Имало също така още малко стока да идва за товарене и разни дребни неща от „моята железария“, както странно я нарече, дадени на поправка, които били останали на брега. Трябвало сега да намери някоя местна лодка да отнесе всичко това до кораба. Щяло да му струва пет или шест долара може би. Не бил получил никакво предупреждение от Фалк. Нищо… Той удари по масата с дебелия си юмрук. Der verfluchte Kerl12 дошъл сутринта като „проклет разбойник“, вдигнал голяма врява и го повлякъл. Помощникът му не бил готов, корабът му бил още на котва — протестирал, че било скандално да се нахвърлят върху човека по такъв начин. Скандално! Но такава бе властта на Фалк по тая река, че когато намекнах с хладен тон как той би могъл просто да откаже корабът му да бъде извлечен, Херман беше съвсем поразен от тази мисъл. Никога преди това не бях почувствувал така добре, че ние живеем във века на парата. Фактът, че Фалк единствен притежаваше парен котел на кораба си, му бе осигурил надмощие над всички нас. Окопитвайки се, Херман умолително ми изтъкна, че съм знаел много добре колко рисковано било да противоречиш на този приятел. На това аз само леко се усмихнах.
