Изведнъж той седна пак, изпълнен с подозрение.
— Какви неща? — рече Херман навъсен. — Дотегнаха ми вече неговите глупости. Никакви неща няма и Фалк го знае много добре; момичето си няма нищо на света. Тя дойде при нас с една тъничка рокля, когато брат ми почина, а аз си имам моето подрастващо семейство, за което трябва да се грижа.
— Не би могло да бъде нещо от този род — казах мнението си аз. — Той е отчаяно влюбен във вашата племенница. Не зная защо не го е казал досега. Честна дума, мисля, че не го е сторил, защото се е страхувал може би, че ще бъде лишен от блаженството да седи близо до нея на вашата палуба.
Споделих убеждението си, че любовта на Фалк е толкова силна, щото е станала някак боязлива. Последствията от една голяма страст са необясними. Знае се, че тя кара мъжа да бъде плах. Но Херман ме гледаше така, сякаш говорех насън. А здрачът бързо се топеше в тъмнина.
— Вие не вярвате в силата на страстта, нали, Херман? — продължих весело. — Големият страх може да направи смел притиснатия до стената плъх. А Фалк е притиснат до стената. Той ще отнесе племенницата от вашите ръце с единствената й тънка рокличка, с която е дошла при вас. А след десетгодишната й служба това не е неизгодна сделка — добавих аз.
Далеч от мисълта да се почувствува обиден, той отново възприе израза на добродетелен човек. Изведнъж тъмнината се спусна върху него, докато се взираше кротко по палубата, вкарваше между дебелите си устни извития мундщук на лулата и после, след изхвърлената струя дим, го изваждаше. Нощта се спусна върху него и бързо скри бакенбардите, изпъкналите очи, подпухналото му бледо лице, тлъстите колена и огромните плоски чехли на краката му. Останаха да се виждат единствено късите му ръце в приличните бели ръкави на ризата, подпрени като перките на излегнал се на брега тюлен.
— Фалк не пожела да уреди нищо във връзка с поправките. Каза най-напред да установя колко дървен материал ще ми е нужен и после щял да види — забеляза той; и докато продължаваше да бъбри спокойно в мрачината, чухме върху водата ударите от лопатките на влекача. В тиха нощ нищо не дава по-добра представа за бясно и неудържимо бързане от честите удари на гребните колела на кораб, който пори спокойните води на морето, а Фалк се приближаваше към съдбата си, сякаш подтикван от нетърпеливо и бурно желание. Машините трябва да бяха насилени до пределната възможност на оборотите. Чухме ги да забавят хода си най-после и смътно различим, белият корпус на влекача се появи, плъзгащ се на фона на черните островчета, а през това време едно бавно и ритмично пляскане, сякаш от хиляди ръце, се понесе по всички страни. То спря изведнъж малко преди Фалк да пусне котва. Единственият рязък плясък бе последван от продължително дрънчене на желязна верига през страничния клюз. После над морето настъпи тържествена тишина.
— Той скоро ще бъде тук — прошепнах аз и зачаках, без да промълвя нито дума. През това време, вдигайки очи, видях небето да блести високо над мачтите на „Диана“. Множеството звезди, събрани на гроздове, в редици, накуп, на групи, светеха всички заедно, единодушно — а малкото отделни звезди, които светеха сами сред тъмните петна на небосвода, сякаш бяха от по-висш род и неугасими. Отекнаха бързи, широки крачки по палубата; високата надстройка на „Диана“ правеше тъмнината още по-дълбока. Станахме бързо от столовете и Фалк, целият в бяло, се появи и спря пред нас.
Отначало никой не проговори, сякаш бяхме обзети от смущение. Пристигането му бе буйно, но бялото му туловище с неопределена форма и без отличителни черти го правеше да блести като снежен човек.
— Капитанът тук ми разправяше… — започна Херман с непринуден и дружелюбен глас, а Фалк се засмя тихо и нервно. Хладният му, нехаен, сподавен глас беше равен, но силната възбуда го караше да говори несвързано. Бил винаги мечтал да си има дом. Трудно било да живееш самотен, макар той да не бил виновен. Обичал да си има дом, бил се сблъсквал и с други трудности, но откакто видял Хермановата племенница, установил, че вече му станало невъзможно да живее сам. „Казвам невъзможно“ — повтори той, без някак да подчертава това, с малки паузи само, но тази дума се наби в мисълта ми със силата на някаква нова идея.
— Не съм й съобщавал още нищо — отбеляза Херман тихо. А Фалк отклони това: „Няма значение. Естествено. Съвсем правилно.“ Нужна била пълна откровеност — особено когато ставало въпрос за женитба. Херман, изглежда, го слушаше с внимание, но използва първата възможност да ни покани в рубката.
— Впрочем, Фалк — рече той невинно, докато влизахме вътре, — дървеният материал ще струва не по-малко от четиридесет и седем долара и петдесет цента.
Сваляйки шапка, Фалк се спря за момент в коридора.
— Друг път — каза той, а Херман ме побутна с лакът ядосано (не зная защо). Самичка в рубката, девойката шиеше, седнала на известно разстояние от масата. Фалк се спря рязко на вратата. Без да каже дума, без никакъв знак, без и най-лекото навеждане на костеливата си глава, само с мълчаливата сила на своя поглед той като че положи херкулесовото си тяло в краката й. Тя отпусна бавно ръце и вдигнала ясните си очи, го обгърна с благия си, сияещ поглед от глава до пети в бавна и нежна прегръдка. Той беше много възбуден, когато седна; тя, с наведена глава, продължи да шие; на светлината на лампата шията й беше съвсем бяла; но Фалк, закривайки лице с дланите си, изведнъж потрепери. После смъкна ръце чак до брадата и откритите му очи ме изненадаха с напрегнатото си и безразсъдно изражение — като да беше току-що поел огромна глътка алкохол. Това изражение изчезна, когато той ни замоли да запазим всичко в тайна. Не че имало някакво значение, но не обичал да говорят за него; а аз наблюдавах чудесните, прекрасни, царствени коси на девойката, сплетени стегнато в онази единствена, удивителна моминска плитка. Всеки път, когато тя обръщаше хубавата си глава, плитката се поклащаше тежко на гърба й. Тънкият памучен ръкав прилепваше като кожа към безукорно закръглената й ръка, а самата й рокля, опъната на гърдите, като че ли трептеше като жива тъкан. Колко хубави бяха фигурата, закръглените меки бузи и нежната, извита раковина на розовото й ухо! За да издърпа иглата, тя държеше малкия си пръст встрани от останалите; струваше ти се, че прахосва силите си, когато я гледаш да шие, вечно да шие, с онова прилежно и точно движение на ръката, вечно, по всички океани, под всички небеса, в безброй пристанища. Изведнъж чух гласа на Фалк да заявява, че не можел да се ожени за жена, ако тя не знаела нещо от неговия живот, което се било случило преди десет години. Било някакво премеждие. Нещастен случай. Щяло да засегне домашния ред в техния дом, но веднъж казано, нямало нужда да се намеква за него през целия им останал живот.
— Бих искал жена ми да ми съчувствува — рече той.
И как би могъл да запази спомена само за себе си — питаше ни той — в продължение на дълги години съвместен живот? Що за съвместен живот би било това? Той премислил. Една съпруга трябвало да знае всичко. Тогава защо не веднага? Разчитал на любезността на Херман да представи тази история във възможно най-добра светлина. А лицето на Херман, дотогава озадачено, доби много кисел израз. Крадешком той ми хвърли любопитен поглед. Поклатих смутено глава. Някои хора смятали, продължи Фалк, че такова преживяване променя човека за цял живот. Не можел да каже дали е така. Тежко било, ужасно, не можел да го забрави, но не се смятал за по-лош човек, отколкото по-рано. Само че сега приказвал насън, така предполагал… Най-после започнах да мисля, че случайно е убил някого — може би някой приятел или баща си, знам ли, когато продължи, като каза, че вероятно сме знаели, че не ядял никакво месо. През всичкото време говореше на английски — заради мен, разбира се.
Той се наклони силно напред.
Девойката, с ръце, вдигнати пред светлите очи, вдяваше конец в иглата. Той я погледна и мощното му тяло засенчи масата, очертавайки по-ясно пред нас широките му рамене, дебелия врат, онази несъответствуваща глава на пустинник, загоряла в пустинята, хлътнала и мършава сякаш в резултат на прекомерни бдения и пост. Брадата му падаше внушително надолу, скривайки се от погледа между двете му мургави ръце, стиснали ръба на масата, а настойчивият поглед, мрачен поради силно разширените зеници, ни действуваше омайващо.
